Мерик не желаеше да отговаря на въпросите на брат си. Искаше само да се потопи в скръбта си и да не го отвличат повече.
— Не — каза кратко той и стана. — Не съм я удрял. Отивам за малко навън, Ерик. Трябва да остана сам. Струва ми се, че се нуждая от това за известно време.
Ерик замислено проследи с поглед как брат му се запъти към широките дъбови врати на къщата и как излезе навън. Отново обърна очи към жената, която Мерик бе довел със себе си от Киев. Тя се смееше тихо на нещо, казано от детето. Лицето й светна, когато притисна момченцето в прегръдките си. После се отдръпна, за да му хвърли топката.
Ерик се изправи. Озърна се в огромното общо помещение, замъглено от синкавия дим на огнището. Нагоре се виеше тънка синя нишка и изчезваше през малката кръгла дупка в тавана. Като дете бе съзерцавал неуморно този толкова нереален на вид, плътен, неизменен и наситено син конец. Хрумна му, че някои неща не се променят, а само хората, които ги гледат. Усети, че в очите му засмъдяха сълзи, но не потекоха. От седмица вече не можеше да плаче.
В просторното общо помещение бе топло и оживено. Носеха се смехове, бързо сподавени, гневни думи, гълчащи деца — напълно нормална картина. Ерик остави звуците да се леят покрай ушите му, почти без да ги чува, но въпреки това самото им присъствие му действаше успокояващо. Долавяше тона на гласовете, скръбта в тях, толкова голяма и дълбока у всеки един, че бе осезаема и близка. Въздъхна. За разлика от Мерик, чиято болка напълно разбираше, той бе имал цял месец на разположение, за да свикне със смъртта на майка си и баща си. Освен това винаги бе живял с тях в Молвърн и никога не бе ходил на търговски плавания като Мерик, защото той, Ерик, бе най-големият син. О, колко пъти се бе препирал с тях, дори когато възмъжа и нямаше основание да се противят на желанията му. Спомените му бяха вгорчени от жестоките крамоли, от крясъците и неистовия гняв, който навремето изпитваше към тях. Те бяха против присъствието на държанките му Кайлис и Мегът, макар че се отнасяха доста добре към сина му от Кайлис, Кена. Веднъж, когато се ядоса на Сарла и я удари, взеха нейната страна. Да, толкова много неща помрачаваха спомените за майка му и баща му. Но не и за Мерик, за любимия по-малък син, който все отсъстваше от Молвърн.
Сега Молвърн изцяло му принадлежеше. Вече не бе нужно да се кара с баща си, ако реши да наложи волята си. Той бе единственият господар и владетел. Само неговото мнение се зачиташе. Вече нямаше кой да му противоречи. Хвърли поглед към жена си Сарла. Тя беше ялова и все някога трябваше да се отърве от нея, ако иска наследник. Или ако я задържи, някой от другите му синове да бъде признат за законороден. Навярно Кена, отрочето на Кайлис, хубаво осемгодишно момче, което приличаше досущ на Ерик като дете. Сарла със сигурност не би казала нищо, което да го вбеси до такава степен, че да я изгони. Бе незабележима като сянка, кротко създание, чието тяло още му доставяше наслада, макар и не прекомерна, защото тя лежеше безучастна и мълчалива и само го чакаше да свърши. А той често я измъчваше, за да я накара да извика, поне веднъж да отрони звук, независимо дали от сласт, или от болка.
Силно замириса на еленово месо, прекалено натрапчиво. Той се намръщи. Когато майка му приготвяше яхнията, уханието бе прекрасно и миризмата на месото никога не надделяваше над останалите съставки. Но какво друго би могъл да очаква? Сарла не притежаваше майсторлъка на майка му.
Сарла даде две одеяла на Ларен и я посъветва с тихия си глас да легне по-близо до огнището — през нощта ще бъде хладно, а тлеещата жарава ще я сгрява чак до сутринта. А на Клив просто връчи една завивка с думите:
— Можеш да спиш, където поискаш.
После му се усмихна. Клив погледна дребничката жена пред себе си. Не вижда ли отвратителните белези на лицето му? Как може да му се усмихва? Да не е сляпа? Само кимна и пое одеялото.
— Сарла!
Тя вдигна глава и зърна мъжа си да стои с ръце на кръста. Привлекателните му черти бяха изострени от нетърпение. Винаги се държеше така с нея. Вечно бе недоволен от нещо и припрян. Едва ли можеше да го вини. Тя вършеше всичко толкова различно от майка му, въпреки че Тора никога не я бе хокала и не се бе отнасяла зле с нея. Докато съпругът й непрекъснато я тормозеше. Въздъхна и почувства как вътрешностите й се свиха. Искаше я в постелята си, а на нея й бе неприятно. Искаше да отиде и да го облекчи. Беше й противно, но предпочиташе това, вместо да лежи по гръб, той да прониква в нея, плувнал в пот, и да грухти като свиня. Нямаше избор, трябваше да задоволи желанието му. Наведе глава, за да скрие очите си, защото знаеше, че всички мъже ще разберат по погледа желанието на съпруга й. Не можеше да понесе този срам.
— Сарла — отново й подвикна Ерик с още по-сърдит тон. — Ела веднага в спалнята ми.
Спалнята бе само негова, не тяхна. Така стояха сега нещата в Молвърн. Откакто бе починал баща му, Молвърн бе негова собственост и той обичаше да го повтаря на всеослушание. Сарла често го чуваше да го изрича и да се опива от благозвучието му. Спалнята на родителите му бе вече негова. Предполагаше, че Мерик ще заеме предишната стая на брат си, но до момента той не бе споменал нищо по този въпрос. Сигурно изобщо не се бе сетил за това, толкова бе съсипан и покрусен. Колкото до нея, Ерик я търпеше, само защото му беше жена. Не й се вярваше да я изпъди. А и за какво ли? Спомни си за имението на своите родители недалеч, на север от Вестфолд, и потръпна. Представи си следната картина: баща й е навил широкия кожен колан около ръката си, майка й стои с приведен гол гръб, коланът се стоварва няколко пъти върху него, майка й се свлича на земята и остава да лежи свита на кълбо. Баща й се обръща към нея и тя вижда ядната усмивка на лицето му. Отново потрепери. Предпочиташе Ерик. Освен това той имаше и други жени и не я безпокоеше твърде често. И рядко я удряше.
Пристъпи бавно и застана пред него със сведена глава.
Пръстите му се впиха в рамото й.
— Нужна си ми тая нощ — рече той. Ларен ги наблюдаваше свъсено. Таби каза:
— Майката и бащата на Мерик са умрели, точно като нашите. Той е много тъжен, Ларен.
— Да, вярно е. С такова нетърпение Мерик очакваше да ги види пак.
Сети се за странните му предчувствия и се учуди.
Зае се да разгъва одеялата и да ги постила върху пръстения под. Вдигна глава, но Таби го нямаше. Мерна го да се изнизва през големите дъбови порти на къщата. Понечи да го извика, но забеляза, че повечето от хората бяха налягали увити по пейките и по земята. Стана и го последва.
Таби зърна Мерик до дървената ограда, смълчан и неподвижен. Бе вперил очи в ярките звезди на небето. Цареше пълна тишина. Огромната водна шир в подножието, гористите планини от другата страна на фиорда — всичко бе притихнало и тайнствено.
— Съжалявам, че са умрели — рече Таби на снажния мъж, който стърчеше над него и на когото вярваше повече отколкото на всеки друг, срещан досега в неговия кратък живот, като изключи сестра си.
Мерик се обърна, за да погледне детето. Думите заседнаха в гърлото му. Знаеше, че бузите му са мокри, но това сега не го интересуваше. Скръбта му бе дълбока и мъката от загубата — нетърпима.
— Аз не помня майка си и баща си — каза след секунди Таби. — Бях много малък, когато починаха, но Ларен понякога ми разправя за тях. Тя умее да разказва хубаво.
— Знам.
— Тя плаче понякога, също като теб. Питам я защо и тя ми отвръща, че спомените й за тях били толкова силни и приятни, че като плачела, те сякаш оживявали. Понякога не разбирам думите й.
Но Мерик ги разбираше. Наведе се и взе Таби в обятията си. Отнесе го до един дъб, навярно стар колкото скалите, издълбани от фиорда, и приседна до дънера му. Прислони детето към гърдите си и започна да гали гърба на Таби с широки, успокояващи кръгови движения.
Заговори тихо, с дълбок и нисък глас:
— Аз съм късметлия, защото пораснах и възмъжах с родителите си. Но ми е още по-трудно да се примиря със смъртта им, защото първо ги опознах като родители, а сетне като мъж и жена, на които мога да имам безмерна вяра и които станаха най-скъпите ми приятели. Баща ми бе много горд човек, но в същото време обичаше децата си, силно обичаше жена си и никога не постъпваше несправедливо и не засягаше другите в пристъп на гняв.
— Прилича на теб — рече Таби и се сгуши на рамото на Мерик.
