Границата бе близко и всички души я чувстваха с непознатите за тях нови органи.
След излитането Уйлям де Мол, вече във формата на сияеща душевна субстанция, се почувства лек като перо. Летенето бе приятно, въпреки всички земни представи за невъзможността човек да лети. Той виждаше всичко: високия покрив на Хохландската църква, широката река Рейн, стария, великолепен Лейдън, вятърните мелници. Той видя и Ксинтия, която бе наблизо, гледаше към него и му се усмихваше. Тя бе същата красавица, с дълга черна коса, дълги бедра, изящно лице. Но всичко бе така прозрачно, че Уйлям се уплаши, когато реши да я погали и нищо не усети. Неговата ръка така и се стопи в ръката на Ксинтия. Той понечи да каже нещо, но от устата му не излезе никакъв звук, искаше да й каже, че е невероятно щастлив, че я вижда, и че я обича с още по-голяма сила. Видя и разтварянето на устните й, нейното желание да каже нещо, но не се получаваше нищо. Това го обезпокои… но не за дълго.
„Хей, графе, използвай развития си резерв. Помисли и насочи мисълта си към нея.“ — чу в главата си звучене, което преди можеше да окачестви като гласа на Одисей.
„Добре, да опитам тогава — рече си Уйлям и изстреля заряд от енергия към любимата си. — Ксинтия, моя обич, страхуваш ли се? Опитай да помислиш нещо и ми го прати.“
„Уйлям, аз те чувам без да ми говориш. Обичам те и съм щастлива, че пак сме заедно, дори и след смъртта. Не ме е страх.“ — чу той мислите й.
Границата. Никой земен не би могъл да си представи каква красота излъчваше и какво спокойствие те обземаше, само като я погледнеш.
Информация за текста
© Бари Късел
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/99]
Последна редакция: 2006-08-10 20:34:12
