— Наистина — рече той, като се опитваше да потисне смеха си. — Но пък намирам за истинско чудо липсата на всякаква кокетност и притворство у теб. Никога не съм срещал друга жена, която охотно би признала слабостите си, дори и слабостите, които не притежава.
— Къде отиваш? — попита Пипа, тъй като не желаеше да продължават с анализа на характера й.
Кейлъм я погледа още миг, после я повдигна на седлото си и скочи зад нея. Като я намести по-удобно, той я притисна силно до едрото си тяло и подкара коня обратно по пътеката, която бе поел, преди Пипа да успее да се прояви като пълна глупачка.
Тя би се сгушила в прегръдката на Кейлъм, но утехата, която откриваше с него, сладостния копнеж, да забрави, че извън тази гора съществува и друг свят, бяха помрачени от смътната болка в сърцето й. Всичко това не можеше да трае вечно — а само в тези няколко откраднати мига.
Най-сетне стигнаха до място, откъдето се видя краят на гората. В далечината Пипа различаваше поляна, която се спускаше до стените на крепостта, а отвъд тях блещукаше морето.
Кейлъм спря коня си.
Пипа седеше напълно неподвижна, облегната на него, очакваща.
Сякаш дочул мислите й, той обви ръце около нея и погали ръцете й, облегна буза върху главата й и я притисна толкова силно, че тя едва успяваше да диша.
Мълчанието продължаваше, и продължаваше.
Ръцете й се преместиха и сграбчиха ризата му, където топлината на тялото му пулсираше в ръцете й и се втурваше по вените й.
— Не! — Тя се отблъсна от него толкова, колкото позволяваше позата й, прихвана косите си назад с една ръка и извърна лице, когато той понечи да я целуне отново. — Престани!
— Защо? И двамата искаме да бъдем заедно.
— Защо искаш да бъдеш с мен?
Ръцете му пълзяха нагоре и надолу по гърба й. Когато конят неспокойно се раздвижи, Кейлъм го успокои, без да откъсва ръка от врата й под оплетената й коса.
— Кейлъм — рече тя и се насили да го погледне право в сериозните очи. — Какво искаш от мен?
— Време — простичко отвърна той.
Тя отново отбягна целувката му.
— Време за какво?
— Има неща, които не мога да ти кажа.
— Но въпреки това ме преследваш.
Той тихо се засмя и я принуди да обърне лице към него. След като страстно я целуна, каза:
— Мисля, че този път ти беше тази, която ме преследваше, любима. И ме намери. Радвам се, и ти се радваш. Нужно ли е да пилеем ценно време с въпроси, на които няма да отговоря днес?
— А кога ще им отговориш? — попита тя и ахна, когато той погали гърдата й. — Недей. Моля те, недей!
Тя покри ръката му върху гърдите си и прехапа устни, за да устои на сладостното, опияняващо усещане, което извираше от мястото, което пръстите му бяха открили, и се стичаше като горещ, бавен поток към стомаха й.
Кожата на Пипа бе пламнала и плътта под нея трептеше. Когато отново можеше да говори, тя каза:
— Питам те още веднъж, Кейлъм Инес от Шотландия, който е отседнал в замък, чийто господар не го желае, и се грижи за деца, които не са негови, и разгневява една възрастна дама, която няма никаква причина да му се гневи, и преследва жена, която е обещана на друг… какво искаш от мен?
— А аз ти казвам още веднъж — каза той, като решително я обърна така, че отново да бъде с лице към него, — че искам да ми дадеш време. Можеш ли да го сториш? Ще ми дадеш ли време?
Конят тръгна напред и Пипа не отвърна на Кейлъм.
От гората те преминаха към наклонени поляни, обсипани с жълти огнивчета и незабравки. После Кейлъм насочи коня към тясна пътека, водеща към едно възвишение, откъдето се откриваше гледка към селцето Франчът. Той подпря брадичка върху рамото й и нежно подухна до бузата й.
— Ти не си тук заради мен, нали? — Тя отдавна знаеше, че рано или късно трябва да му зададе този въпрос. — Не е било случайност, че се срещнахме в Лондон.
Устните му откриха чувствителната кожа отстрани на шията й.
— Нека засега оставим нещата така, Пипа — прошепна той в ухото й. — Нека ги оставим, засега.
— Има нещо, което смяташ да направиш тук. И то е опасно.
— Никога няма да сторя нещо, с което да ти навредя.
Стегнаха до хребета на хълма и пред тях се ширна долината, в средата на която се намираше селото.
— О, виж! — Тя се надигна на седлото. — Виждаш ли?
Каруци, натоварени с високи купове разноцветни товари, бяха осеяли общинската мера извън селцето, фигурки, смалени от разстоянието, се суетяха навсякъде.
Зад Пипа Кейлъм се напрегна и застина.
— Съвсем бях забравила за панаира — каза му тя. — Но, разбира се, вече е време. Жюстен казва, че било много забавно. Чудя се дали ще можем да отидем там довечера.
Кейлъм издаде някакъв звук дълбоко в гърлото си.
— Аз ще отида — заяви той с глас, който Пипа не беше чувала досега. — О, да! Наистина ще отида на панаира още тази вечер.
Пипа още веднъж сведе поглед към ръцете му. Кокалчетата му бяха побелели.
— Нещо не е наред ли? — попита го тя.
— Нещо винаги не е било наред — отвърна Кейлъм. — Да се надяваш на чудо, означава да рискуваш да бъдеш горчиво разочарован. Но аз цял живот чакам да поема този риск.
21
Пурпурно сияние се издигаше под безлунното нощно небе над мястото, където се намираше панаирът.
Смях и музика, писъци и рев на животни се сливаха около тях в невъобразима бъркотия.
— Ще разгледам всичко — извика Макс на Кейлъм през шумотевицата. — И ще опитам всичко!
— Наистина ли? — Кейлъм не изпускаше из очи останалите от групичката и се оглеждаше навсякъде за фургона на Майлоу и Миранда.
— Лейди Жюстен ми даде това — похвали се момчето и протегна длан, пълна с монети. — Ели е голяма глупачка.
Кейлъм сепнато изгледа Макс.
— Защо Елла да е глупачка? — Същевременно той сгъна тънките пръстчета на детето около парите. — И не ги показвай, ако не искаш бързо-бързо да те разделят от тях.
Макс се разсмя и заподскача наоколо.
— Ще трябва да са доста бързички, та да свият нещо от един… — Той моментално млъкна и сви рамене. — Ще си пазя джобовете.
— Да — замислено рече Кейлъм. — Какво искаше да кажеш за Елла?
— Тя се измъкна и се върна обратно. Каза, че не й харесвало тук.
Кейлъм не бе забелязал отсъствието на момичето.
— Значи е по-умна от някои от нас — рече той. — Сигурно е уморена. А ти гледай да не се отдалечаваш от мен.
— Отивам да видя мечката — и с тези думи Макс хукна нанякъде, като току се обръщаше, за да му помаха.
Пурпурното сияние върху небето идваше от откритите огньове, които хвърляха искри в извисяващите се спирали дим. Около огньовете весело подскачаха клоуни, готови да правят какви ли не смешни номера за няколко гроша. Група танцьори размахваха дайретата си и вдигаха оглушителен шум. Полите и широките им панталони от ярки воали се въртяха в танца, а около тях се бе събрала тълпа, която пляскаше в такт.
Но нямаше и следа от боядисаната табела, обещаваща лек за всички болежки. Стомахът на Кейлъм се
