покрай Шетландските и Фароските острови, сетне право към селището на Тингвелир в Исландия.
Мерик я зяпна изненадан. Откъде знаеше всички тези неща? И тия места?
— Потръгнало им, почти като по чудо. Пътуването отнело само две седмици, вятърът ги носел на запад бързо, много по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи. Сякаш невидима сила ги тласкала към целта им. Страхът на хората се разсеял, понеже явно плаването било благословено от боговете. Когато пристигнали в Тингвелир, се сдобили с повече кожи от всеки друг път. Трюмът на лодката бил претъпкан. Всички се радвали. И били готови да умрат за Грънлидж… Тръгнали от Исландия и до един приветствали Грънлидж. Както и преди, вятърът духал в гърба им и ги носел бързо на изток. Изведнъж, без предупреждение, се разразила ужасна буря. Времето така застудяло, че дори най-дебелите кожи не можели да ги стоплят. Също тъй внезапно, на по-малко от ден разстояние до Фароските острови, от север се появил огромен леден блок и се изпречил право насреща. Пътят им бил отрязан. Не можели да продължат. Мъжете се развикали, че трябва веднага да гребат обратно към Исландия, тъй като ледът се разпукал и около лодката започнали да се трупат гигантски ледени късове. Скоро щели да бъдат приклещени и да загинат от студ, далеч от дома, изоставени от боговете. Грънлидж нищо не казал. Усмихнал се, после гръмко прихнал, разперил ръце и се провикнал към небесата: „Один, тук съм. Изпитай ме!“
Ларен млъкна за миг, след което бързо добави:
— Не, тази вечер до един ще научите какво се случило с Грънлидж Датчанина, но първо трябва да наквася гърлото си с малко медовина.
Ерик изсумтя и се отпусна на стола си. Но Лета, като видя, че момичето е привлякло вниманието на всички, включително и на Мерик, рече високо:
— Омръзна ми това безкрайно дърдорене. Глупаво е. Ти, господарю Мерик, никога не би постъпил толкова безразсъдно, та да се качиш отново на леден къс като тоя самохвалко Датчанина. Бих предпочела Деглин да довърши разказа, защото единствено човек с голямо умение може да измисли достоен край за него.
Настъпи пълна тишина. Ларен се втренчи в момичето, съжалявайки, че не може да зашлеви тая противна драка с големи цици, но премълча. Не тя решаваше. Сети се за сребърните монети и й се доплака.
Ерик се обади:
— Тя ще довърши разказа, Лета Торагасон. Продължавай, Ларен.
Ларен се усмихна на Ерик — бе толкова доволна, че би се усмихнала и на камък, ако бе получила позволение от него. Той я зяпна в отговор с лъстив поглед и тя разбра, че е сбъркала.
Рече бързо, вперила очи в Мерик:
— „Изпитай ме! — ревнал Грънлидж към небесата с протегнати ръце. — Да, Один, всемогъщ наш отец, изпитай ме!“ После скочил от лодката върху най-близкия леден къс. Първо се усмихнал, сетне се засмял с цяло гърло. Провикнал се към хората си: „Не се бойте, вече не съм предишният глупак! Да, някога бях обладан от жажда за слава и си въобразявах, че съм неуязвим и не мога да умра. Имайте ми доверие и знайте, че този път Один изпитва ума, а не силата ми. Хвърлете ми най-дебелите видрови кожи!“
Отрони се дружна въздишка на дълбоко облекчение. Мерик кимна и й се ухили.
— Грънлидж натрошил ледения къс и с все сила запратил отломъците във водата, докато и този път не останало нищо, освен съвсем дребни парчета, които не биха могли да навредят и на една риба. Върнал се в лодката. Рекъл: „Затова исках да натрупаме толкова много кожи. Знаех, че ще са ми нужни. В тази битка съсипах най-малко трийсет от най-здравите. Да, а сега слушайте внимателно, защото трябва да говоря тихо. Не казах на Один какви намерения имам, защото подозирах, че той подлага на съмнение разума ми и че иска да го изпита.“ Сетне се взрял в небето. „Даваш ли ми пак своето покровителство, Один?“ Ударил силен гръм, който паднал в средата на огромното ледено пространство, плаващо на изток. То се разцепило, изхвърляйки гигантски късове лед във въздуха, при което вълните се надигнали и разлюлели лодката. Мъжете паднали на колене от страх и благоговение…
Щом се прибрали в Норвегия, Грънлидж зърнал жена си и побързал да отиде при нея. Разтворил обятията си и казал: „Не съм такъв глупак, за какъвто ме смяташе. Прибрах се и вече съм смирен човек.“ Настъпила небивала радост. Внезапно се възцарила тишина и всички погледи се устремили към отворената врата на къщата. Там стоял Парма и се усмихвал. „Пак ли се върна с почернели лапи, Грънлидж? — изревал той. — Ела тук, но този път ще те убия, ще нарежа червата ти и ще ги хвърля на чайките, дето летят край брега.“ Отговорила му Селина: „Парма, Грънлидж го няма вече. Това е духът му, дошъл да се сбогува с нас. Влез и ще видиш какво постигна със своята хитрост и лукавство.“ Парма прекосил помещението и спрял до Грънлидж. Зяпнал изумен ръцете на воина, силни и здрави. Сетне се втренчил в лицето на Грънлидж. Осъзнал истината и разбрал, че е обречен. Пребледнял и понечил да избяга. Изведнъж в десницата на Грънлидж се появил меч, огромен меч от толкова блестящо и лъскаво желязо, че по-късно всички се кълнели, че в него се отразявал ликът на Один. Грънлидж бавно вдигнал меча с две ръце високо над главата си. Усмихнал се и го отпуснал бавно, много бавно, над челото на Парма, разполовил го и продължил надолу, докато Парма бил съсечен на две равни части, всяка гърчеща се и търсеща другата, за да я върне към изгубения живот. Двете половини паднали на земята. Странно, но от разрязаното тяло не рукнала нито капка кръв. Присъстващите свели погледи, но долу имало само две кухи половини. Съвсем празни. Мъжете се дръпнали смутени и уплашени. Замолили Грънлидж да им обясни какво се е случило. Грънлидж извикал: „Сразих демона, пратен да ме изпита, да ме задуши със своя страх.“ Обърнал се към жена си и рекъл: „Той беше Парма, преди да прекрачи прага на тази стая, но сетне Один го изличи от земята и го хвърли в забрава заради малодушието му. На негово място постави този безплътен демон. Всичко свърши. Край.“
За Грънлидж Датчанина и неговите деца, и за децата на техните деца настъпили честити дни. От поколение на поколение се разказвало за храбростта и мъдростта му и историята след години се превърнала в легенда. Но се мълви, че неговото потомство още живее тук, в Норвегия — къде точно, никой не знае. Но вие ще повярвате в тази истина, ако в някоя бурна нощ се заслушате внимателно и чуете как тътенът на гръмотевиците реве неговото име, ще разберете, че Один, всемогъщият отец, никога не забравил своя воин, който защитил честта си и останал верен към него, бога на боговете.
Ларен млъкна. Седеше с наведена глава. Не я вдигна и когато гръмнаха възторжени възгласи, и не се помръдна, когато сребърните монети заваляха в краката й.
Една монета я тупна по палеца. На Ларен почти й се зави свят от радост. Остана с наведена глава. Не искаше да се види светналото й, обнадеждено лице, защото бе сигурна, че ако Мерик го забележи, веднага ще разбере причината.
След няколко минути Мерик я отведе в спалнята си. Направи го пред очите на Торагасонови и момичето Лета. Таби повери на Клив, като му каза да го сложи да спи заедно с другите деца, когато се умори да слуша дърдоренето им за Грънлидж и за мъдрата му постъпка. „Сякаш Грънлидж наистина е жив“, помисли си Мерик, и в този миг си даде сметка, че и той го възприема като реален човек, не по-различен от самия него. Може би действително е съществувал, може би на Ларен са й разказвали за него, може би…
Когато легна неподвижно до Ларен, промълви:
— Добре се справи.
Тя му благодари и си пое рязко дъх:
— Ще те попитам нещо, Мерик.
— Да?
— Колко плати за Таби на пазара за роби?
Той се вцепени. Да я вземат мътните дано, за толкова ли глупав го смята, та да вярва, че той не помни спечелените сребърни монети, откакто бе започнала да ниже небивалици. Почуди се с колко ли се е сдобила вече. Тази вечер, след като свърши разказа си, в краката й имаше поне двайсет парчета, двайсет монети и две тежки сребърни гривни, едната от самия Олаф Торагасон.
— Платих петдесет сребърника.
Чу отчаяното й възклицание, но попита невъзмутимо:
— Защо ти е да знаеш? Готов съм да дам още повече за Таби. Той ми е много скъп.
Тя премълча, просто в момента бе неспособна да говори. Видя как мечтите й бързо биват отнесени от бурното течение на Северно море.
Мерик се изкиска.
