— Странно защо се учудвам толкова. Виждала съм еднаква жестокост и у мъже, и у жени. Защо го направи?
— Не пожелах да легна с нея.
Тя само тръсна глава.
— Не можа ли да се прежалиш?
— Не — рече отривисто той, — за нищо на света!
Тя усети, че няма да чуе повече, и замълча. Прекрасно знаеше колко е важно да държиш сенките от миналото под ключ.
— Ще ходиш ли на лов с Мерик днес?
Той поклати глава.
— Не, ще хапна малко от кашата и ще ида на работа в полето. Задава се жътва и всяка ръка е нужна. Дори Мерик ще дойде на ечемичените ниви.
— А Ерик?
Клив сви рамене и си сипа каша в една дървена паница от железния котел, окачен с верига над огнището.
— Когато го видях за последен път, тъкмо вкарваше една жена в банята. Съмнявам се, че само ще се къпят. Мисля, че се казва Мегът. Нисичка е и твърде пълничка за моя вкус, но косата й е златна като житото в полето.
— Много е красива. Сдобих се с осемнайсет сребърни монети, Клив.
Той си капна малко мед върху кашата.
— Никак не са малко, Ларен. И аз бих ти дал, стига да имах.
— Ти не ме разбра, Клив. Когато събера достатъчно, ще откупя всички ни от Мерик и ще отидем у дома.
— У дома?
— Да, в моя дом.
Той я погледна и поклати глава.
— Как ще се доберем дотам? Къде е твоят дом? Имаш ли близки, които да ни подслонят?
Тя започна да меси още по-бързо.
— Не знам. Първо трябва да натрупам достатъчно сребро. Сетне ще му мисля.
— Тази вечер ще получиш още. Струва ми се, че Ерик ще те накара да продължиш. Снощи наказа единствено себе си. И аз като другите съм любопитен да науча какво ще стане с Грънлидж Датчанина.
— Всъщност и аз самата не знам, докато думите не изскочат от устата ми.
Той я изгледа слисано.
— Наистина ли?
— Да, тоя Грънлидж е голям хитрец и понякога върши непредвидени неща.
Клив замислено пъхаше кашата в устата си.
— Когато говориш за него, си го представям като истински човек. Потискащо е да знам, че е само плод на въображението ти.
— Не казвай на другите, става ли?
— Добре — отвърна той и се ухили насреща й, — няма.
— През повечето време и за мен е съвсем истински.
Тя месеше мълчаливо. Случайно вдигна поглед към Клив. Той се беше втренчил в Сарла. В очите му се четеше такава нежност, че й се доплака.
— О, не — изстена тя.
Той се обърна към нея сияещ.
— Не, Ларен. Не съм глупак. Знаеш ли, сякаш няма нищо против моето грозно лице… Понякога, щом се усмихне, ми се струва, че дори не забелязва белега. Цялата е изтъкана от нежност и доброта. И ме харесва, въпреки че това не е важно. Такъв срам. Омъжена е за тоя отвратителен грубиян, а аз дори не съм достоен да избърша сълзите й.
Тя го погледна. За сетен път си напомни, че в живота съществува твърде малко радост, и затова човек трябва да се наслаждава докрай и на най-незначителните й проблясъци.
Глава единадесета
Късно същия следобед пред къщата настъпи голямо оживление. Мъжете крещяха, но възбудата им не беше породена от страх от неприятелско нападение. Тя излезе навън и видя, че в Молвърн са дошли гости.
— Това са Торагасонови рече и Сарла. — Те живеят на север, в долината Бергсон, на около три дни път оттук. Преди да умре, бащата на Мерик сключи брачен съюз с Олаф Торагасон между най-голямата му дъщеря Лета и Мерик. Не знам дали Мерик ще го зачете. От него се очаква да го стори. Може и да иска, нищо чудно.
— О! — възкликна Ларен.
Сарла я стрелна с поглед. Сетне зарея взор в далечината, към яркозелените и гъсти борови дървета, покриващи планините в отсрещния край на фиорда.
— Знам, че Мерик те заведе в спалнята си снощи, както и предишната вечер. На всички е известно, на Ерик също.
— Да, Мерик от никого не скри намеренията си.
— Ерик беше бесен. Заповяда ми да остана в общото помещение. После замъкна и Кайлис, и Мегът в спалнята си.
— Той не те заслужава, Сарла.
Сарла сви рамене.
— Той е мъж и сега е господар на Молвърн. Може да се разпорежда, с когото и с каквото си поиска. Включително и с мен. Радвам се, че ме остави на мира. — Тя направи пауза и добави с известна изненада: — Толкова съм откровена с теб, че не мога да се начудя защо. Много от жените тук ми станаха приятелки. Когато пристигнах в Молвърн преди две години като съпруга на Ерик, те ме посрещнаха добре, но с тях не споделям нищо, разговаряме само за домакинството. Същото беше и с Тора, майката на Мерик, макар че и тя се държеше мило с мен.
— Няма да те злепоставя. Не съм клюкарка.
— Не съм си и помисляла, че си способна на подобно нещо. Усещам го. Може би ще ми се довериш и ти. Съмнявам се, че мога да ти помогна, но току-виж успея. Мерик нарани ли те?
— Не.
— О, ти не си като мен. Не, не ми се извинявай, Ларен, няма значение. Ти си свикнала да бъдеш сама и да не споделяш тайните си с никого, освен с едно дете. Мерик заслужава доверие. Навярно ще се убедиш и ще започнеш да споделяш с него.
— Не, нищо не бих спечелила от това. Мога да ти призная, че той не ме иска, Сарла. Просто се стреми да ме закриля от Ерик, както постъпи през последните две нощи и както вероятно ще продължи и занапред. Прави го от любов към Таби, защото смята, че ще измени на детето, ако позволи да ме изнасилят. Той не ме възприема като жена, което е добре дошло за мен. А дали заслужава доверие, кой би могъл да каже? Той е мъж и викинг, а аз открай време знам, че викингите винаги търсят изгода и че държат на дадената дума и честта само помежду си, но не и спрямо външни хора или роби. Да, много добре го знам.
— Но Таби…
— Той обича детето. Но колко ще трае това?
— Не го познавам толкова отблизо. Но ти го харесваш. Сигурно намираш нещо достойно в него. Виждала съм те как го гледаш, Ларен. Знаеш ли, че когато разправяш за Грънлидж Датчанина, очите ти са почти постоянно приковани в Мерик? Да, можеш да говориш каквото щеш, Ларен, да отричаш, додето езикът ти изсъхне, но аз няма да отрека думите си.
— Мнението ти е погрешно, Сарла.
— Ще видим. О, трябва да поздравя Торагасонови.
