— Стълба, група „Б“ — извика Бонер. — Идва към вас.
Серрато отново се появи в полезрението. По-скоро литна. Стреля в гърлото на агента и отново изчезна в хола. Нашите хора се спуснаха след него. Той довърши един от тях в отвора на вратата, а втория зад ъгъла. Сякайш разделяйки се на две части, той действаше с мълниеносна бързина. Куршумите разпорваха бетона. Безжизнените тела на агентите се смъкваха по стъпалата.
— Активизирайте терминатора! — наредих аз.
— Не! — запротестира Бонер. — Нужен ни е жив.
Техникът смутено прехвърляше погледа си от него на мен, без да знае на кого да се подчини. В този момент на стълбата се появи Серрато, в ръцете му се намираше безчувствената Ребека Кортингтън.
— Давай! — изкомандвах аз.
Техникът натисна някакви копчета.
От прелестните, полуотворени устни на Кортингтън изпълзяха металически щипки, които не им позволяваха да се затворят. От дълбините на гърлото се измъкна сонда, която се впи в рамото на Серрато и го порази с електрически токов удар.
Той извика пронизително. От болка. От неочакваност. От предателския удар. И отново закрещя, когато кожата му започна да се разтапя. Имплантите му се затресоха. Така се затресоха, че всички влязоха в едновременно действие — пистолети, ножове, шперцове. Те режеха остатъците от кожата му на дълги ивици и правеха дрехата му на парцали. Безполезните късчета метал стърчаха във всички направления, той вече приличаше на странен бодливец. И подобно на полусмачкан скорпион, се смъкна по стъпалата, по- далече от чуждите очи.
— Все още е жив! — ахна Бонер.
— Да тръгваме! — изревах аз, измъквайки пистолета си.
Ние се втурнахме към отсрещната страна на улицата. Групата, която се намираше във вестибюла предпазливо ни огледа.
— Чакайте тук! — наредих аз. — И гледайте да не избяга.
Те кимнаха мрачно.
Ние с Бонер бавно тръгнахме по прекалено дългия коридор, накрая се втурнахме към втората стълба, приготвили оръжията си за стрелба.
Нямаше никой.
Трябваше да се промъкваме през разхвърляните по пода тела. Вървяхме по следите от кръвта на Серрато — ярко червена, още не успяла да потъмнее и да се съсири. Пътят ни си виеше след нас… стъпало след стъпало… стъпало след стъпало…
Намерихме го на шестия етаж. Беше се смъкнал до стената, подпрян на механичните си крайници. Кръвта му капеше от имплантите, стичаше се по мазилката и образуваше кръг около него, подобен на паяжина. Да той наистина беше паяк, който стоеше в средата на кървавата си мрежа.
Почти мъртъв паяк. Треперещата му ръка се опитваше да постави цигара в устата му. Накрая това му се удаде и тя увисна в ъгъла на устните му. Държейки го на прицел, ние с Бонер пристъпихме по-близко до него.
Серрато протегна ръка към нас и нещо сякаш се взриви в китката му. Бонер извика и отскочи.
Но се оказа само запалка. Серрато се разсмя весело и започна да пуши.
Бонер изруга.
Бандитът обърна към нас тъмния си поглед и глухо промърмори:
— Искам да ви кажа нещо.
Аз го наблюдавах през мерника на пистолета.
— Не съм Джулиан Серрато — заяви той.
Някъде отгоре се разнесоха спънати стъпки. Повдигнах оръжието. Държейки се за стената, Ребека Кортингтън слизаше към нас по стълбата.
— Добре дошли, госпожице Карингтън! — извиках аз. — Всичко свърши!
Мъжът пое дълбоко от цигарата и я хвърли.
— Как да го разбирам, че „не е той“ — проръмжа Бонер и ме изгледа.
— Аз съм негов двойник — заяви полуживият човек.
Мъжът се закашля и кървавите пръски полетяха към реверите на виолетовото му сако.
— Подмяна. Серрато не обича да рискува.
Очите на двойника още един път обходиха мрежата от смъртоносни импланти, които безпомощно бяха увиснали над откъснатите парчето на скъпата тъкан.
— Аз съм човек на действието, не генератор на идеи. Не съм вдъхновител.
Ребека Кортингтън докуца до нас, застана встрани от мен и безсилно се подпря на рамото ми.
— Аз не съм вдъхновител — повтори мъжа, — но съм способен да разпозная капана. Зная какво става: той иска да ме застреляте. И да сметнете, че с него е свършено.
Бонер изгледа с подозрение непознатия.
— Моля ви, защитете ме…
Гласът на двойника отслабваше с всеки изминал момент.
— Мога да ви помогна, много да ви разкажа… — продължи той.
Ребека Корингтън се опита да улови погледа ми и това й се удаде. Тя многозначително погледна към Бонер, след това към моя пистолет.
— Ако ти не си Серрато, тогава къде е самият той? — проговори бавно партньорът ми.
— Не зная — отвърна двойникът.
Бонер му се озъби свирепо.
И тогава Корингтън завладя пистолета ми, после с две бързи стъпки се оказа до Бонер и притисна дулото към слепоочието му. Той едва успя да я погледне.
— Сега сме квит — каза тя преди да натисне спусъка.
Куршумът се заби в слепоочието му. Облят в кръв, Бонер падна и тялото му се търкулна на пода.
Изведнъж в корема на двойника нещо глухо затрака.
— Говняна работа! — просъска той.
Измъкнах пистолета от ръцете на Ребека и я помъкнах надолу по стълбата. Едва успяхме да се доберем до вестибюла, когато двойникът се взриви.
Единственото, което оставаше, бе да доложа на директора.
— В мозъка на Серрато вероятно е бил вграден нещо от рода на компенсаторен регулатор на полето за смазване на психиката. Освен това, той е бил програмиран да се взриви при задържане или унищожение.
Директорът кимна мрачно.
— Печално е, че така се случи с Бонер, жал ми е за него — продума той и след като поразмисли, попита: — А как ви се удаде да се спасите?
— Тъкмо извеждах госпожица Карингтън надолу, тя не понася вида на кръвта. Ако се бях задържал още една минута, взривът сигурно щеше да ме ликвидира.
— Да — начумери се директорът. — Вероятно. Много е обидно, че сега не можем да разпитаме Серрато и да разкрием всичките му престъпления. И да разберем какво още е подготвял.
— Някои неща е по-добре да не излизат наяве — отбелязах аз.
След това нашите хирурзи извадиха последните прибори от тялото на Ребека Кортингтън. Аз я посетих в болничната стая.
— Моля да ме извините за понесените по наша вина изпитания… и позволете да ви благодаря за добрата служба. Правителството ще ви опрости дълга. Разрешете да ви изпратя до летището.
Тя дълго ме изучава преди да кимне.
— Съгласна съм.
Около десет минути пътувахме в пълно мълчание. След това тя се обърна към мен:
— Благодаря за пистолета. Беше важно за мен.
— Естествено.
Отново настъпи мълчание.
— Но ти ужасно рискува, ставайки един от тях — укорително отбеляза тя.
