— Да, Мерик, ще я удрям с тигана, ако не ме слуша.
— Я не се дръж така нагло, Сарла! — Ерик пристъпи към жена си почервенял от гняв, внезапно свил дясната си ръка в юмрук.
— Нямаше нищо обидно, братко — рече Мерик и се изпречи на пътя на Ерик, повлякъл Ларен със себе си. — Тя се пошегува. Нищо не е станало, беше шега.
— Все едно, не ще й позволя да говори така се теб.
— Ако се бях засегнал, щях да й кажа. Забрави го, Ерик.
— Не се меси, братко. — Ерик се спря за миг, после припряно се извърна, заобиколи брат си и удари Сарла през лицето с изпъната длан. — Така — смотолеви той и я изгледа как се мъчи да запази равновесие и как търка бузата си. — Занапред ще си стискаш езика зад зъбите. — Обърна се към Мерик: — Ето как трябва да се отнасяш с жена си. Повече няма да търпя своеволията й.
Ръцете на Мерик бяха стиснати в юмруци до тялото му. Ларен изтича при Сарла, но Ерик я избута.
— Стой настрана от нея, робиньо. В името на всички богове, непрекъснато ме предизвикваш.
Няколко секунди не се чуваше звук — единствената картина, която се виждаше, бе Сарла, по чието лице се стичаха сълзи, а мъжете и жените бяха замръзнали по местата си и се бояха да гъкнат. Дори децата бяха притихнали, вперили очи в родителите си, и не знаеха какво да сторят.
В този момент Лета изпищя:
— Тя каза, че щяла да ми избие всичките зъби! Един по един! Набий я, Мерик, заслужава си го.
Мерик без усилие потисна смеха, напиращ отвътре, смях, примесен с неистова ярост към Ерик. Яростта му бе съвсем безсилна, защото знаеше, че не може да противоречи на брат си в собствената му къща. В този миг осъзна, че трябва да замине и да си намери нов дом, където да бъде господар. Обърна се към Лета и рече:
— Това са пълни измишльотини, Лета. Тя е скалд. Естествено е да те уплаши с пресилените си приказки. А сега се успокой, всичко свърши.
Изви глава, за да зърне израженията на хората си — първо към Деглин, който изглеждаше разочарован, че няма да я нашиба с камшика веднага, пред очите им, после към стария Фиррен, който дялкаше ръкохватките на един стол, и накрая към Клив, чието лице бе побеляло от напрежение да не се намеси. Таби, слава Богу, както и останалите деца, се бяха заели отново с игрите си, крещяха и се препираха и повече не се интересуваха от възрастните. Приближените на Торагасон сякаш бяха разколебани и много от тях бяха вперили очи навсякъде другаде, но не и в Лета. Той си помисли, че навярно не питаят особени симпатии към Лета, докато историите на Ларен им доставяха явна наслада. Мерик погледна Сарла. Тя бе навела глава и той разбра, че се чувства унизена от постъпката на съпруга си.
Забеляза, че Лета се кани да каже още нещо, и припряно добави:
— Докато дойде време да се поти край огъня, ще я заведа на полето да поработи там. — Не допълни, че ще се труди редом с нея.
Без повече обяснения, той помъкна Ларен навън. Знаеше, че би тръгнала доброволно с него, но прецени, че ако създаде впечатление за неохота и може би страх от нейна страна, ядът на присъстващите по-лесно ще се уталожи.
Слънцето грееше ярко. Земята още бе влажна, но лъчите му бяха пресушили повечето кални локви. Внезапно тя заби пети в пръстта и извика:
— Престани да ме теглиш!
Той се обърна и й се ухили насреща.
— Добре го изиграхме. Но сега вече не е нужно да се преструваме. — Пусна ръката й и подхвърли през рамо: — Върви след мен, ама по-живо.
Тя бързо го последва. Мерик добави, без да забавя крачка:
— „Ще ти избия всичките зъби, един по един,“ Харесва ми. Доста убедителна заплаха.
— И аз така си мислех — отвърна тя и изприпка, за да се изравни с него.
Той млъкна.
Тя не можеше да се сдържа повече.
— Мразя Ерик. Той е безсъвестен грубиян. Той я удари, Мерик, удари я, само за да докаже, че е по- силен, а тя е нищо. Съжалявам, защото ти е брат, но го мразя. Грубиян и животно. Познавам и друг такъв като него.
— Кой?
Тя се умълча. Сетне поклати глава и не продума повече.
Мерик промълви бавно, без да я поглежда:
— Ерик се е променил.
— Добре, че не го цапардоса, след като посегна на Сарла.
— Щеше ми се. Но не би било разумно. Нямам думата в неговата къща и не бива да забравям това.
— Не искам да оставам тук.
— И аз умувах над същото.
Тя зачака, но той не продължи. Ларен каза с известна неохота:
— Съжалявам, че ми се дощя да й изтръгна косата от тъпата глава, но тя ме вбеси и аз кипнах.
— Човек би помислил, че след двегодишни лишения и наказания си се научила да си държиш езика зад зъбите.
— Да, би трябвало да е така.
— Ама не е. Много ясно си спомням какъв ти беше гърбът след боя на Траско за проявеното неблагоразумие.
— Да, този недостатък сигурно ще ме довърши.
— Какво ти каза тя?
— Каза, че ще идете заедно на разходка и може би ще ти даде да я целунеш, за да усетиш какво е да целуваш невинно момиче.
— Разбирам. Предполагам, че не си й отвърнала нищо, което да я накара да те шамароса?
Ларен сви рамене и втренчи поглед не в него, а в разлюлените ечемичени ниви.
— Не беше кой знае какво, само че ще те остави да се упражняваш върху нея. Това страшно я ядоса.
Той се засмя.
— Да, наистина дреболия. Нарочно си се подиграла с нея. Не си постъпила добре, Ларен. — Поклати глава. Сетне отмести поглед и го зарея нагоре, където боровете бяха гъсти и разклонени. — Никога досега не съм чувал за еднорог.
— Както казах на всички, това са митични същества, вълшебни.
— С рогове на челата от чисто злато.
— Да.
Той се спря за момент и рече, като погали един ечемичен стрък:
— Приказката ти ме заинтригува. По някаква случайност не беше ли тя вид изпитание?
— Да — отвърна тя и впери очи в него. — Знам, че няма да ми продадеш Таби, независимо колко сребро ще ти дам.
— Най-сетне и ти да си права за нещо. Радвам се, дето най-после проумя, че никога няма да го пусна.
— А когато се ожениш за Лета? Мерик, моля те, помисли. Тя ще го мрази само защото ми е брат.
— Не се тревожи за това.
Ларен замълча. Когато стигнаха в средата на ечемичената нива, където някои вече работеха, той я накара да се вгледа внимателно в птиците, които летяха над тях.
— Пази ги от посевите.
Не добави нищо повече. Тя го зяпна, без да иска, и продължи да го съзерцава втренчено, докато той се навеждаше, после изправяше и протягаше силното си и яко тяло, а потта лъщеше по кожата му под следобедното слънце. Желаеше го. Усети остър пристъп на глад и разбра, че е насочен към него. Но не се издаде. Трябваше да го отбягва.
Когато следобедът превали, той я пусна, за да иде да се нахрани. Небето вече бе чисто, дъждът от
