— Леля Арлет не обели нито дума. Сирена изглеждаше отнесена в някакъв свой свят. Дахлинг беше тази, която непрекъснато задаваше въпроси. Искаше да знае защо не си я взела и тя да се изправи срещу Макферсон, след като това е бил един дамски поход. След това попита Сирена защо брат й е толкова лош човек. Сирена отвърна, че мразел ангелското си лице и затова отхранвал в себе си душа на дявол.
— Излиза, че трябва да се извиня и на Дахлинг. Сигурен ли си, че леля Арлет нямаше вид на виновна?
— Не. Страхувам се, че не. Въпреки това ще разговарям с нея лично.
— Все още се страхувам, Колин.
Той се изправи и тръгна към нея. Доближи я, погледна я, после разпери ръце и каза:
— Никой никога няма да те нарани повече — притегли я към гърдите си, преди да продължи. — Мили Боже, ти ме изплаши до смърт.
Тя зарови лице във врата му.
— Божичко — пророни тя, докато обсипваше с целувки брадичката му, — ти беше ужасно проклет. Няма да ти се отрази зле, ако се промениш поне малко в бъдеще.
Той се засмя, привлече я по-плътно в прегръдката си и я попита:
— Днес чувстваш ли се добре?
— Много по-добре. Само леко отпаднала.
— Това сигурно е заради снощи. Така ще се чувстваш почти всяка сутрин от днес нататък.
Тя вдигна глава с намерение да го целуне.
— Татко, на Синджан сигурно не й харесва да я милваш на масата по време на закуска.
Колин въздъхна, целуна леко брадичката на Синджан и я пусна. Погледна към сина си, който стоеше на вратата с ръце на хълбоците в същата поза, която той, неговият баща, често заемаше.
— Какво има, Филип? Джоан тъкмо се готвеше да се срещне с теб. Тя иска да те помоли за прошка. Готова е даже да се умилква около теб, да ти приготвя захаросани бадеми, докато ти се развалят зъбите. Готова е да приеме безконечните ти обиди, които ти сигурно ще отправиш към нея, след като си мой син.
За един кратък миг Филип успя да запази строгото си изражение, после каза:
— Няма нищо, Синджан. Добре те познавам. Съмнявам се, че някога ще се промениш — след това бързо се обърна към баща си. — Чичо Райдър ме попита дали искам да отида на гости при него и леля Софи, както и на всичките им деца. Казва, че сега са повече от дузина и ще ми бъде много забавно там. Всички живеели в Брендън Хауз която се намирала съвсем близко до тяхната къща. Знаеш ли, татко, че чичо Райдър спасява деца от най-различни страшни ситуации? Става техен настойник, грижи се за тях и ги обича. Струва ми се, че той се чувства неудобно, когато хората го смятат за добър човек. Чичо Райдър ми разказа за своя малък шурей Джереми, който учи в Итън. Той бил куц, но бил най-добрият борец, който чичо Райдър е срещал от много време насам. Каза ми още, че Джереми яздел бързо като вятъра. Чичо Райдър може да ме научи да се боря, ако ти нямаш нищо против. Казва, че Джереми бил на същата възраст като мен, когато го учил да се бори. Моля те, татко, позволи ми да се науча.
— Чичо Райдър и чичо Дъглас… — размишляваше на глас Колин. — Чуй какво ще ти кажа, Филип. Двамата с чичо Райдър ще се борим и който победи, той ще те учи. Съгласен ли си?
Филип никак не беше глупав.
— Може би ще е най-добре, ако и двамата с чичо Райдър ме учите.
— Той трябва да стане дипломат — заяви Колин на съпругата си, после притегли към себе си сина си, прегърна го и продължи. — Двамата ти чичовци и аз ще обсъдим този въпрос. А ти си почини, Джоан. Ще ти се обадя по-късно.
— Татко, знаеш ли, Синджан ме научи да стрелям с лък, но трябва да се науча и да се фехтувам. Макдъф ни даде няколко урока за начало, но трябваше да замине. Ти нали ще продължиш да ни учиш?
— Джоан се е учила да се фехтува заедно с теб?
— Да. И аз също трябва да продължа. Не мога да позволя Филип да ме превъзхожда.
— Не знаех, че притежаваш такива умения.
Като че ли беше малко недоволен. Тя наклони глава и се засмя.
— Толкова ми приличаш на Дъглас и Райдър, когато правех нещо по-добре от тях. Те ме научиха да стрелям с пистолет, да бъда отличен стрелец с лък, да яздя като същинска Диана, да плувам като… е, няма значение като какво. Мисълта ми е, че те ме научиха на всички тези мъжки умения, но когато ги овладях безупречно, те бяха искрено възмутени.
— Естествено, че са постъпили неразумно. Никой мъж не може да бъде доволен, когато жена му нахлузи неговия брич и яхне коня му, за да се сражава с враговете му, а в същото време зарязва мъжа си у дома — в неведение какво да прави и какво да каже.
— Вече разбрах, че една съпруга не бива да се намесва в тези работи. Мисля, че на мъжете им трябва да си мислят, че те са тези, които владеят положението.
— Въпреки цялата твоя решителност и смелост, въпреки цялата страст, с която се бориш да ме защитиш, въпреки страхотната ти изобретателност, ти пак си оставаш по-слаба от мен. Всеки мъж, независимо дали той е най-съвършеният или е кръгъл глупак, може да те нарани. За това са мъжете на този свят. Ние наистина сме полезни същества. Нашата най-свята отговорност е да закриляме съпругите и децата си.
— Ха! Знаеш, че това са глупости, Колин. Не живеем в средновековието, когато пътищата са гъмжели от разбойници.
— Защо спорите? — намеси се Филип, като местеше очи от Синджан към баща си. — И двамата сте прави. Момчетата също могат да бъдат силни. Нима аз не яздих сам през нощта, за да те доведа от Единбург, татко? Ако ти не се беше върнал, Джоан можеше сериозно да пострада.
Двамата се спогледаха над главата на Филип. Синджан се усмихна, а Колин каза:
— Ти смяташ, че всеки член от семейството трябва да дава своя принос, така ли? На всеки трябва да му се да де възможност да се прояви като герой.
— Това означава, че и за Дахлинг трябва да има такава възможност — каза Филип и се намръщи. — Ти какво мислиш, Синджан?
— Мисля, че баща ти най-накрая намери правилният отговор.
— Сега, Филип, ако ти приемеш извинението на Джоан…
— Името й е Синджан, татко. Ти си готова да направиш всичко за доброто на моя баща, така че смятам, че не бива да заставам срещу теб.
— Благодаря ти — отвърна кротко тя и забеляза как лявата вежда на Колин въпросително се повдигна. Проследи как баща и син напускат Вътрешната господарска стая. Колин се бе привел напред, за да чува какво му говори Филип.
Тя го обичаше толкова силно, че чак изпита болка от това.
Кой, по дяволите, беше казал на Робърт Макферсон, че Колин е убил жена си?
Късно следобед се застуди. Небето беше безоблачно и шербруково-синьо, както Софи обърна внимание на съпруга си, преди да го целуне.
Колин беше пожелал да остане за известно време сам. Сега, като видя петното от вода върху страницата на книгата, която държеше в ръце, той свъси вежди. Нямаше съмнение, че за книгата бяха положени грижи — беше почистена от праха, корицата беше запъната в хартия, но петното си стоеше върху страницата. Разбира се, тя се бе погрижила за книгата, както беше направила и с всички останали книги. Той знаеше отпреди, че тя беше свършила тази работа, но чак сега разбра, че се е отнесла с всяка книга като с истинско съкровище — с почит и преклонение. Той остави книгата и се върна при бюрото си. Отпусна се удобно в креслото, кръстосал, ръце на тила си, и затвори очи.
Намираше се в своя кабинет в северната кула. Усещаше аромата на пресен пирен и рози. Както и този на лимон и пчелен восък. Това му напомняше за майка му, но сега той не изпитваше гняв към съпругата си, а напротив — дълбока благодарност. Помисли си, че сигурно не след дълго, когато му замирише на лимон и пчелен восък, вече няма да се сеща за майка си, а ще си мисли за жена си.
Колин мислеше, че винаги е знаел, че тя го обича, въпреки че не се отнасяше с особено доверие към
