— Както искаш тогава. Ама това, дето наистина ще те изненада, е къде се намираш.
Тропот. Тропот и клатушкат и звънки удари на копита върху скали.
— Ти си на един хвърлей от замъка Франчът, да знаеш. Как ти се струва, а?
— Искам да се махна оттук — каза тя, неспособна повече да сдържа отчаянието. — Искам да се махна веднага!
— Не, не, не. Ще ти се наложи да поостанеш, патенце. Не може да не се подчиняваш на заповедите ми. Това е изоставеният фар. Онзи, на носа на запад от крепостта. Помниш ли го?
Тя се опита да поразмърда замъгленото си съзнание.
— Не. Да, да.
Фарът винаги си бе стоял тук, но тя така и не му бе обръщала внимание. По-навътре на сушата бе построен нов фар. Като че ли си спомняше, че този е бил изоставен, защото прекалено често бил застрашаван от бурното море.
Пипа се отдръпна от мъжа и той не показа с нещо, че смята да я следва. Тя се опита да се изправи и успя, а главата й се изравни със зейналите отвори в стената на постройката. Пое дълбоко морския въздух и едва не се задави от соления му вкус.
— Само да не почнеш пак да повръщаш — рече мъжът. — Нагледах се на това, да знаеш. Може и да реша, че ми е писнало да те гледам.
— Няма нужда да ме гледаш — побърза да каже Пипа. — Наистина, чувствам се много добре и сама.
Ужасяващата му уста се отвори, за да избухне в буен смях.
— Наистина, чувствам се много добре и сама — изимитира я той. — А аз пък си седя тук и си губя времето вече, кажи-речи, два дни само защото ми харесва да гледам как някаква си кльощава женичка хърка и подсмърча. Ще стоиш тук, докато той изпрати съобщение.
— Той?
Мъжът просто се ухили.
— О, мили Боже, Франчът! Франчът бе наредил да я отвлекат, за да може да я отведе и да се ожени за нея незабавно, та да успокои страховете си. Пипа се опита да възвърне самообладанието си.
— Оставих бележка, да знаете. Ако бях на ваше място, щях да се измъкна оттук, докато все още мога. Те вече несъмнено ме търсят, а това място никак не е далеч, нали?
— Не е, наистина — каза той, като все още имитираше интонацията й. — А и беше много мило, от твоя страна, че остави бележката. Доколкото разбирам, дамата, която я е получила, се е погрижила две групи да тръгнат да те търсят нашир и надлъж. Пък и те стигнаха доста далечко, доколкото чувам. Тръгнали по следите на коня ти. Даже наели някого специално за тази работа.
— Но аз въобще не съм взимала коня си…
Той отново се ухили.
— Ти не си, но някой друг го е сторил. И всички те търсят бая далечко от дома. Засега твоята групичка спасители ще има много работа още дълго време. А когато най-сетне се откажат, последното място, на което ще се сетят да те потърсят, ще е толкова близо до дома, разбираш ли?
Краката на Пипа отказаха да я държат. Тя се плъзна, опряла гръб в стената, и се удари върху дъските достатъчно силно, та да я заболи.
Защо? — попита тя. — Какво може да… Ще искате за мен откуп! Разбира се! Как не се сетих по-рано! Баща ми ще ви плати, но той… — Не, тя не бива да казва, че татко й може и да не се върне още два или три месеца.
— Няма да ми е нужен откупът на баща ти, милейди — каза похитителят й. — Ще ми бъде платено достатъчно щедро от господина, който ти уреди тази прекрасна почивка. Каза ми да ти кажа да не се тревожиш. И както сама виждаш, не съм те наранил, нали? Не, не и кой знае колко във всеки случай.
— Вие бяхте двама — внезапно каза Пипа. — Спомням си. Единият от вас ме държеше, а другият ме насили да пия.
— Не си напрягай мозъчето! Пести си силите. Ще ти потрябват — той се приближи, ухилен с отвратителната си уста, и тя се отдръпна уплашено. — Би могла да пробваш да кажеш молитвата си. Чувал съм, че някои жени намирали голяма утеха в молитвите.
Като подсмръкна, той извади от джоба си плоско шише и отпи голяма глътка.
— Нужно ми е нещичко, което да ме посгрее. Студеничко е тук.
— Пусни ме да си вървя! — извика Пипа. Крясъците отново се чуха. Чайки. Морски чайки. Тя беше толкова близо до Клаудсмур и до познатите й места! Кейлъм. Сигурно Кейлъм също я търси. — Моля те, пусни ме!
— Не мога да сторя това — рече мъжът и поклати глава. — Не и докато не получа нареждания. Пък и тогава няма да ми наредят да те пусна. Ни най-малко.
Тя отмести косите от очите си.
— Какво ще се случи с мен?
— Много просто — рече той. — Ще чакаш тук, докато ми кажат, че е време пак да заспиш. Пък и вече трябваше да съм получил тази заповед. Не мога да разбера какво ги задържа толкова.
Пипа отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.
— Ето на това му се вика умно момиче. Не, че ще има някакво значение, ако беше се разпищяла. Дори и някой да те чуе, ще си помисли, че крякат чайките. Когато той нареди, ти ще заспиш. И ще се погрижа да не усетиш нещо повече, отколкото предния път. Само че този път въобще няма да има такова гадно събуждане.
И тя наистина изкрещя — и притисна ръце към устата си, за да се опита да сдържи писъка. Задави се, разкашля се и прибра крака под себе си, като промълви:
— Ще ме убиеш! Защо?
— Стига си разпитвала. Така само ще ти стане по-зле. А и господин Инес каза да се постарая да си доволна, докато стане време.
27
Кейлъм срещна погледа на Струан и това им бе достатъчно безмълвно да се разберат, че повече няма да бъде поставяно под въпрос дали е благоразумно да се върнат в замъка.
Рамо до рамо, те крачеха под надвисналите буреносни облаци, все нагоре по широкия път към портите, върху които стояха на пост каменните соколи.
Под каменния щит на арката с изрисуван герб на Франчът портите зееха отворени.
— Странно — рече Струан.
Кейлъм спря дорестия си кон, обърна се в седлото и потърси с поглед пазача на портите. Вратата към неговата къщичка също беше отворена.
— Вероятно това нищо не значи. — Той отново погледна Струан.
— Пипа не би му казала — рече Струан.
— Не.
— Благодаря ти — каза му той. — Не мога да се откажа от нея, Струан. Просто не мога.
— Аз пък трябва да се уверя, че с Елла и Макс всичко е наред. Така че и двамата има защо да се върнем. — Струан подкара коня си напред.
Кейлъм се изравни с приятеля си.
— Франчът не е участвал в заговора, състоял се тук навремето.
— Той е лош човек.
— Да, но не е виновен за престъплението срещу мен, просто е бил използван.
— И затова — Струан го погледна косо и в сивата светлина на ранното утро слабото му лице изглеждаше изпито и мрачно — си решил да му оставиш всичко, което вярваш, че е твое?
Денят и двете нощи, откак Кейлъм бе напуснал това място, бяха най-дългите в живота му, а и го бяха научили на много неща. Той каза:
— Всичко, освен Пипа.
Струан се усмихна.
