обърне властта в стадото.
Понякога на Бургот много му пречеха някои душевни субстанции, намиращи се в черепа му. Те се пишеха за хрисими и невинни, а когато излитаха нагоре, искаха да се отърват от сребърните нишки, свързващи ги с кухината на черепа му. Но никога не успяваха. Законът на стадото бе изграден така, че никоя душа не можеше да напусне или скъса нишка с владетеля. Напускане можеше единствено да стане по желание на притежателя, придружени с огромни енергийни сътресения. Преминаването на душа от една в друга черепна кутия не бе просто и лесно. Сиянието, което се образуваше при прехода, се виждаше надалеч и те трябваше да внимават, защото то не бе разрешено от водача Арон ван Шхри. Наказанията се свеждаха веднага до изпълнение и по начало това го правеше самият Дионисий. Той трябваше да убие изменника и да разпредели завоеванията на жертвата помежду водача и високите особи.
Ксинтия и Дионисий бяха станали изменници, бяха направили скъпи за тях смъртни „летящи прилепи“. Арон все още не знаеше, но ако научеше за това, той несъмнено щеше да използва Усмирителя. Усмирителят бе негово притежание и му бе даден от създателя на стадото. Това бе една субстанция на стар дух, която владееше всички възможни техники за парализа и разруха на сребърни нишки. С прекъсната нишка, „летящ прилеп“ се превръщаше в труп, който бавно се разлагаше биологически и ставаше на земя.
Дионисий съзнаваше какво прави, но силната обич към братовчед му и жаждата му за власт надделя над парализиращия страх. Прехвърлянето на души също се наказваше строго, но той мислеше, че всичко е пресметнал много добре. А и видя силата и ума на графа. Щеше да ги използва, докато постигне целта си, а именно да стане водач на стадото. Дотогава трябваше да бъде приятел с графа и да се наричат тим.
В тайника на страноприемницата „Стария лъв“ блеснаха електрически лъчи и сияния, които заслепиха и двамата участници в нелегалното прехвърляне на душевни субстанции. Отначало мислеха, че всичко ще се взриви и лъченията ще излязат навън, но после се успокоиха, като видяха как всичко се стопяваше при допира със стените. Тайникът бе солидно изпълнение на строители, събрани преди години от цяла Недерландия.
В черепа на Дионисий имаше най-малко осемдесет душевни субстанции на преди това убити смъртни, жители на страната лежаща под морското равнище.
След обряда грамадният мъж, получил необходимата развита част от братовчед си Роб, започна видимо да се превръща в „прилеп“. Силното му тяло се трансформира в още по-мощно туловише на змиеподобно летящо влечуго. Той наистина бе най-внушителното същество от сорта на тези нови, земни изчадия.
Тогава те, графът и огромният Дионисий, сплетоха телата си. С поразително точно движение вдянаха острите върхове на техните опашки във вените на сребърните си змийски шии. От тях шурна кръв, но това не ги притесни ни най-малко, защото те имаха доста в запас. Когато и двамата едновременно достигнаха черепните кухини, острите опашни върхове се превърнаха в проводник за прехвърляне на душевните субстанции. Ярки светкавици продължиха да блестят и снопове светлина се сееше из ограниченото пространство на тайника. Мост, изграден от сребърни нишки, образуваше тунел от мъхеста материя.
Тогава граф де Мол, с помощта на жилото на опашката си, поведе разговор с душите, вътре в черепната кухина на Дионисий.
„Аз нямам много какво да кажа, само това, че тези, които са за доброто и честното в този живот, могат спокойно да изберат другия «затвор», поместен в моя череп. Освобождението е скоро и аз ви го обещавам.“
Като в едно се надигнаха спотаените в ъгъла на Дионисиевата кухина души. Графът не предполагаше, че такова огромно количество ще иска да напусне тиранина. Повечето субстанции бяха на слуги и жени, които не бяха видели кой знае какво добро в този труден живот. Радвайки се и надявайки се, че скоро ще се отърват от сребърните нишки, те със задоволство започнаха придвижването по мъхестия тунел. Онези, които останаха, бяха субстанции на лукави мошенници и дребни нехранимайковци, занимаващи се с черни дела. Те не бързаха да се освободят от този затвор, защото чувстваха потребност от още зареждане с отрицателна енергия. Вместо след освобождението им от сребърната нишка да кръжат в близкото пространство, те предпочитаха да слизат долу и то с удоволствие.
Дионисий също бе доволен, че се е освободил от някои противни женски наставнички и съветнички. Разбира се, духовната му сила намаля, но той разчиташе на физическата. Просто не знаеше, че си копаеше гроба с тези предвари телно направени сметки и подценяваше силата на духа.
За граф Уйлям де Мол този прием на толкова изтерзани души бе отначало особено подтискащ, но впоследствие разбра колко много нещастие има на този свят. Радваше се все пак, че неговата субстанция може да е в тяхното обкръжение. Обещанието за освобождение бе истинско и той знаеше, че ще удържи на него, но не точно сега. Ако в този момент освободеше всички, то трябваше да умре. А те му бяха нужни за борба. За борба със злото.
— Графе, трябва да побързаме — настойчиво каза, извръщайки змиеподобната си шия, грамадният „летящ прилеп“ с име Бургот.
— Още две души на твоите съседи по чифлик, които си убил преди три дни и съм готов.
— Тези скотове, добре че се отървах от тях.
— Да тръгваме!
След като разплетоха змийските си опашки, те усетиха промяната. Светкавиците намалиха силата си, а сиянията почти замряха. Отвориха прозореца и шум от разтварящи се мощни крила изпълни тайника. Двете променени същества отправиха поглед един към друг и отлетяха в настъпващата нощ. Целта бе Габриеле. Първата по важност женска особа в стадото. Арон ъ бе посветил тайните на Усмирителя и самата тя дори ги бе прилагала на някои от нейните любовници.
— Къде ще я открием, Дионисий? — с плавен полет се доближи „графът-прилеп“ до якото змиеподобно летящо животно. — Къде ли ловува?
— По принцип, тя първо се люби по цял ден с жертвата си и чак тогава я изпива до капка кръв, заравя я дълбоко и след това пътува за стадото. Разбира се, това е публична тайна, а пък нищо неподозиращият Арон я приема като светица. И само със смъртни го прави. В стадото не смее, защото знае, колко е ревнив водачът — изповяда се Дионисий, с цел да спечели доверието на графа. — А пък снощи дочух, от нейна приятелка-убийца, че е възможно да са в ателието на видния художник Ян ван Даюн. Той се славел с големи любовни похождения сред жените и тя го искала в колекцията си.
— Тогава да побързаме към този бъдещ мъртвец — излязоха думите от красивата змийска уста на графа.
Както и предполагаха ателието на Ян бе опръскано с преобладаващ червен цвят, цвета на кръвта. Двете приятелки Габриеле и Саскя, току-що превърнали се в „летящи прилепи“, се облизваха доволни от преди това извършеното прелюбодеяние и от поетата животворна за тях течност. Приятелят на Ян, Марко, бе проснат на канапето с разпрана вена, а мъртвите му очи гледаха в неизменна посока.
Шумоленето на крила първа чу Саскя и онемя, като видя толкова красиво мъжко прилепоподобно. На Дионисий тя не обърна голямо внимание, защото всички го знаеха, грубиян дори и в леглото. Но тялото и видът на графа я подлудиха.
— Габриеле, виж! Вече си имаме компания. И то каква! — помърка Саскя с разнежена и любвеобилна страст, бликаща от елипсовидните ъ очи.
— Дионисий, как смееш! — изстреля с вече раздвоения си език Габриеле, но като забеляза грациозния граф, продължи с по-мек тон. — Но това, ако не се лъжа е нещо ново!? Нов „прилеп“!?
— Да, Габриеле, това е граф де Мол. Историята е дълга. Направил го е не друг, а Ксинтия, снощи, когато са били заедно с твоя Арон в замъка — запелтечи грамадният, летящ получовек.
— Без мое знание? А и вчера той нищо не ми каза! — натърти важната в стадото особа, вече озверена, триеща кръвта от люспестата си кожа. — Тук се крие нещо!
— Арон не знае за това — с плътен, но мек глас проговори де Мол — Ксинтия ме направи такъв. Но аз
