Гласовете се издигаха и затихваха.
Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове.
Картини от миналото, примесени с картините от тази нощ.
Миризма на дим и прашене на искри. Дрехи, които се вихрят, червени и жълти и златни.
Някъде наблизо се дочу подрънкване. Едно момиче танцуваше в костюм, обшит със стъклени мъниста, ръцете й се извиваха над главата й, мънистата подрънкваха едно о друго.
Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми.“
— Елате да видите представлението — каза момчето пред Кейлъм.
Кейлъм — рече Пипа, като го извади от унеса. — Добре ли си?
— Да, да — отвърна той и успя да й се усмихне.
— Чудесно шоу, сър — каза малкото момче, очевидно все още слисано от златната си монета. — Вижте змиеукротителя и прекрасната му помощничка.
Ударите на сърцето му замлъкнаха.
— Да си ходим — настоя Пипа. — Едва ли ще ни хареса подобно представление.
Той я хвана под ръка.
— Само да надникнем. Така се разширява мирогледът.
Звукът от сребърни звънчета досега му бе убягвал. Като проби път за себе си и Пипа, той откри място, откъдето можеха да гледат как един престарял, мургав мъж поклаща малки звънчета, прикрепени към пръстите му, и обикаля властно в кръг около гледката, приковала омаяните погледи на публиката.
— Кейлъм — прошепна напрегнато Пипа, — това сигурно е опасно!
— Не — отвърна той. — Въобще не е опасно.
Кейлъм не й обясни, че змиите, които се увиваха по прекрасното тяло на оскъдно облечената жена, вече не можеха да впръскват отрова във врага си.
— Не мърдайте! — нареди мургавият мъж, а рунтавите му вежди се сключиха. Звънчетата около пръстите му издадоха звук, някак странно противоречащ на плавното и заплашително движение на гъвкавите тела на змиите върху голата женска плът.
— Тя не се страхува — каза Кейлъм за жената, чиято уста зина в преувеличен ужас, щом една змия повдигна главата си само на сантиметри от лицето й. — Няма защо да се страхува. Всичко е само представление.
— Ужасяващо представление.
Новият глас, уморен глас на жена, досега не беше идвал в спомените на Кейлъм.
Гласът вече беше мъжки. Познат. По-познат от гласа на жената. И те говореха за него.
— Моля те, може ли вече да си вървим? Всичко свърши.
Кейлъм сведе поглед към Пипа.
— Още мъничко търпение! Има нещо, което трябва да свърша тук.
Тя кимна и остана близо до него, докато представлението свърши и тълпата почна да се разотива в търсене на нови забавления.
Змиите бяха отлепени от жената и прибрани в кошници. Кейлъм се взря в лицето на помощничката на змиеукротителя и се прокле за собствената си глупост. За миг се бе надявал да разпознае някого от детството си. А помощничката на змиеукротителя бе млада, на не повече от осемнадесет години. Онази Рейчъл, която търсеше той, би трябвало да е… би трябвало, най-малкото, да наближава петдесетте. Но той пък въобще не си спомняше чертите или фигурата й.
— Кейлъм!
— Имай малко търпение, моля те — каза той на Пипа и продължи да чака, макар и сам да не знаеше какво.
Змиеукротителят свали звънчетата от пръстите си и ги мушна в джобовете на панталоните си. После вдигна поглед, видя Кейлъм и се намръщи.
— Следващото представление е чак след час, ваша светлост — рече той, като леко наведе глава, за да вижда по-добре през ярката светлина на огъня.
— Може ли да поговоря с вас? — попита Кейлъм.
Ръката на Пипа здраво стисна неговата. Като избърса ръце върху жълтата си риза с широки ръкави, мургавият мъж предпазливо се приближи.
— Какво искате от мен?
Кейлъм погледна лицето, което бе видяло много зими и лета на открито, много пътувания с каруца във време, при което повечето хора се крият в домовете си, и видя чертите такива, каквито са били някога.
— Кейлъм?
— Чакай малко. — Той хвана ръката на Пипа върху лакътя си. — Помните ли ме? — попита той змиеукротителя. — Познат ли съм ви?
— Че защо да сте ми познат? — Още една крачка намали разстоянието помежду им само на няколко стъпки. — Защо…
Тъмните очи на мъжа станаха пронизителни и нетрепващи.
— Как е името ви, сър? — попита Кейлъм.
— А вашето? — бе бързият отговор.
— Кейлъм. — Той с мъка си пое дъх. — Кейлъм Инес.
Ако това бе възможно, то кожата с цвят, по-тъмен и от износена кожа на седло, стана по-бледа.
— Аз съм Гуидо. И никога не сме се срещали.
— Гуидо? — Дали това име му бе познато? — А вие познахте ли ме?
— Защо такива като мен да познават такива като вас? — Гуидо бавно отстъпи назад, но Кейлъм го последва. — Каква работа имате с мен?
— Нуждая се от помощта ви — рече Кейлъм. — Моля ви. Няма защо да се боите от мен. Само ми кажете дали виждате в мен нещо, което да ви напомня за едно дете, което сте познавал някога.
Гуидо остана неподвижен и устните му се разтвориха. Внезапно той се огледа наляво и надясно.
— Умът ви не е наред, сър. Сигурно не сте на себе си.
— Така ли? Но това не е ваша грижа, нали? Зададох ви въпрос и смятам да получа отговор. Срещали сме се и преди, нали? Вие познавахте едно малко момче, много приличащо на това, което работи за вас сега. Онова момче беше доведено при вас от Рейчъл.
В очите на Гуидо за миг проблесна тревога, страхът му пролича и в напрегнатата стойка на тялото, затова Кейлъм почувства надигащото се у него тържество.
— Помогнете ми! За първи път сте ме видели тук, на това място. Преди много години. Не съм можел да си помогна сам тогава, а и вие не сте пожелал да ми помогнете. Но сега можете да промените това.
— Махайте се — изсъска мъжът. — Грешите, казвам ви. Грешите!
— Прав съм, и ще ви преследвам, докато го признаете.
— Казах й, че ще страдаме — простена Гуидо. После, изглежда, се окопити. — Не знам за какво говорите.
— Знаете. Току-що го признахте.
— Не съм признавал нищо! Ако имахте доказателства, нямаше да сте тук тази нощ.
— Няма да престана да ви преследвам, докато не получа своите доказателства — рече Кейлъм. — Ще ви преследвам до края на живота ви, ако се наложи.
Мъжът широко разпери ръце в жест, признаващ поражението му.
— Аз съм невинен, казвам ви. Питайте нея.
Триумфът пламна като пожар в гърдите на Кейлъм.
— Само ми кажете къде мога да я намеря, и с радост ще я попитам.
