— Какво мислиш за примирието, сключено от Наполеон с прусаците, след като им нанесе поражения при Лютцен и Бауцен?
Маркъс сви рамене.
— Ще видим колко ще изтрае. Никой от хората, които познавам, не счита, че ще продължи след края на лятото, може би и по-малко.
— Вярно ли, че Уелингтън изисква от генералите си да избягват сраженията със самия Наполеон, а винаги търси схватки с маршалите му?
— Откъде знаеш това? — изненадата му беше искрена — малко хора го знаеха.
— Чета — отговори тя безизразно. Явно беше я засегнал, отнасяйки се с нея като с дама, тоест женичка с нищо в красивата си глава.
— Абсолютно вярно. По думите на Уелингтън, самото присъствие на Наполеон на бойното поле се равнява на четиридесет хиляди мъже, и то не какви да е, а войници.
Тя се изправи и подпря лакти на масата. От свещите струеше мека светлина, в стаята беше тихо, ябълковият сладкиш остана забравен в чинията.
— Невероятно. Никога не бях го чувала. А вярно ли е, че не руската зима, а самите руснаци са причината за разгрома на Наполеон?
— Не е възможно да се каже със сигурност. Ясно е, че всички възхваляващи го като най-гениалния военен предводител откак свят светува, сочат жестоката руска зима като причина. Но чувал съм и да се говори, че руснаците взели най-доброто от победите на Наполеон и обърнали собственото му оръжие срещу него.
— Не забравяй и за разбитите му снабдителни линии. Представи си само разстоянието от западна Европа до Москва! Трудно е да се побере в ума каква екипировка, храна и дрехи са били необходими.
— Да — каза Маркъс, — така е.
Не беше в състояние да отмести поглед от нея. Дали нямаше покровител от армията или флота? От него ли беше научила толкова много?
— Колко ще ти отнеме да се приготвиш за тръгване? — запита я рязко.
— За тръгване? За какво става дума?
— За идването ти с мен в Чейз Парк естествено.
— Не виждам нищо естествено в това — отвърна му и, за негова изненада, ръката й се сви в юмрук. Херцогинята да му показва юмрук? Сигурно му се привиждаше. С какво я бе накарал да си покаже зъбите? Не можеше да си представи, че е възможно елегантната й, безкръвна ръчица да се свие в юмрук.
— През изминалите шест месеца е трябвало да живееш в Чейз Парк. Вече се извиних за случилата се неприятност. Повече от това не мога да кажа. Прекарах последните месеци в опити да те открия. Сега, след като съм го сторил, съм тук, за да ти предложа дом и съответстващи на положението ти грижи. Ако пожелаеш да отидеш в Лондон и да влезеш в обществото, така и ще стане. Ще се погрижа да получиш достатъчна зестра. При твоята външност и интерес към военните дела, смея да твърдя, че ще получиш многобройни предложения за женитба — най-малкото от самотни офицери в отпуск.
Възвърнала спокойствието си, тя само му хвърли един поглед. Ръцете й бяха положени върху бялата покривка и по тях също се виждаха петна от мастило.
— Ако женитбата е това, което искаш. Но какво друго остава на една дама? — обобщи Маркъс.
— Не. Не желая да се женя. Тук е домът ми. Много мило от твоя страна, че си ме търсил, но мина време, през което аз станах независима. Нямам нужда от представяне в обществото или зестра. Или съпруг. За една жена могат да съществуват и други неща освен брака, Маркъс.
— Как си успяла да станеш независима? Да не би да си срещнала някой войник след смъртта на майка ти? Той ли ти разясни… — Маркъс млъкна и сви рамене, но нямаше и нужда да казва повече.
Тя му се усмихна. Студена усмивка, натежала от тайни и от доста гняв. Но, както винаги, в гласа й нямаше и следа от гняв.
— Това, сър, изобщо не ви касае. Въпреки всичко, интересно е да се проследят разсъжденията ви. Знанията ми за военните дела или интересът ми към събития като провалилия се опит на Наполеон да оцелее в Русия, очевидно не могат да бъдат родени от собствения ми мозък. Просто няма друг начин друг да не е оказал влияния за появата им, по-точно някой военен, който, без съмнение, ме държи в тази очарователна къща, както на времето вашият чичо държеше майка ми в Роузбъд котидж.
Юмрукът му изтрещя върху масата.
— Проклятие, Херцогиньо, не исках да кажа това. Забравяш ли, че съм твой братовчед? Че съм глава на рода Уиндъм и съм отговорен за теб?
— Истина е, че си мой братовчед, но самата аз не съм нищо повече от незаконородена. Абсолютно нищо не ми дължиш, Маркъс. Не си отговорен за мен. Баща ми имаше тая отговорност, но като болшинството мъже се е смятал за безсмъртен и не е намерил за нужно да се погрижи за мен в завещанието си. Било каквото било, сега се чувствам отлично, оставена на себе си.
— Ти си на осемнадесет години, от благороден произход. Не можеш да бъдеш оставена сама.
— Почти на деветнадесет съм и е факт, че съм незаконородена и живея самостоятелно. Не се опитвай да замазваш положението, не си убедителен.
Ядът и объркването му се бореха за надмощие. Не беше срещал история, в която девойката да отказва закрилата на странстващия рицар. Най-вбесяващо от всичко бе, че тя изобщо не проявяваше признаци на смущение. Стресна го смехът й.
— Мога ясно да разчета какво мислиш. Минал си през толкова трудности, за да спасиш бедната си незаконородена братовчедка, а тя ти обръща гръб. Нахранва те вкусно и обилно, а след това те гони. Съжалявам, Маркъс, но това е положението.
— Не е. Ти ще опаковаш вещите си и ще дойдеш с мен в Чейз Парк. Няма да допусна обратното заради паметта на твоя баща и мой чичо. Бих искал да потеглим утре. Ще се справи ли Баджър за толкова време?
Думите му бяха отминати без никакво внимание. Тя гледаше в някаква точка в пространството, а очите й бяха присвити като при дълбоко замисляне или нещо подобно. Най-неочаквано си затананика непозната за него мелодия.
— Извини ме — изправи се тя и се обърна към него. — Не си тръгвай, Маркъс. Няма да се бавя.
В следващия момент изчезна от трапезарията, а зад нея изоставеният граф Чейз беше изпаднал в пълно недоумение и това беше изписано върху лицето му.
— Бихте ли желал бренди, милорд? Може би портвайн или бордо?
— Портвайн — след като му беше сервирано, започна да отпива малки глътки, очаквайки завръщането й. Минаха петнадесет минути. Графът се обърна към Баджър, появил се, за да разчисти масата от чиниите.
— Какво прави тя?
— Не бих могъл да кажа.
— Разбира се, че можеш, но не желаеш. Е хайде, Баджър, как, по дяволите, може да си позволи такава къща? Как може да си позволи да плаща на теб? Има някакъв мъж, нали? Военен е и плаща всички сметки.
— Говорете с госпожица Кохран, милорд.
— Бих искал утре да потегля обратно. Ще бъдете ли готови, Баджър?
Запитаният се изправи в целия си внушителен ръст.
— Ще трябва да го обсъдите с госпожица Кохран — после омекна, добавяйки. — Трябва да разбирате лоялността, сър. Бил сте в армията. Много малко неща са по-ценни от абсолютната лоялност.
Маркъс въздъхна и постави чашата си на масата.
— Прав си, разбира се. Мислиш ли, че Херцогинята би имала против да се присъединя към нея?
— Мисля, че я чувам да се връща. Ах, сър, на нея сега несъмнено й е много трудно, научавайки, че баща й е мъртъв от половин година и че не той я е забравил, а вие — всички останали. Много смърт й се насъбра за последните няколко месеца.
— И да е така, тя го прикрива добре — каза Маркъс. — Няма скръб, няма сълзи, нищо. Никакви молби, обяснения, радост от срещата ни, никакво съгласие с мен за каквото и да било.
— Напълно естествена реакция. Какво друго очаквате?
