примряла от страх. Крис се усмихваше, явно доволен от себе си.
— Добре ли сте, госпожо? — попита той.
— Ами ти как си? — отвърна смаяната Кейт.
Крис бе буквално окъпан в кръв; тъмночервена коричка засъхваше по лицето и тялото му. Когато се усмихваше, тънки пукнатини край устата му разкриваха розовата кожа отдолу. Изглеждаше тъй, сякаш се е топил в кървава вана.
— Добре съм — каза Крис. — Някой съсече коня до мен и май засегна артерия или нещо подобно. Окъпа ме за секунда. Знаеш ли, че кръвта била гореща?
Кейт все още го гледаше, смаяна, че му е до шеги. Крис хвана коня й за юздите и бързо го поведе напред.
— Мисля да не ги чакаме, докато се опомнят — предложи той. — Не те ли е учила мама да не разговаряш с непознати? Особено ако ги срещнеш в гората.
— Мислех си, че е редно да ти помогнат, щом им дадеш храна.
— Само в приказките. В реалния свят, ако спреш да помогнеш на някой клетник в гората, той и другарите му те убиват заради коня. Затова никой не спира.
Крис продължаваше да се усмихва и изглеждаше весел, самоуверен. Кейт имаше чувството, че досега не е забелязвала, не е подозирала колко привлекателен може да бъде, колко чар се таи в него. Но, разбира се, той ми спаси живота, помисли си тя. Просто съм му благодарна.
— Какво правеше всъщност? — попита тя.
Той се разсмя.
— Мъчех се да те догоня. Не знаех, че си толкова близко.
Пътеката се разклони. По-широката отиваше надясно и постепенно слизаше. Отляво друга, по-тясна, вървеше по равното. Изглеждаше занемарена.
— Какво мислиш? — попита Кейт.
— Да вървим по широката — каза Крис.
Той я поведе и Кейт го последва без колебание. Гората наоколо стана по-пищна, папратите се извисяваха на два метра като огромни слонски уши, закривайки гледката отпред. Отнякъде долиташе приглушен рев на вода. Склонът стана по-стръмен, а от папратите не се виждаше къде стъпват. Двамата слязоха и вързаха конете си за едно дърво. Продължиха пеш.
Пътеката се превърна в кална бразда по стръмнината. Крис се подхлъзна, размаха ръце из храстите и папратите, за да задържи падането, но стремително продължи напред и изчезна с крясък.
Кейт изчака малко.
— Крис.
Никакъв отговор.
Тя се почука по ухото.
— Крис.
Мълчание.
Не знаеше как да постъпи, дали да върви напред, или да се върне. Реши да го последва, но внимателно, след като знаеше колко хлъзгава е пътеката. Но само след няколко предпазливи стъпки краката й полетяха напред и тя безпомощно се хлъзна надолу из калта, като се блъскаше в дърветата тъй жестоко, че дъхът й спираше.
Стана още по-стръмно. Кейт падна и продължи да се пързаля по гръб, опитвайки отчаяно да се отблъсне от прелитащите край нея дънери. Клони я драскаха по лицето, раздираха ръцете й, когато посягаше към тях. Нямаше как да прекрати стремглавото падане.
А стръмнината неумолимо растеше. Дърветата отпред оредяха, Кейт зърна светлина между стволовете и чу шум на вода. Пързаляше се успоредно на малък поток. Дърветата станаха още по-редки и тя видя, че след двайсетина метра гората свършва. Грохотът на вода се засили.
Сетне осъзна защо гората свършва.
Това бе скален ръб.
А отвъд него имаше водопад. Точно отпред.
Ужасена, Кейт се превъртя по корем, заби пръсти в калта, но това не помогна. Продължаваше да се хлъзга. Не можеше да спре. Пак се обърна по гръб в калния улей, безсилна да стори каквото и да било, освен да гледа наближаващия край. После изхвръкна от гората и полетя във въздуха, без да смее да извърне очи надолу.
Само след миг тя връхлетя с трясък сред вейки и клони, вкопчи се в нещо и стисна отчаяно. После увисна, полюшвайки се нагоре-надолу. Беше в короната на грамадно дърво, приведено над ръба на канарата. Водопадът бучеше точно под нея. Оказа се далеч по-малък, отколкото бе очаквала. Само четири- пет метра висок. В подножието му имаше езеро, но не личеше колко е дълбоко.
Кейт опита да се изкатери обратно по клоните, ала ръцете й бяха облепени с кал. При всеки опит да пропълзи нагоре незабавно се хлъзгаше. Накрая увисна, вкопчена в клона с ръце и крака. Помъчи се да лази заднишком, сетне изгуби още метър и осъзна, че няма да успее.
Падна.
Малко по-долу се блъсна в още един клон. Повися малко там, стиснала клона с хлъзгави, кални длани. Дървото бе влажно от облака ситни капчици над водопада. Кейт погледна кипящото езеро. Не виждаше дъното му и нямаше представа колко е дълбоко.
Провиснала под пращящия клон, тя си помисли: „Къде, по дяволите, е Крис?“ Но в следващия момент хватката й се разхлаби и тя полетя към езерцето.
Ледената вода я разтърси — кипнала, непрозрачна, подскачаща бясно около нея. Загубила чувство за посока, тя се преметна, зарита към повърхността, блъсна се в камъните по дъното. Най-сетне изплува под водопада, който се стовари върху главата й с невероятна сила. Не можеше да диша. Тя отново се гмурна, заплува напред и подаде глава няколко метра по-нататък. Тук водата бе по-спокойна, макар и все тъй ледена.
Изкатери се на една скала и седна. Видя, че клокочещата вода е измила калта от дрехите и тялото й. Чувстваше се някак обновена… и много радостна, че е жива.
След като си поотдъхна, Кейт хвърли поглед наоколо.
Намираше се в тясна долина — мъглива, усойна и влажна от пръските на водопада. Навсякъде се зеленееха пищни храсти и папрати, скалите и дървесните дънери бяха обрасли с мъх. Точно пред нея каменна пътека водеше към малък параклис.
Параклисът също бе влажен, по външните му стени лепнеше слузеста плесен, която се стичаше надолу по вътрешните и капеше от покрива. Яркозелена на цвят.
Зеленият параклис.
Видя и купчина натрошени доспехи, нахвърляни безредно край входа — стари, ръждиви нагръдки брони и продупчени шлемове; наоколо се валяха мечове и секири.
Кейт се озърна за Крис, но не го видя. Очевидно той не бе паднал в езерото. Вероятно сега слизаше по друга пътека. Помисли си дали да не го изчака; предния път го бе посрещнала с радост и сега усещаше колко й липсва. Но Крис не се виждаше никакъв. А освен шума на водопада из малката долина не се чуваше никакъв друг звук. Дори птиците бяха замлъкнали. Царуваше злокобна тишина.
И все пак Кейт не се чувстваше сама. Изпитваше силното чувство за още нещо… за нечие присъствие в долината.
После откъм параклиса долетя страховит звук — гърлено, животинско ръмжене.
Тя стана и предпазливо пристъпи по каменната пътека към оръжията. Избра един меч и стисна дръжката с две ръце, макар че се чувстваше глупаво; мечът бе тежък и тя знаеше, че не ще има нито силата, нито умението да го използва. Наближаваше входа на параклиса и отвътре я лъхна тежък мирис на тлен. Ръмженето се раздаде отново.
Изведнъж на прага изскочи рицар в броня. Беше огромен мъж, висок над два метра, и по доспехите му тъмнееха петна от плесен. Носеше шлем, тъй че лицето му не се виждаше. Имаше двуостра секира на палач.
Докато рицарят крачеше срещу нея, секирата се полюшваше напред-назад.
