бавно.
Арно погледна нагоре, сякаш се дразнеше, че го прекъсват предсмъртните им хрипове.
— Има още въжета — каза той. Отново погледна Крис. — Ще изкопча истината от вас.
— Истината говорим, милорд — рече Крис.
Арно рязко се завъртя.
— Говорихте ли с монаха Марсел, преди да умре?
— Марсел? — Крис старателно се престори на смаян. — Марсел ли, милорд?
— Да, да. Марсел. Cognovistine fratrem Marcellum! (Познавате ли брат Марсел?)
— Не, милорд.
— Transitum ad Roccam cognitum habesne!
Този път Крис нямаше нужда да изчаква превода: знаете ли прохода за Ла Рок?
— Проходът… transitum… — Крис отново сви рамене и се престори, че не разбира. — Проход?… Към Ла Рок? Не, милорд.
Очевидно Арно не му вярваше.
— Вие май нищо не знаете. — Той ги изгледа отблизо, при което трепкащият му нос създаваше впечатлението, че ги души. — Съмнявам се. Всъщност и двамата сте лъжци. — Той се обърна към красивия рицар. — Обеси единия, та другият да проговори.
— Кого, милорд?
— Него — посочи Арно към Крис. Той погледна Кейт, щипна я по бузата, след това я погали. — Защото това хубаво момче трогва сърцето ми. Довечера ще го позабавлявам в шатрата си. Не искам да загине преди това.
— Много добре, милорд.
Красивият рицар кресна заповед и от горния етаж провисна ново въже. Двама войници сграбчиха китките на Крис и бързо ги вързаха зад гърба.
Господи, помисли си Крис, наистина ще го направят. Той погледна към Кейт, чиито очи се бяха разширили от ужас. Войниците повлякоха Крис.
— Милорд — долетя глас отстрани. — Благоволете да чуете. Групата чакащи войници се отдръпна и лейди Клеър излезе напред.
Клеър тихо каза:
— Милорд, няколко думи насаме, ако обичате.
— А? Разбира се, както желаете.
Арно пристъпи към нея и тя му зашепна на ухо. Той сви рамене. Клеър зашепна отново, по-настоятелно. След малко Арно каза:
— А? И с какво ще помогне това?
Нов шепот. Крис не чуваше нищо.
— Драга милейди, вече реших — каза Арно.
Тя продължи да шепне. Най-сетне Арно тръсна глава и се върна при пленниците.
— Милейди ме помоли да й осигуря безопасен път до Бордо. Тя казва, че ви познава и че сте почтени люде. — Той помълча. Казва, че трябва да ви пусна.
Клеър се намеси:
— Само ако такава е вашата воля, милорд. Понеже се знае, че англичаните убиват безразборно, а французите не. Французите проявяват милост, породена от разум и добро потекло.
— Тъй е — съгласи се Арно. — Вярно, ние, французите сме цивилизовани люде. И ако тия двамата не знаят нищо за брат Марсел и прохода, то повече не са ми потребни. Затуй казвам: дайте им коне и храна и ги отпратете по живо по здраво. Желая да си спечеля благоразположението на вашия магистър Едуардус, тъй че му пращам сърдечни поздрави и се моля Господ да ви отведе невредими при него. Тръгвайте прочее.
Лейди Клеър се поклони.
Крис и Кейт последваха примера й.
Красивият рицар сряза въжетата на Крис и ги изведе навън. Двамата бяха тъй зашеметени от този обрат на събитията, че не казаха нито дума, докато крачеха към реката. Крис залиташе като пиян. Кейт непрестанно разтриваше лице, сякаш опитваше да се събуди.
Най-сетне рицарят каза:
— Дължите живота си на една умна дама.
— Несъмнено — отвърна Крис.
Красивият рицар се усмихна насила.
— Господ да ви закриля — промърмори той. Не изглеждаше твърде доволен.
Гледката край реката бе променена изцяло. Хората на Арно бяха превзели мелничния мост, над чиито бойници сега се развяваше зелено-черен флаг. Конните рицари на Арно охраняваха двата бряга. Вдигайки облаци прах, по пътя към Ла Рок се точеше безконечен човешки поток. Минаваха каруци, натоварени с продоволствие, с бъбрещи жени и парцаливи деца, други мъкнеха грамадни греди — разглобени гигантски катапулти за мятане на камъни и горяща смола над крепостните стени.
Рицарят им бе намерил коне — две рошави кранти със следи от хамут по шиите. Държейки животните за юздите, той ги преведе през охраната край моста.
Внезапна шумотевица край реката накара Крис да се озърне. Видя десетина мъже, нагазили до колене във водата, да се борят с желязно оръдие, монтирано върху дървен блок. Крис гледаше като омагьосан. Нито едно толкова ранно оръдие не бе оцеляло до двайсети век. Нямаше дори описания.
Всички знаеха, че по това време са използвали примитивна артилерия; археолози бяха открили гюллета на мястото на битката при Поатие. Историците обаче смятаха, че оръдията са били рядкост, служеща само за зрелище — въпрос на престиж. Но докато Крис гледаше как хората се напъват да извлекат от реката тежкия железен цилиндър и пак да го натоварят на каруцата, стана му ясно, че в никакъв случай не биха хабили толкова енергия за едно чисто символично приспособление. Оръдието беше тежко; то забавяше цялата армия, която навярно желаеше да стигне привечер до стените на Ла Рок; нищо не пречеше да докарат оръдието и по-късно. Сегашните усилия можеха да означават само едно — че оръжието ще играе важна роля в атаката.
Но по какъв начин? Стените на Ла Рок бяха дебели три метра. Никакво гюлле не би успяло да ги пробие.
Красивият рицар кимна отривисто и каза:
— Божията милост да ви закриля.
— Господ да ви благослови — отвърна Крис.
После рицарят плесна конете по задниците и те забързаха към Ла Рок.
Докато яздеха, Кейт разказа какво бяха открили в стаичката на Марсел.
— Знаеш ли къде е този зелен параклис? — попита Крис.
— Да. Видях го на проучвателната карта. На по-малко от километър източно от Ла Рок. Горска пътека води натам.
Крис въздъхна.
— И тъй, знаем къде е проходът, но маркерът е у Андре. А сега той е мъртъв и вече няма как да се приберем.
— Не — каза Кейт. — Маркерът е у мен. — Така ли?
— Андре ми го даде на моста. Според мен знаеше, че няма да се измъкне жив. Можеше да избяга и да се спаси. Но не го стори. Остана да спаси мен.
Тя се разплака тихо.
Крис яздеше мълчаливо. Спомняше си как останалите студенти се присмиваха добродушно на Марек — „Представяте ли си? Той наистина вярва в тия рицарски измишльотини!“ — и как смятаха поведението му за някаква нелепа поза. За роля, за мания. Защото в края на двайсети век не можеш сериозно да очакваш от хората да си мислят, че вярваш в неща като чест и истина, телесна чистота, закрила на дамите, святост на истинската любов и тъй нататък.
Но очевидно Андре бе вярвал в тях.
