не съжалявам, защото сега срещам такова изящно същество като теб, Габриеле.
Той се приближи към нея и с крилото си понечи да я обгърне, но тя светкавично се отдръпна и обви с опашката си шията му.
— Такива не ми минават — изрева Габриеле, стягайки примката. — Въпреки, че направо съм влюбена в теб, графе!
— Габи, престани, ще го удушиш! — вмеси се Дионисий, виждащ че планът му отива към провал. — Ксинтия го иска за себе си, но цената е любовна оргия с Арон. Тази вечер те ще се любят в замъка на Борсбом.
Габриеле отпусна желязната хватка и помръкна:
— Значи те двамата!? Ще ги убия!
–Аз ще те придружа, скъпа — уви се графът около тялото на страстната, но ревнива полужена- полуприлеп.
— Искам те, графе, и то така, както никога досега не съм искала някого. Но след това. Първо да умъртвим тези двамата сластолюбци и тогава стадото ще е наше. Аз знам много и ще го управляваме заедно! — каза разнежващата се и любвеобилна жена, след което дари графа със силна прегръдка, като вля езика си в неговата уста и жадно засмука.
Змийската целувка бе нарушена от шум, идващ от канапето, върху което пък се бяха тръшнали другите две прилепообразни същества Саскя и Дионисий.
–Ей, ей, време е за действия, а не за удоволствия! — почти заповяда графът, изкопчвайки се от влажните устни на Габриеле.
— Да тръгваме!
Четирите същества заличиха следите на убийството бързо след себе си. Заровиха двата трупа на художниците в голяма дупка, изровена почти за секунди. Шумното потегляне направи особено впечатление на съседите, но те си помислиха, че това е идваща буря и се спотаиха още по-дълбоко в леглата си. Сенките на излитащите прилепи можеха да бъдат тълкувани и като бързо движещи се облаци.
С плавно летене, почти долепени един до друг, те се насочиха към замъка на Борсбом.
Само в една зала прозираше светлина в изоставения замък. Това бе кулата, където граф де Мол получи обряда. Четиримата заговорници се приземиха леко и започнаха да се катерят по нея. Прикрепвайки се със силните си нокти за стената, те се налепиха до отвора, приличащ на прозорец. Гледката вътре в залата бе поразителна.
Десетина кървящи трупа лежаха в различни краища на огромната, бивша гостна. Удавеният преди години граф Борсбом често я бе използвал за пиршества от най-висш ранг. Дори кралят идваше понякога със свитата си, мъкнейки тежки вина от Юга. След смъртта на Борсбом замъкът просто бе изоставен, защото се носеха мълви, че там било средище на вампири и нечисти сили. Никой не искаше да го купи или дори да го посети. Само Ксинтия и Уйлям имаха дързостта да го навестяват, за да избегнат хорските клюки.
Труповете бяха облечени с прости селски дрехи, издаващи произхода им. Лесна плячка, която Арон бе предоставил за пиршество, на него и на желаната красавица Ксинтия.
Четирите същества, които със затаен дъх наблюдаваха какво става вътре, почувстваха притегателната сила на клокочещата от гърлата на жертвите кръв. Тогава граф де Мол прошепна:
— Спокойно, ще изчакаме доказателства и после ще нахлуем. Има достатъчно и за нас, но първо търпение! Да чуем какво говорят.
Арон и Ксинтия бяха напълно променени. Както и предния ден пленителната Ксинтия сияеше с пълна сила, дори като че ли бе още по-изящна и красива. Едва устояващият на съблазънта да я обладае Арон, се бе подпрял на крилото си. От грозните му уста течаха кървави остатъци плът.
— Скъпа, стадото е наше. Аз не мога без теб и съм решил да ти направя предложение. Искам те! След това пиршество съм пълен с любовна сила — започна с искрящи очи Арон. — Повече не мога. Не устоявам на красотата ти. Дори с цената на всичко, което поискаш от мен.
— На всичко!? — обви се Ксинтия около изроденото му тяло и с прелъстително движение на ръката хвана Арон за бедрото. — Дори ако ти разкажа за едно мое невнимателно престъпление, за което съжалявам?
— Да, божество мое! И да не си го погребала този твой граф, то аз ще ти простя. Само ми кажи къде е трупът му и ще идем да го заро вим — ухили се противно водачът на стадото.
— Той е жив! Аз го направих „летящ прилеп“ и днес го видях в „Стария лъв“. Сега ще ми простиш ли? — този път красавицата просто седна на люспестите му крака и впи двойния си език в разкривената му уста.
Отначало той искаше да я отблъсне, но страстта така заговори в него, че тялото му затрепера и я обгърна с крилете си. Тогава със затворени очи започна да я опипва по всички интимни части на тялото. Когато напипа една пухкава част от тяло, което бе чуждо, ококори очи.
— Габриеле…!? Какво става по дяволите тук? — изненадан изрева с пълно гърло Арон и като опарен се отдръпна, запокитвайки и двете „жени-прилепи“ надалече от себе си. — Заго вор? Предателство!? О-о…!
След търпеливо изчакване четворката бе нахлула в гостната и Габриеле, с тихи стъпки, бе изненадала Арон. Дионисий се нахвърли върху водача и с огромната си маса го повали на земята. Със силата, която притежава „летящ прилеп“, можеше трудно да се прецени кой ще е победител. Арон също бе мощен и не случайно водач на стадото. Резкият му отскок залепи и двамата на тавана, който бе висок най-малко няколко метра. С двойно салто във въздуха граф де Мол също се намеси в борбата. Почти сплеснати от удара, вкопчените един в друг смъртни врагове се бореха за Усмирителя. Дионисий знаеше къде е и искаше да се докопа до него, преди Арон да може да го използва.
Част от ръката и езика на водача висяха откършени и това му причиняваше болка. Без тях той трудно можеше да стигне до целта си. Тогава граф де Мол с точен и премерен скок довърши борбата. Той откърши и другото крило и с бързо движение изпревари Дионисий, като впи острото жило на опашката си в артерията на Арон. Оттук натам бе лесно да достигне Усмирителя.
Усмирителят или по-точно душа на почти съвършена субстанция, водеща началото си от старо време, бе самият Одисей. Като дух от затворено шише, той бе готов да изпълнява нареждания на притежателя си. В случая граф де Мол бе новия господар.
— На вашите услуги, графе! — зачака заповед Одисей.
— Как да парализирам другите?
— С езика си ме извади, а с крилото ме насочи към дадения обект и той ще бъде под твоя власт.
След минути всички бяха подчинени на графа. Притиснати един до друг те лежаха на каменния под и с пречупени крила и изтръгнати езици чакаха последните си мигове. Единственно Ксинтия бе в ръцете на Уйлям и със сълзи на очи го зацелува с изваяните си устни.
За де Мол всичко бе решено и ясно. Той искаше да освободи душите, да скъса сребърните нишки и да пусне субстанциите сами нагоре.
— Скъпа, да вървим към стадото. Имаме много работа. Ние също трябва да умрем, но ще се видим в Отвъдното. Може би няма да си спомняш за съществуването си като Ксинтия от Недерландия, нито пък за мен, но сигурно ще се вселим в други тела и навярно ще бъдем пак заедно — каза гордият граф с решителен тон.
С помощта на Одисей той скъса сребърните нишки на летящите влечуги и замъкът засия ка-то огрян от сто слънца.
— Умирам! Това е краят! Какво ли ме чака!? — изрече с трудност мъжът, намиращ се в сферата на Йоманда-Райдсма. — Или всичко е едно нищо? Напразни илюзии за продължаване в Отвъдното.
— Не го прекъсвай точно сега — прошепна докторката на Йоманда. — Остави го да излети! Ако това бъде записано, то ние ще видим какво е зад непроницаемото за нас Отвъдно.
