Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.
— Добре, но не му пречи. Той е много зле.
— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.
— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.
— Татко, мисля, че двамата с Клив бяха започнали да се сближават дори преди нашето заминаване за Нормандия.
Халад я зяпна.
Бавно надигна чашата с бира и жадно отпи.
— Може и да греша, защото когато се върнахме, те сякаш се бяха отчуждили. Не знам. Той е свестен човек, татко, бяхме заедно в Киев. Опита се да ме спаси с риск за живота си.
— Той е просто един роб или поне е бил такъв. Сарла е толкова добра, че изпитва жалост към него, каквато би изпитвала към всеки от обитателите на Молвърн. Може би ако се съвземе, ще дойде с нас в Нормандия.
Тя въпросително наклони глава към рамото си:
— С нас?
— Естествено, имам предвид с Таби и мен — отговори той, но Ларен се усъмни в тона му, който бе чувала и преди. Не бе искрен и звучеше насмешливо. Да, точно така, направо преливаше от самодоволство.
— Ларен!
Извърна се и видя Мерик да се приближава към нея. В ръката си държеше камък. Когато го поднесе към лицето й, тя зърна по него засъхнала кръв.
— Клив не е паднал случайно. Някой го е ударил с този камък и го е бутнал, от скалата. Ето го доказателството.
— Също както Деглин е ударил Ерик — рече Ларен и потрепери. — Не ми харесва тази работа, Мерик. Значи някой друг действа тук, щом Деглин е мъртъв.
— И на мен не ми харесва. Трябваше да се уверя, че Клив не се е подхлъзнал. Търсих навсякъде заедно с Олег и Роран. Роран откри камъка, захвърлен зад един храст по средата на пътеката. Но този път, онзи, който е ударил Клив, е искал да ни накара да повярваме, че е злополука.
За първи ден от доста време насам Ларен излезе на бегом от къщата и повърна. Докато Мерик придържаше главата й и нежно отмахваше косата от челото й, тя разбра, че не е от бебето в утробата й. Не, бе от страх. Направо умираше от страх.
Таби бе невероятно променен. Безгрижието и веселостта му сякаш се бяха изпарили. Мълчеше мрачно и слушаше подозрително всеки, който го заговореше. Избягваше дори Мерик. Изглеждаше отслабнал и потиснат. Само за един ден лицето му загуби здравата си руменина. Не се отделяше от Клив. Накрая Мерик грабна детето в прегръдките си и го изнесе насила от тясната спалня. Не каза нито дума, докато не се озоваха далеч отвъд дървената ограда. Тогава позволи на Таби да слезе, но без да го пуска, и се настани до него на един огромен плосък камък.
— Когато бях колкото теб — започна ведро той, — идвах тук да размишлявам. Ако баща ми се скараше за някое провинение или грубост, или просто ме налягаха съмнения, усамотявах се тук и се отдавах на размисъл. Мястото е хубаво, Таби. — Не добави нищо повече, ала продължи да държи ръката на Таби, за да не може той да хукне.
— Баща ти се измъчва, защото го отбягваш — промълви накрая Мерик, без да поглежда към детето. Говореше спокойно и се взираше над фиорда. — Смятал те е за мъртъв цели две години. После отново те е намерил, а ти страниш от него. Много е необичайно и той се измъчва от това. Струва ми се обаче, че те разбирам, защото с мен си най-близък. Дълго мислих. Видял си кой е ударил Клив с камъка. И го е бутнал от скалата. Затова не се откъсваш от Клив, понеже се боиш, че мъжът ще дойде пак и ще се опита да го убие. Ти си храбро момче, Таби. Аз страшно те обичам и искам да ти помогна. Но трябва да ми кажеш истината, защото нямам представа кой стои зад всичко. Даваш ли си сметка, че същият мъж може да е убил Ерик? И че Деглин може да е невинен?
— Не е мъж.
Мерик се сепна от слабия му гласец, изтънял и тръпнещ от ужас и страх.
Мерик зачака. Нищо друго не можеше да направи.
— Тя заплаши, че ще убие Ларен, ако я издам. Каза, че Ларен била глупачка и не заслужавала да бъде господарка на Молвърн. Животът никак не бил справедлив към нея до появата на баща ми. Затова трябвало да действа. След като убиела Ларен, щяла да убие и теб. Не можех да проговоря, Мерик, просто не можех.
Всичко бе толкова хитро замислено и много неща му се изясниха. Мерик изрече тихо:
— Сарла.
Таби се разтрепери и се притисна до Мерик.
— Тя ще убие Ларен. Ще убие Клив, защото е безпомощен, Мерик. Съвсем безпомощен е, още не се е свестил. Трябва да се върна при него. А ти се погрижи за Ларен.
— Да, ще се погрижа и за Ларен, и за Клив. Ела, Таби. Веднага се връщаме.
— Страх ме е, Мерик.
Мерик му се усмихна.
— Аз пък за първи път не се страхувам.
Заръча на Таби да остане с баща си.
— Да, постъпи съвсем правилно. Сега е мой ред. Не мърдай оттук, Таби. Скоро ще ти доведа Ларен.
До слуха му достигна ликуващият глас на Ларен, когато наближи тясната спалня на Клив.
— Той се събуди, Сарла! Слава на боговете, Клив най-сетне се събуди. Сега можем да научим какво се е случило.
Мерик бавно дръпна тънката меча кожа от вратата. Ларен се бе надвесила над Клив, озарена от усмивка. Сарла стоеше зад нея и тъкмо посягаше към една тежка газена лампа на пода.
— Само да си посмяла, Сарла — промълви много тихо. — Остави лампата.
Тя се изви рязко към него.
— Не! — възрази Сарла. — Не, Мерик, погрешно си ме разбрал.
Ларен се обърна.
— Клив ще се оправи, Мерик. Ела и поговори с него. Сега ще научим какво се е случило.
— Аз знам какво се е случило, Ларен. Но не всичко. Сарла ще допълни останалото, нали, снахичке?
Ларен се изправи много бавно. Взря се в бледото лице на Сарла и в помътнелите й очи. Но Сарла поклати глава и отново възрази:
— Не си ме разбрал, Мерик. Не е това, което си мислиш. Беше злополука, кълна се.
Ларен промълви едва-едва в пълно недоумение:
— Ти, Сарла? Ти си ударила Клив?
Сарла не отговори, само поклати глава.
— Но защо? Не разбирам. Той те обичаше. Видях го в погледа му, преди да отпътуваме за Нормандия. А и ти също бе започнала да се привързваш към него, нали? — Ларен млъкна. Ококори очи слисано срещу Мерик и прошепна: — Ерик? И Ерик ли е убила?
— Да, тя е била. Предполагам, че го е направила, защото се е канел отново да й изневери, този път с теб. А може би също, защото е искала Клив.
— Аз спасих Ларен от безчестието. Навярно ще ми простиш, понеже я спасих.
— Не си далеч от истината — отвърна Мерик, — но не се изкарвай героиня, Сарла, не ти приляга. Защо се опита да убиеш Клив?
Гласът му прозвуча едва чуто и преливаше от болка:
— Кажи му, Сарла. Кажи му истината или аз ще го сторя.
— О, Клив, ти пак се свести — Ларен се спусна рязко към леглото му като орлица, за да го закриля.
