Дейвид Бар Къртли
Наградата
Джулиан Серрато бе най-великия престъпен ум на двайсет и първи век и беше напълно естествено, че службите искаха да го заловят на всяка цена. От дирекцията желаеха това да бъде осъществено от мен, а аз вече имах изготвен план.
Девойката в адресното бюро на болницата беше стеснителна и с добър външен вид. Тя смутено сведе поглед върху регистрационната бланка. Какви дълги мигли имаше това момиче…!
Подадох й жетона си.
— Агент Чайлд — представих й се и кимвайки към колегата си добавих: — Този е агент Бонер.
Човекът, с който работехме заедно бе здрав мъжага, доста грубоват и с неловки движения. Той рязко подхвърли:
— Трябва да огледаме Ребека Кортингтън.
— Сега ще повикам доктора — обеща девойката.
Обвита в бели завивки, Ребека Кортингтън лежеше неподвижно на кревата. Светлите й коси бяха щателно сресани. Към ръката й с помощта на лейкопласт бе прикрепена игла, от която излизаше тръбичка, свързана с капкомер. Тази девойка беше поразително красива в здравия си сън.
Докторът провери показанията на приборите.
— Колко голяма е повредата на мозъка й — започна Бонер.
— Не идва на себе си — вече три години е в такова състояние.
— Четири — поправи го Бонер.
Докторът реши да не спори.
— Доколко е съхранена паметта й? — намесих се аз.
— Трудно е да се каже. Смятам, че помни всичко, увреждането е локално. Както бе казано, тя не идва на себе си, но…
— Би ни се искало да поговорим на четири очи — рекох аз.
Докторът затвори след себе си вратата на помещението.
— Какво мислиш? — въздъхна Бонер.
— Трябваше да го направим по-рано.
Всъщност мислех за графика: за да й се създаде ново тяло бяха необходими три месеца, плюс още два пъти по толкова време, за да се закрепи в ума й това, което е останало от стария й мозък, необходимостта от развиване на ново съзнание го изискваше. И освен това разходите, свързани с такъв процес, но те не бяха сравними с размера на общите разходи, изразходвани в хода на това дело.
Бонер напрегнато я огледа.
— Ти изобщо срещал ли си се с някой от тях? След възвръщането им към живот?
— Веднъж. Със сенатора Сноу.
— Как се чувстваше?
— Като в сън за самия себе си — поясних аз. — Като в полузабравени спомени, от които бяха изчезнали някои подробности, а други се бяха смесили.
Бонер се размърда неловко и по лицето му се изписа безпокойство. Идеята явно не му се нравеше — Ребека Кортингтън в който и да е свой хипостазис, жива и здрава, и на крака. Какво пък, беше разбираемо. Нали той я бе настанил тук, след всичко, което се случи. Още преди да ми стане партньор, а даже преди да стана агент.
Гласът му проскърца като чакъл под каруца:
— Ето за какво си мисля непрекъснато: представи си само, от всички хора, които могат да бъдат възвърнати към живот именно тази безполезна глупачка ще получи нов живот. Какво в нея е толкова особено?
— Сигурно има нещо такова — отвърнах. — Особено ако Джулиан Серрато я обича.
Ребека Кортингтън беше отново създадена, и то още по-прелестна от преди. Тя седеше в стаята за разпити с положени върху коленете си ръце и говореше:
— Аз умрях, после вие ме изкопирахте. Защо?
— За да ни помогнете да открием Джулиан Серрато — поясних аз.
— Да го намерите ли? Но аз не зная къде се намира — разсмя се тя. — Освен това сега дори нямам понятие как изглежда. Той си има навика да си променя лицето, гласа и отпечатъците на пръстите. Известно ви е.
— Но вие го познавате. С маниерите му, привичките му, интонацията — възразих аз. — Той не е в състояние съвсем да се измени. А вие сте напълно способна да го разпознаете.
Ребека се облегна на облегалото на креслото и се взря в голямото огледало на стената.
— А къде е другият агент? Този, който стреля в мен?
Живо си представих как Бонер се е наежил зад огледалото.
— Това няма значение — отбелязах аз.
— Много е важно — парира ме тя и ме изгледа с негодуващ поглед. — Откъде накъде съм длъжна да ви помагам?
— Вторият ви живот ни струваше доста скъпо — спокойно я погледнах в право в очите й. — Вие не сте в състояние да заплатите направените разходи, но ще опростим дълга ви, ако Джулиан Серрати се окаже зад решетките.
— Втори живот — хлъцна тя и прекара пръсти по гърдите си.
Последва дълго мълчание. След това тя отново проговори безстрастно и равномерно:
— Тази сутрин за първи път дойдох на себе си. Гърдите ми се оказаха големи и загорели. Без никакви бенки.
Тя ме закова с потресаващо красивите си очи.
В близките дни може да се окажете без големи и загорели гърди. Джулиан Серрато ще ви убие, за да мълчите.
— В никакъв случай — отново се разсмя Кортингтън — Вие сте се погрижили за това. Направили сте ме неговата мечта, неговата награда! Той няма да ме убие, но ще се опита да ме похити.
Аз сключих вежди.
— Вие не допускате на какво е способен — добави тя. А аз съм уверена в обратното.
Малко по-късно ние с Бонер седяхме в затъмнената стаичка за наблюдение, без да я изпускаме от очи.
— Тази работа не ми харесва — проръмжа Бонер. — Прекалено е умна. Сигурно знае нещо и го крие от нас.
— На кого е интересно какво знае? — пренебрегнах въпроса. — Или мисли че знае. Главното е да се съгласи да ни сътрудничи. Сега ще притиснем Серрато.
Ние бяхме натъпкали вътрешностите й с наши прибори — за контрол, за следене, дори за убийство. В нея се намираше смъртта.
Разбира се, Джулиан Серрато ще го надуши. Но не ели все тая? Дреме ми, че ще го надуши. Ако се опре на собствените си знания, няма да се доближи и на хиляда мили до нашата нова Ребека Корингтън.
Но той не се опира на собствените си знания, а на собствения си усет.
Беше напълно възможно да я открадне от нас и да се окаже в капана, в безизходно положение. Той не е способен нито да я захвърли, нито да я унищожи, защото я обича. И няма да бъде в състояние да обезвреди милата ни идеална бомба с бавно действие. Нека колкото си иска да се забавлява с мисълта, че такова нещо е възможно.
Ние излетяхме за Атланта, където посетихме клиниката на изтъкнатия доктор Феликс Мартиндейл. Отведоха ни в личния му кабинет ни оставиха да чакаме. Бонер с пренебрежение разглеждаше дипломите в рамки, окачени по стените. Мартиндейл влезе по някое време и затвори вратата след себе си.
— С какво мога да бъда полезен? — осведоми се той.
— Нужен сте на правителството — заявих аз.
Бонер му показа снимката на Ребека Кортингтън.
— Напълно е възможно да доведат тази жена при вас — продължих. — В нея е имплантирана
