— Господа генерали, една еврейска шайка под командването на бившият генерал Иван Милетиев, известен като Козела, подготвят тоталното преструктуриране и дестабилизация на страната.
Попето ги погледна. Генералите мълчаха като първокласници пред първата си учителка, която е задължена да им изнесе урок по семейна етика.
На сутринта Блинд се обади на Козела. Бандата на Шаки беше започнала да се самоизяжда. Набедените за убийци на Фатик разчистваха сметките помежду си, нито един от тях нямаше сметка да остане жив свидетел в ескадрона на екзекуторите.
Тримата контрагенти на Бенина, Димитров, Тодоров и Петров бяха млади мъже, елегантни, образовани, възпитани и въобще не се вместваха в така нареченото понятие „мутри“. Те бяха плахи хора, не изпъкваха с физическа мощ, не всяваха страх никому (видимо), всъщност парализираха от страх всички, които се докоснеха до тях, това бяха по своему неуспели мъже, стигнали зряла възраст, негодни да се справят със социалната обстановка по каноните на държавата, затова отрекли нейните конституционни догми и заживели по своему. Това бяха трима абсолютно различни и като морал, възпитание и образование мъже. Единият от тях произлизаше от така наречената социална „тиня“, другия беше продукт на истерията, наречена бригадирско движение, третия, син на банални еснафи от един крайдунавски град — общото между тях беше, че не уважават законите на държавата, в която живеят, създават свои собствени, към които трябва да се приспособи обществото.
Козела проучи много бавно биографията на тези три момчета и реши, че трябва да се отнесе сериозно към тях, те не бяха от стрелците т.н. „жътвари“ или „хийтмени“, но бяха по-голямата опасност, те поръчваха „мокрите“ дела, те ги плащаха и те брояха труповете „на есен“ както беше известно във фолклора. Два въпроса стояха пред него, на които нямаше отговори. И докато нямаше, не можеше да се оттегли на покой на острова си. До каква степен тези момчета са свързани с МВР, и всъщност МВР съществува ли, или това са хората, които управляват регулярните функции на държавата… Козела опрости дълга на Блинд, но не и задължението му.
— Момче! Приличаш на зомби след шибаната си пластична операция. Щом и жена ти едва те позна, едва ли рискуваш подобно нещо там където отиваш, ето ти три имена, искам всеки техен ход да бъде заснет и документиран, иначе и ти и аз сме мъртви кучета, момче, действай! Не мисли за Мегало Кастро, ако ние умрем тук, те ще живеят по-добре там.
За негова изненада, Бенина го посрещна с пълно безразличие. Възбуден, изнервен и уплашен до смърт, Влад се опита да прави любов с нея, но силите му не стигнаха и той заспа. Когато се събуди не намери жена си, „къде по дяволите може да е“ мислеше си той докато седеше под душа. После сложи една риза с къси ръкави, джинси и слезе в бара на „Ел Либертадор“, завари Бенина да пие коктейл „Маргарита“ на бара в компанията на трима мъже. Когато се приближаваше зад гърба й, чу че разговора се води на английски, а когато застана до нея и срещнаха погледите си, тя се обърна към мъжете и каза.
— Господа, да ви представя моя братовчед Влад. Неговия и моят дядо са братя.
След което се обърна към партньорите си и престана да му обръща внимание. Володя Аберман се ръкува вяло с мъжете, каза че ще потърси аптека и излезе от хотела. Отсреща белееха Андите, синоптиците предвещаваха февруарска буря, която в северното полукълбо се равняваше на юлските проливни дъждове. Влад съзнаваше че е престъпник по душа, знаеше обаче че не е престъпник по кураж и характер. Бенина беше и двете. „Трябва да се махна“ помисли си той, но вътрешния глас му нашепваше „късно е за маневри, приятелю“. След едночасово скитане той попадна в някаква креолска кръчма, изпи десетина малки текили, напи се безпомощно и преди да припадне каза на древния иврит — шпаньол с който на времето се беше добрал до Латинска Америка дядо му:
— Барман, парите са ми в джоба, помогни ми и ще те възнаградя. Жена ми ме чака в „Ел Либертадор“, трябва да се прибера.
След това беше припаднал от нерви и изтощение.
17.
В България достигаше откъслечна информация. Петте тона хероин бяха „филмирани“ и опаковани, но все още никой не знаеше по какъв начин ще бъдат транспортирани до порт Варна. Тази информация беше ясна и на Козела, но и на майора, а това значеше, колкото и драматично да звучи, че две армии се готвеха за битка на бойното поле. Принц Исламболи беше мъртъв. Слаба утеха при положение че Виктор Бут е жив, но сериозен коз в ръцете на Козела пред Великият Цион и един от неговите двигатели — Морис Алкалай. Когато Козела набра телефона на великия „сабри“, той все още не знаеше какво да му каже, но изпитваше остра нужда от протекция срещу костеливата ръка на Виктор Бут, който не се посвени да се обяви за Ал Кайда.
— Слушам те, генерале! — чу той гласът на ген. полк. от КГБ, Шиин Бет, Мосат, ЦРУ и т.н. Великия Сабри на Цион. — Надявам се, че имаш причина да ме събудиш в пет часа сутринта московско време.
— Събуди се, Морис! — каза Козела. — Имам нужда от будното ти съзнание.
— Пия кафе — отговори Алкалай, — край с нощта, говори!
— Колко твои инструктори действат в България, Сабри? — попита Козела.
Стария евреин се изсмя в слушалката.
— Имаш ли представа колко струва такава информация, Козел?!
— И аз съм бизнесмен, Морис — отговори той, — иначе нямаше да ти задавам този въпрос. Петстотин милиона долара пътуват към България. От техният контрол зависи бъдещето на страната. Нямам необходимите структури да ги насоча в правилната посока, а ти?
След известна пауза Алкалай попита:
— Каква е правилната посока, Козел?
— Почваш да се събуждаш, Морис. Време е да започнем сериозен разговор. Този паричен масив плува в пространството, въпрос на организация и бързина е къде ще пикира.
— Чакай, Козел — каза Морис. — Пикае ми се, ще се върна след една минута. Много те моля, момче, междувременно прецени и вероятностите, и рисковете, и предложенията. След минута и половина се решава съдбата ти, Козел! Сега отивам да пикая, но знам че Боб Денар работи за теб. Казвам ти го за да те пазя от лъжи, приятелю, има два типа лъжи — едните са директни, другите премълчани, ние разбираме и от двата типа. След малко ще се чуем отново.
Козела разбираше всичко това, знаеше какво е предупреждение, какво заплаха. Той беше свикнал да живее по ръба на бръснача, трудно се плашеше, но не можеше да не отдаде дължимото на добрата, „бърза“ информация, която идваше на точното место при точните хора. „Петстотин милиона долара?“ Фантастична сума, хиляда души на тоя свят притежаваха подобен капитал, а някакъв еврейски тарикат беше се домогнал до подобна трансакция. Ако тя успееше, нямаше да е единствената. Ако тези пари влезеха в България и попаднеха в неточните ръце, от тази държава никога нямаше да стане държава повече. Въпреки напъните на НАТО, ЕС и тям подобни организации. Единствената структура, която можеше да пренасочи този паричен масив без да убие младото еврейче и да му отнеме ноу-хауто, бяха именно евреите и Козела заложи на „Асо купа“, защото знаеше че ако наистина имаше такова в колодата, това е именно генерал полковник Сабри Морис Алкалай.
— Козел! — каза старото ченге, когато реши че паузата е достатъчна. — Да речем че този масив попадне в ръцете ми, какъв процент отделяш за себе си?!
— Въпрос на договорка, Морис. Аз не съм сам.
— О, да, момче. — Гласът на Сабри прозвуча бодро и разсънено. — Знам част от партньорите ти, да не ги назовавам по телефона, все пак процента?
— Петдесет! — уверено каза Козела.
— Пет! — отговори хладнокръвно Алкалай. — И нито цент повече, за теб и всички участници. И Козел, понеже времето ме гони, искам да ти предам искрените благодарности на някои мои приятели, близки на застреляният египетски президент Амуар Саддат. Добра работа приятелю, пет процента и си добре дошъл гост при нас. Имаш ли да добавиш нещо?
