— Как ли пък не, нищо подобно! Чонси няма никакво намерение да се раздели със земите си в Йоркшир. Но земите в Корнуол вървят в комплект с момичето, а това означава, че отиват при Франчът в деня, в който той се ожени за нея. Той вероятно би потърсил начин да се отърве от годежа независимо дали има, или няма споразумение, стига само бъдещето му да не зависеше изцяло от това пристанище.
— Бих казал, че условията на споразумението ни най-малко не са затормозяващи от негова гледна точка — отбеляза Струан. — Тя определено е запомнящо се създание.
Уокингъм повдигна вежда.
— Така ли смятате?
— Да, наистина — Струан кимна към Франчът и придружителката му. — Струва ми се, че в нея има повече, отколкото може да се запомни само от един мъж, не мислите ли?
Уокингъм последва погледа на Струан и по лицето му се разля широка усмивка.
— Мислите, че… О, не, нищо подобно! Онова не е годеницата. Тази е лейди Хорвил, нали знаете. Вдовицата на стария Хорвил. Това трябва да послужи като урок на по-старичките господа, на които все още им се ще да забият някое сочно младо парче. Довърши го за нула време, казвам ви.
Един лакей вдигна от камината съда, в който се затопляха благоуханни растения, и като го вдигна високо над главата си, се запромъква между гостите. Тежкият аромат на сандалово дърво и рози се понесе из въздуха, и без това вече пренаситен с миризми. Кейлъм почувства, че му става твърде горещо. Тълпата се люшкаше в препълнената зала и какофонията от гласове се извисяваше пискливо над музиката.
— Нима искате да повярваме, че… че херцогът е дошъл на бал в компанията на жена, за която не е сгоден?
— Така е, за Бога! Ако познавахте Франчът, нямаше ни най-малко да се изненадате. Баща му също от време на време си беше доста див, но никога не е имало и капчица съмнение, че е истински джентълмен с душа на учен. А този син е развратник до мозъка на костите си. Момичето на Чонси е ей там.
Кейлъм почувства ледено бодване между плещите си. Обърна се, за да огледа тълпата зад гърба си.
— Искате да кажете — бавничко рече той, — че годеницата на Франчът вече е тук, а той пристига с друга жена?
— Готов съм да се обзаложа, че тези двамата тъкмо се измъкват от леглото. Изглежда, почувствал се е длъжен да я доведе.
Кейлъм не обърна внимание на забележката му и попита:
— Коя е лейди Филипа?
— Хмм — Уокингъм потупа с нагиздения си с пръстени показалец отпуснатата си долна устна. — А, да, ето я там, преструва се, че е една от статуите в нишата до прозореца. Очевидно бабата на Франчът, вдовицата, е довела момичето. Нейна светлост е седнала до графиня Балар. Точно до прозореца. Лорд Чонси е изследовател, когато не е ангажиран с някаква работа в парламента. Вдовец. Жена му била любовта на живота му, така разправят. Не щял и да чуе да се ожени повторно. Само с едно дете. Друг човек би сметнал, че е длъжен да създаде поне един наследник от мъжки пол, но не и Чонси. Изглежда, не му пречи, че ще остави всичко само на една жена и на Франчът.
Кейлъм беше прекалено погълнат в търсенето на дама, която да се преструва на статуя, за да слуша особено внимателно небрежните забележки на Уокингъм.
— Кой прозорец по-точно? — попита той.
— Ето там — рече Уокингъм, като грубо посочи с пръст. — Бежова рокля. Черна коса. Абсолютно нищо особено, освен диамантите. Предполага се, че Чонси е дал на момичето семейните диаманти и й е казал да ги носи. Много странна птица е този Чонси. Говори се, че дъщерята направо била оставена да се възпитава сама. А сега Чонси даже не е в страната. Очаква се да се върне навреме за венчавката, но не бих се обзаложил.
— Вече наистина трябва да тръгваме — намеси се Струан. Невъзможно бе да не забележи човек строгия тон на приятеля му, но Кейлъм все пак не му обърна внимание.
— Бежова рокля — промълви той, оглеждайки жените една след друга. — Черна коса. Диаманти… О, божичко, диаманти!
— Не може да не ги забележи човек, а? — обади се Уокингъм, като гледаше наперено иззад невероятно дългия си нос. — Няма мъж, който би подминал възможността да мушне тези хубавки камъчета в семейната съкровищница. Разбира се, всички знаят, че съкровищницата на Франчът вече е достатъчно дълбока, че да се удавиш в нея. Но на него му трябва пристанището на лейди Филипа. Е, предполагам, няма никаква опасност Франчът да не получи и момичето, и диамантите. За него ще е катастрофа, ако не стане така.
Кейлъм чу какво каза Уокингъм, но откри, че е загубил интерес към информацията, която би трябвало да го интересува преди всичко друго на света.
Лейди Филипа Чонси беше висока и стройна, може би прекалено слаба. Косата й беше, както бе казал Уокингъм, черна. Черна и блестяща, пригладена стегнато назад, за да разкрие едно лице с ясно очертани скули и брадичка, по което сякаш нямаше абсолютно никакъв грим.
Въпросните диаманти бяха инкрустирани върху удивително колие като паяжина, с многобройни остри връхчета, които едва докосваха скромното деколте на семплата сатенена рокля.
— Малко подло, от негова страна, не мислите ли? — с въздишка рече Уокингъм. — Не мога да виня човек като Франчът, че предпочита жена като Хорвил, но, по дяволите — чак пък да се перчи с нея пред момичето?
Кейлъм стисна зъби и започна внимателно да наблюдава лейди Филипа.
А лейди Филипа внимателно наблюдаваше годеника си и неговата придружителка.
— Изглежда ужасно разстроена, мен ако питате — рече Уокингъм. — Казват, че е тихо създание. Книжен плъх, или нещо подобно. Била затворен човек, но си личи, че е хвърлила око на херцога. И сега направо е бясна.
— Не бих казал — обади се Струан иззад Кейлъм. — Бих казал, че е… хм, какво би казал ти за лейди Филипа, Кейлъм?
— Че е оживена — отвърна Кейлъм, като изненада дори и себе си. — Проклет да съм. Изглежда оживена. И нетърпелива.
— Точно така ми се стори и на мен — рече Струан. — А сега трябва да тръгваме.
Кейлъм се обърна така, че Уокингъм да не вижда лицето му, нито пък да го чува.
— Имай търпение, Струан. Та ние току-що пристигнахме! Със сигурност никак няма да е прилично, ако си тръгнем веднага.
— Не мисля, че ми харесва погледът ти. Обеща ми, че ако мога да ти уредя просто да го видиш — само да го видиш — ще бъдеш доволен. Каза, че с това мисията ти приключва.
— Благодаря ти, че ни издейства покани — рече Кейлъм, като се усмихна великодушно. — Но сега разбирам, че май съм те излъгал.
— Знаех си! — възкликна Струан. — Въобще не трябваше да се замесвам в това.
— Не съм те молил за помощ — напомни му Кейлъм. — И сам съм успявал да получа достъп до разни соарета в Лондон. Ти не си единственият ми познат и аз не съм човек, напълно лишен от контакти.
Струан изсумтя презрително.
— „Ужасно опасен негодник“ е изразът, с който съм чувал да те определят, приятелю. И съм го чувал от устата на не един наблюдателен баща, ако не греша.
— Не говорех за буйните дни на младостта си — рече Кейлъм, който се почувства леко засегнат. — Имах предвид приключенията около търсенето на невеста за Арън. Но както и да е. Защо не се върнеш на Хановър Скуеър и да ме почакаш там? Обещавам да не върша пакости в твое отсъствие.
— Въобще не си въобразявай, че съм чак толкова изкуфял, та да те оставя в подобна компания, и да ти имам доверие. Тръгвай с мен — веднага!
— Не мога.
— Защо?
Кейлъм скръсти ръце и подпря с юмрук брадичката си.
— Не мога да дойда с теб, защото вероятно съм сгрешил. Това може би е само началото на всичко, което смятам да сторя.
Струан изпъшка.
