Ерик:
— А ти как бих постъпил, господарю?
Ерик й хвърли дълга, ленива усмивка.
— Аз няма да убия съществото. Ще го доведа вкъщи и ще се отнасям с него нежно като с жена. Ще спечеля доверието му. Навярно има самка. Ще я открия и ще ги събера заедно. Сигурно ще им се роди отроче и тогава ще се сдобия с още златороги същества. По този начин ще стана по-богат и от Олаф Торагасон.
Опушената стая се изпълни с одобрителни викове. Накрая Ларен се обърна към Мерик:
— А ти, господарю? Ти какво ще сториш?
Мерик галеше косата на Таби. Той вдигна очи към нея. Дълго мълча, после сви рамене и рече:
— Не бих избързвал. Бих се върнал на поляната, за да видя какво иска да ми каже вълшебното създание.
— Мъдро — обади се Торагасон и кимна с възхищение. — Продължавай, момиче. Разправи ни какво се случило по-нататък.
— Този път Ролф постъпил според съвета на Мерик. Не искал да действа прибързано. Заради подобно безразсъдство вече бил загубил не само роб с голяма дарба, но и приятел, и както подозирал, загубил донякъде и честта си. На другия ден той се върнал на поляната. Отначало се чудел как ще я намери, ала съвсем неочаквано на излизане от един брезов гъстак се озовал право там — слънцето я огрявало ярко и цветята изпускали сладостни ухания в лекия ветрец. Еднорогът стоял в далечния край на поляната и спокойно наблюдавал приближаването на Ролф. Позволил му да го помилва по муцуната. Позволил му да погали златния рог. Ролф казал: „Рогът от чисто злато ли е?“ Ако еднорозите могат да се усмихват, този направил тъкмо това и отвърнал: „Да, от най-чистото, Ролф. Защо питаш?“ „Моите братя ми дадоха следния съвет — казаха ми или да те убия и да ти открадна рога, или да те хвана, после да доведа женската ти, да задържа и двамата и накрая да взема и отрочето ви.“ „Мисля, че братята ти не ми харесват — рекъл еднорогът. — Ти какво искаш да сториш, Ролф?“ „Искам да говоря с теб и да науча кой и какъв си. Никога досега не съм виждал такова същество като теб. Кой те изпрати?“ „Вярно е, че съм вълшебен — отвърнал еднорогът. — Но съм и нещо повече. Аз съм предишният роб, когото ти прониза с меча си.“ Ролф зяпнал слисан съществото. Извадил меча си, защото бил уверен, че животното ще се опита да го убие. Върнало се е да му отмъсти. Стоял със стиснат в ръката меч, но еднорогът не се помръднал, нито препуснал, за да избяга от него, нито понечил да се защити. Ролф вдигнал меча, но после бавно, много бавно го отпуснал и казал: „Не мога да го направя. Когато те убих предния път, изпитах такъв ужас от себе си, че дойдох тук, в гората, за да умра. Но ти ме намери. Кажи ми сега какво да сторя, защото искам да изкупя вината си, задето ти отнех живота. Ако решиш да ме убиеш, няма да те спра.“ Еднорогът кимнал с красивата си бяла глава и златният рог блеснал на яркото слънце. После изведнъж съществото сякаш се стопило и станало безплътно и прозрачно, докато Ролф започнал да вижда преминаването на лъчите през тялото му. Изпитал неописуем ужас. Паднал на колене и обвил с ръце тялото си, готов да умре. Но с изчезването на еднорога нещо друго започнало да се оформя и да придобива образ от сенките. Това бил робът, сразен от меча му. Той протегнал ръка към Ролф и го изправил. Казал: „Боговете ни дадоха още една възможност. Ела, Ролф, да отидем заедно при моето семейство, че то много се е затъжило за мен. Хайде.“
Двамата братя на Ролф не го видели повече. Скърбели за него, макар да смятали, че си е загубил ума, защото положително еднорогът го е убил — предоверил се е на животното и ето какво го е сполетяло. Ала във Вестфолд някакъв много стар скалд, беззъб и мършав, с тънки криви крака започнал да разправя една история. Всички се съмнявали, че знае нещо интересно, но когато отворил уста, слушателите му до един се прехласнали. Той заразказвал за някакъв мъж, наречен Ролф Викинга, силен и неустрашим, на когото можело да се има пълно доверие, красив телом и духом, необичайно мъдър за младостта си. Всички го почитали, всички знаели, че могат да се осланят на него, понеже се мълвяло, че някога Ролф бил подложен на изпитание и накрая открил пътя към истинската чест и достойнство. Братята му се чудели и маели и клатели недоверчиво глави. Положително, разсъждавали те, има и други Ролфовци, подложени на изпитание, които са се оказали достойни, но въпреки това и двамата били обладани от желание да разпитат скалда. На следващата сутрин, когато тръгнали да го търсят, пазачите при външните порти казали, че си бил отишъл още на зазоряване, ала не се бил отдалечил към слънцето, а по-скоро влязъл вътре в него, избледнявайки постепенно, додето станал златен като яркото утринно зарево и напълно се стопил. Братята се спогледали. От този ден нататък никой от тях вече не споменал нито брат си, нито странната поява и изчезване на стария скалд и неговата приказка за Ролф Викинга.
Ларен насочи съвсем неволно усмивката си право към Мерик. Той впери очи в нея, после ги сведе към Таби, който бе напълно буден и съзерцаваше сестра си с навъсено личице. Таби промълви съвсем ясно:
— Ларен, аз помня еднорога.
Глава четиринадесета
Тя зяпна Таби, после рече с глас, мек като космите по корема на Мерик:
— Защото съм ти разправяла истории за вълшебни същества. Сигурно съм ти разказвала за еднорог. Хайде сега, миличко, иди да си играеш с Ейла. Виж, тя иска да ти хвърли топката. Поиграй си с нея, Таби, та да не си смуче палеца.
Мерик понечи да се обади, но замълча. Наблюдаваше как Таби изтича при момиченцето, което можеше да държи натъпканата с пера топка в едната ръка и да смуче палеца на другата.
Ларен бързо се отдалечи от него, за да избегне въпросите му, поне за известно време. Олаф Торагасон й рече:
— Твоята история ни завладя. Беше хубаво. Никой скалд не е съумявал да го постигне досега. Ще говоря с Мерик да те купя от него.
Преди да успее да му отвърне, освен да трепне, той вече вървеше към Мерик и потриваше големите си ръце.
Лета се намръщи подир баща си. После се обърна към Ларен с думите:
— Вече престана да вали. С Мерик ще идем да се разходим до фиорда. Мисля, че ще му разреша да ме целуне. Тогава ще разбере какво е да целуваш невинно момиче.
— О, значи ще му дадеш да се упражнява върху тебе, Лета?
Момичето се извъртя рязко и силно зашлеви бузата на Ларен. Тя политна назад от удара и Лета отново я цапардоса, като този път я повали на земята.
Ларен знаеше, че трябва да приеме шамарите, много добре знаеше, че сама ги е предизвикала с подигравката си, но не можеше да се въздържи. Скочи и светкавично се нахвърли върху Лета. Намота дебелите й плитки около ръцете си и продължи да ги навива, докато момичето писна от болка на педя от лицето на Ларен.
— Слушай какво ще ти кажа, невъзпитана вещице. Да не си ме ударила повече. Само да смееш, ще ти избия хубавите бели зъбки, един по един.
Бързо размота дебелата плитка и блъсна Лета. Тя се строполи в ръцете на Мерик. Лета веднага видя у кого се е озовала, разплака се, обърна се кръгом и се притисна към него, ридаейки на гърдите му.
Мерик погледна Ларен. Забеляза отпечатъка от шамара на Лета върху лицето й и яда, изписан по него, и мигновено разбра всичко.
Олаф Торагасон се спусна към тях като разярен бик. Ерик потриваше ръце. Мерик бързо вдигна Лета от земята и я подаде на по-малкия й брат, онзи, който така очарователно и безразсъдно бе подарил на Ларен майчината брошка и едва ли, според Мерик, заради великолепния й разказ. Пристъпи към Ларен, сграбчи я за рамото и я дръпна към себе си.
Каза на нея и на всички, които ги зяпаха:
— Тя е моя робиня. Аз ще се погрижа за наказанието й.
Ерик се обади:
— И какво ще е то, братко? Чудно ми е колко ли жестоко ще бъде.
— Ако беше по-силна, щях да я наложа с камшик. Но не е укрепнала още и няма да го издържи. Тя ще готви през следващите три дни. Сарла, ще следиш ли да изпълнява наказанието си в мое отсъствие?
Сарла се ухили широко към нея и й се закани с юмрук.
