обществено събитие, заснето над главите на многолюдна тълпа. Един висок мъж се изкачваше върху простичка платформа от голи дъски.
— Какво е това? Обесване ли?
— Не — каза младежът. — Това е Ейбрахам Линкълн. Готви се да произнесе своята реч в Гетисбърг.
— Тъй ли? Божичко, ужасно изглежда. Прилича на труп. Дрехите му са смачкани. Ръцете му стърчат от ръкавите.
— Да, сър, но…
— Това ли е неговият глас? Ами че той е писклив.
— Да, мистър Донигър, досега никой не бе чувал мистър Линкълн, но това наистина е неговият…
— Да не сте се побъркали, скапаняци?
— Не, мистър Донигър…
— О, за Бога, не мога да използвам това — каза Донигър. Никой няма да слуша как Ейбрахам Линкълн цвърчи като канарче. Какво друго имате?
— Веднага, мистър Донигър. — Младият мъж спокойно зареди нова касета. — За втория запис избрахме друг подход. Искахме да предложим зрелище, но в същото време и знаменито историческо събитие, за което всички да знаят. И тъй, ето Коледа на 1778 г. Край река Делауеър, където…
— Мамка му, нищо не виждам — каза Донигър.
— Да, боя се, че наистина е малко тъмничко. Всичко става през нощта. Но сметнахме, че прекосяването на Делауеър от Джордж Уошингтън ще е добър…
— Джордж Уошингтън ли? Къде е Джордж Уошингтън?
— Ето тук — обясни младокът и посочи екрана.
— Къде?
— Тук.
— Онзи, дето се е сгушил отзад в лодката?
— Именно, и…
— Не, не, не — възрази Донигър. — Той трябва да стои на носа, като генерал.
— Знам, че така го рисуват по картините, но в действителност е станало другояче. Тук виждате истинския Джордж Уошингтън, както наистина е прекосил…
— Май го е хванала морска болест — каза Донигър. — Да не искате да показвам на хората как драйфа Джордж Уошингтън?
— Но това е реалността.
— Майната й на реалността! — Донигър запокити една от касетите към отсрещната стена. — Какво ви става бе, хора? Пет пари не давам за реалността. Искам нещо вълнуващо, нещо секси. Вие ми показвате един жив скелет и един удавен плъх.
— Е, можем пак да се върнем към проектите…
— Беседата ми е утре — каза Донигър. — Чакам трима шефове на големи компании. И вече им казах, че ще има нещо изключително. — Той вдигна ръце. — Мили Боже!
Даян се изкашля.
— Ами ако използваме само снимки?
— Снимки ли?
— Да, Боб. Можеш да вземеш само отделни кадри от записите и пак ще е доста ефектно.
— Аха… да, може да стане — кимна младата жена.
— Линкълн пак ще е смачкан — заяде се Донигър.
— Можем да махнем гънките с компютърна обработка.
Донигър се замисли.
— Може би — каза накрая той.
— Така или иначе — Добави Даян, — не ти трябва да прекаляваш. Малкото дава по-добър ефект.
— Добре — съгласи се Донигър. — Направете снимките и ми ги покажете след час.
Тримата се изнизаха. Донигър остана насаме с Даян. Той седна зад бюрото и разлисти текста за изложението. После попита:
— Как мислиш, дали да е „Обещанието на миналото“ или „Бъдещето на миналото“?
— „Обещанието на миналото“ — каза Даян. — Категорично „Обещанието“.
07:34:49
Придружен от двама рицари, Марек яздеше в прашния облак край обоза и постепенно наближаваше челото на колоната. Все още не виждаше Крис и Кейт, но неговата групичка се движеше бързо. Скоро щеше да ги догони.
Той огледа рицарите от двете си страни. Отляво Раймондо яздеше изправен, брониран, с тъничка усмивка. Рицарят отдясно беше ветеран с прошарена коса, очевидно силен и опитен. Уверени във властта си над Марек, и двамата почти не му обръщаха внимание. Още повече, че ръцете му бяха вързани с въже, оставящо петнайсет сантиметра между китките.
Той яздеше и кашляше от праха. След дълги усилия най-сетне успя да измъкне камата изпод жакета и да я скрие в дланта, с която стискаше предния лък на седлото. Опита се да намести острието така, че лекото полюшване нагоре-надолу постепенно да среже въжето. Но това бе по-трудно, отколкото предполагаше; камата вечно се местеше и засега въжето оставаше цяло. Марек погледна брояча на гривната си — показваше 07.31.02. Все още оставаха над седем часа, докато акумулаторите се изтощят.
Скоро задминаха обоза и започнаха да се изкачват, по лъкатушния път през село Ла Рок. Селото беше вградено в скалите над реката и каменните къщи му придаваха монотонен, мрачен вид, особено сега, когато всички прозорци и врати бяха залостени в очакване на сражението.
Сега се движеха през челните отряди на Арно — пак рицари в брони, следвани от свитата си. Мъже и коне се изкачваха по стръмните калдъръмени улици, конете пръхтяха, каруците се хлъзгаха. Усещаше се, че тия рицари бързат; много от колите превозваха разглобени обсадни машини. Очевидно се канеха да започнат атаките, преди да е мръкнало.
Още бяха в селото, когато Марек зърна Крис и Кейт да яздят един до друг на уморени коне. Имаха стотина метра преднина и ту се виждаха, ту изчезваха зад завоите. Раймондо докосна ръката на Марек.
— Няма да се приближаваме повече.
В праха пред тях нечие знаме заплющя прекалено близо до муцуната на един кон. Конят изцвили, вдигна се на задни крака; оръдейни гюллета от прекатурената каруца се затъркаляха по надолнището. Марек бе чакал тъкмо такъв миг на суматоха и не пропусна да го използва. Пришпори коня, ала животното не помръдна. После видя, че старият рицар сръчно е хванал юздите.
— Приятелю мой — изрече спокойно Раймондо до него, — не ме принуждавай да те убия. Поне засега. — Той кимна към ръцете на Марек. — И прибери това глупаво ножче, преди да си се порязал.
Марек усети как лицето му пламна, но изпълни нареждането — прибра камата под дрехата си. Продължиха да яздят мълчаливо.
Иззад каменните къщи долетя крясък на птица, след това се повтори, потрети. При този звук Раймондо рязко завъртя глава; другият рицар стори същото. Явно не беше птица.
Двамата се ослушаха и скоро нейде отпред се раздаде нов крясък. Раймондо положи ръка върху меча си, но продължи да язди.
— Какво е това? — попита Марек.
— Не е твоя работа.
Повече не казаха нищо.
Войниците бяха заети и не им обръщаха внимание, като виждаха познатите цветове — зелено и черно. Най-сетне достигнаха върха на канарата и излязоха на открито поле. Отдясно се извисяваше замъкът. Отляво гората бе съвсем наблизо, а на север се разстилаше просторен полегат склон, обрасъл с трева.
Сред толкова много войници Марек не се тревожеше особено от факта, че минават само на петдесет метра от крепостния ров и портата на замъка. Крис и Кейт продължаваха да яздят на стотина метра пред тях, в челото на колоната.
