Движеха се през кошмарен пейзаж. Бледото слънце едва прозираше иззад облаци пушек и прах. Минаха край лозя, но всички лози бяха изгорели, оставаха само ниски криви пънчета, над които се виеше дим. Из овощните градини също стърчаха почернелите скелети на дървета. Всичко бе опожарено.
От всички страни долитаха жалните викове на ранените. Мнозина отстъпващи войници бяха паднали досами пътя. Някои още дишаха; други лежаха мъртви и посивели.
Крис бе спрял да вземе оръжията на един мъртвец, когато човекът до него вдигна ръка и подвикна немощно: „Secors, secors!“ Крис се приближи. Дълбоко в корема му беше забита стрела, още една стърчеше от гърдите. Едва ли имаше повече от двайсет години и явно разбираше, че умира. Проснат по гръб, войникът гледаше умолително Крис и изричаше думи, които той не разбираше. Накрая започна да сочи устата си. „Aquam. Da mihi aquam.“ Беше жаден; искаше вода. Крис безпомощно сви рамене. Нямаше вода. Човекът го изгледа сърдито, изкриви лице от болка, затвори очи и извърна глава. Крис продължи по пътя. Оттук нататък вече не спираше, когато чуеше викове за помощ. С нищо не можеше да помогне.
Вече виждаха Ла Рок да се извисява в далечината, могъщ и неуязвим върху канарите над Дордона. След по-малко от час щяха да стигнат до крепостта.
В едно сенчесто кътче на църквата „Света майка“ красивият рицар помогна на Андре Марек да се изправи.
— Приятелите ти тръгнаха — каза той.
Марек се закашля и потърси опора в ръката на рицаря, когато по краката му пробяга вълна от болка. Раймондо се усмихна. Той бе заловил Марек веднага след експлозията в мелницата.
Когато скочи от мелничния прозорец, Марек по някакво чудо падна в неголям, но сравнително дълбок вир, тъй че не се нарани. Изплува на повърхността и откри, че все още е под моста. Във вира имаше водовъртеж, който бе попречил на течението да го отнесе.
Марек смъкна монашеското расо и тъкмо го пускаше в реката, когато мелницата избухна, разхвърляйки във всички посоки греди дъски и тела. Един мъртъв войник цопна наблизо във вира. Марек се помъчи да изпълзи към брега. Ненадейно красивият рицар изникна пред него, насочи меч към гърлото му и махна с ръка. Марек все още бе облечен в кафяво и сиво като войник на Оливър. Замънка на окситански, че е невинен и умолява за милост.
Рицарят отвърна лаконично:
— Мълчи. Видях те.
Беше видял как Марек скочи от прозореца и смъкна расото. Отведе го в църквата, където бяха Клеър и Арно. Протосингела бе мрачен и озлобен, но изглеждаше, че Клеър има някакво влияние над него. Именно тя нареди на Марек да седи мълчаливо в сянката, когато доведоха Крис и Кейт.
— Ако Арно сметне, че те е противопоставил на другите двама, може да пощади и теб, и приятелите ти. Ако застанете обединени пред него, от ярост ще ви убие и тримата.
Клеър бе организирала следващите събития. И всичко мина сравнително добре.
Дотук.
Сега Арно оглеждаше скептично Марек.
— Значи твърдиш, че приятелите ти знаят къде е проходът?
— Знаят — отвърна Марек. — Кълна се.
— Заради твоята дума пощадих живота им — каза Арно. — И заради думата на тази дама, която гарантира за теб.
Той леко кимна на лейди Клеър, която си позволи сдържана усмивка, после каза:
— Вие сте мъдър, милорд, тъй като едно обесване наистина може да развърже езика на оцелелия. Ала често може и да укрепи неговата решителност да отнесе тайната в гроба. А тази тайна е толкова важна, че от сърце желая непременно да я притежавате.
— Тогава ще проследим онези двама, за да видим накъде отиват. — Арно кимна към Марек. — Раймондо, намери кон за този клетник. И докато ги следвате, осигури му за охрана двамина от най-добрите си chevaliers.
Красивият рицар се поклони.
— Милорд, ако благоволите, ще го придружа лично.
— Стори го — съгласи се Арно, — тъй като все още не е изключено в цялата работа да се спотайва капан.
И той хвърли на рицаря многозначителен поглед.
Междувременно лейди Клеър бе пристъпила до Марек и сърдечно стискаше ръката му. Той усети нещо прохладно между пръстите й. Осъзна, че това е миниатюрна кама, не по-дълга от десет сантиметра.
— Милейди, дълбоко съм ви задължен — каза Марек.
— Тогава не забравяйте да се отплатите, рицарю — отвърна тя, като го гледаше право в очите.
— Ще се отплатя, Господ ми е свидетел. Той пъхна камата под дрехите си.
— А аз ще се моля Богу за вас, рицарю — каза Клеър. Повдигна се на пръсти да го целуне целомъдрено по бузата и прошепна: — Придружителят ви се нарича Раймондо де Нарбон. Обича да реже гърла. Когато узнае тайната, погрижете се да не заколи вас или приятелите ви.
Тя отстъпи назад с усмивка.
— Милейди, вие сте прекалено великодушна — каза Марек. Ще запомня любезните ви благопожелания.
— Добри ми рицарю, нека Бог ви води по верни пътеки.
— Лейди, вие винаги ще сте в моите мисли.
— Добри ми сър, пожелавам…
— Стига, стига — прекъсна я с досада Арно и се обърна към Раймондо. — Тръгвайте веднага, Раймондо, понеже от тия изблици на чувства почва да ми призлява.
— Да, милорд.
Красивият рицар се поклони. После изведе Марек навън в ясния ден.
07:34:49
— Ще ви кажа какъв е проблемът, по дяволите! — изрече Робърт Донигър, гледайки яростно посетителите. — Проблемът е да съживим миналото. Да го превърнем в реалност.
Двама млади мъже и една млада жена седяха на дивана в небрежни пози. Бяха облечени изцяло в черно и носеха от онези стегнати в раменете сака, които изглеждат тъй, сякаш са се свили при пране. Мъжете имаха дълги коси, жената бе подстригана съвсем късо. Даян Крамър разчиташе на тези трима по всички въпроси, свързани с медиите. Но Донигър забеляза, че днес Даян седи насреща им, сякаш неусетно се разграничава от тях. Зачуди се дали вече е видяла техния материал.
Тази мисъл раздразни Донигър. По принцип не обичаше журналистите. А днес за втори път се срещаше с тая пасмина. Сутринта бе имал разговор с тъпанарите от отдел „Връзки с обществеността“, сега трябваше да търпи и тия гадняри.
— Проблемът е там — каза той, — че трийсет души ще дойдат утре да чуят моето изложение. Озаглавено е „Обещанието на миналото“, а нямам зрелищен материал, с който да ги впечатля.
— Разбрано — обади се един от мъжете. — Точно оттам започваме, мистър Донигър. Клиентът иска да съживи миналото. Такава цел си поставихме. С помощта на мис Крамър помолихме вашите наблюдатели да ни осигурят пробни видеозаписи. И вярваме, че събраният материал притежава убедителност…
— Да го видим — отсече Донигър.
— Да, сър. Може би ако намалим осветлението…
— Не пипайте осветлението.
— Да, мистър Донигър.
Върху големия екран на стената припламна синкава светлина. Докато чакаха образа, младият мъж каза:
— Харесваме първия запис, защото отразява знаменито историческо събитие, траяло само две минути от началото до края. Както знаете, повечето исторически събития са се развивали твърде бавно, особено за съвременния зрител. Това обаче е бързо. За жалост, станало е в дъждовен ден.
На екрана се появи мрачен, сив пейзаж с надвиснали облаци. Камерата се завъртя и обхвана някакво
