писмото й, но бих предпочел да я убия, или поне да я осакатя, или да я стисна за врата — за мъничко, просто колкото да привлека вниманието й.
Критакър отстъпи заднешком към вратата.
— Можем ли да прегледаме останалата ви кореспонденция по-късно, милорд.
Маркъс изръмжа, взе лист хартия и натопи перото си в ониксовата мастилница на бюрото. Написа следното.
Скъпа Херцогиньо,
Не мога да изразя с думи колко се радвам, че Баджър е толкова доволен от проклетото грозде. Иска ми се да вярвам, че сте добре, въпреки че не споменавате за това в писмото си. Аз съм добре, леля Гуенет е добре и братовчедките са добре, въпреки че Антония си поръчва романчета от Лондон, а на мен разправя, че се е пристрастила към религиозните беседи. Фани пълнее и леля Гуенет й заяви, че никой джентълмен няма да прояви желание да разговаря с нея при положение, че има повече от една гуша. Предполагам, че няма да ми кажете с какво се занимавате, та печелите достатъчно пари и за къщата, и за храна, и за Баджър.
Прекалено се увлече в писането — помисли си. — Тя не заслужава цялото това красноречие. Все пак внимателно сгъна хартията и я пъхна в плик, написа четливо адреса и го запечата с червен восък, върху който притисна пръстена с печата си. Зачете се в „Лондон Газет“ и насочи вниманието си към последните новини от войната. Шварценберг се беше опитал да атакува Дрезден, пресичайки планините в Бохемия. Само че французите междувременно превърнали града в укрепен лагер и без, особени затруднения съумели да отблъснат некоординираните действия на съюзниците. Появил се и Наполеон със свежи подкрепления и Шварценберг бил принуден да се спасява в Бохемя, загубвайки тридесет и осем хиляди души. Тридесет и осем хиляди! Маркъс не можеше да се насили да го възприеме. Боже всемогъщи, толкова много войници, изклали заради нечия некадърност, хора, които можеха все още да са живи! Ръцете го сърбяха за действие, но не биваше да поема такъв риск, преди да се е оженил и сдобил с наследник. Дължеше го на непрекъснатата четиривековна линия на рода Уиндъм.
Проклятие!
Обърна се в креслото си и дръпна шнура на звънеца. Критакър се появи след по-малко от две минути. Маркъс се предаде с въздишка на неизбежното — да бъде занимаван през следващите три часа с работите на имението. Поне беше научил нещичко за разните търговски занимания на чичо си, колкото да не изглежда като пълно магаре в това отношение.
Пипуел котидж
ноември 1813 година
Херцогинята гледаше като омагьосана писмото. Умът й не го побираше. Прочете го втори, а след това и трети път. Провикна се, без да си дава сметка, че всъщност е изкрещяла.
— Баджър, ела тук бързо!
Чу как всичко се разхвърча по пътя му — от кухнята, през коридора, откъдето влетя в дневната. Беше задъхан и имаше разтревожен вид.
— Съжалявам, че те изплаших. Моля те, ела и прочети това. Не мога да повярвам. Звучи абсурдно, сигурно е шега. То е… — тя се спря и подаде писмото на Баджър.
Погледът му се премести от пребледнялото й лице към писмото. Прочете го. Подсвирна и го прочете отново и след това още веднъж. Настани се на канапето до нея и взе ръцете й в своите. После проговори тихо.
— Шокиращо е, наистина. Изглежда всичко живо те е търсило. На графа отне само два месеца да те открие, но този джентълмен е загубил доста повече време. Твърди, че те издирвал от миналия май. Ето, че и той те е намерил.
— Маркъс не знае за нищо от написаното.
— Не, и мисля, че така е най-добре. Това приятелче, адвокатът, е реалист. Дава си сметка, че положението ти автоматично се превръща в твърде деликатно и че всичко зависи от обстоятелството той първи да разговаря с теб, а не да разреши графът или някой от семейството да се доберат до теб преди това. Мъдър човек.
— Иска да ме посети следващия понеделник.
— Аха, така пише — Баджър потупа лекичко ръцете й и се изправи. — Радвам се, Херцогиньо, че баща ти не те е забравил. Постъпил е правилно. Няма да ми е неприятно да си спомням за него сега.
— Чудя се какво ли още ми предстои да науча — каза тя.
— Ще се разбере, когато въпросният господин Уикс пристигне — отвърна Баджър и се върна към готварските си занимания.
Господин Уикс беше много стар и много слаб. Влажните му очи блестяха добросърдечно. Усмивката му, в която липсваха половината зъби, също преливаше от доброта и това уталожи голяма част от притесненията й.
— Здравейте — каза той и галантно се наведе над ръката й. — Изпитвам огромно удовлетворение, че най-после ви намерих. Трябва да кажа, че съм очарован от къщата, която притежавате. Боже, с какво удоволствие бих пийнал малко чай, а представям си как вие, млада госпожице, бихте искала да научите всичко за тази необикновена, но крайно благоприятна за вас ситуация!
Херцогинята го покани, предложи му чай и приседна на креслото си, стиснала ръце в скута си.
— Името ви, както ви уверих в писмото, понастоящем е госпожица Уиндъм. Баща ви се ожени за майка ви миналия ноември, два месеца преди внезапната му смърт. Веднага ме нае да уредя законовото ви положение, с което най-сетне успях да приключа през май. Не можех да се свържа с вас веднага, защото трябваше да подсигуря положението ви срещу евентуалните действия на някой член от семейството. Но сега вие сте пълноправен член на рода Уиндъм. А за да ви открия, скъпа госпожице Уиндъм, се наложи да наема детектив и той проследи дирите ви чак дотук, в Смардън.
Видът й издаваше неописуема изненада и това беше разбираемо.
— Нито майка ми, нито баща ми са споделяли нещо подобно с мен, сър. Мислех, че обръщайки се към мен като госпожица Уиндъм, вие просто проявявате любезност, евентуално дори заблуда.
— На практика, скъпа моя, вие имате положението на лейди. Дъщеря сте на граф и сте равнопоставена на другите му дъщери, лейди Фани и лейди Антония. Баща ви ми беше казал, че пази всичко в пълна тайна, докато станете негова законна дъщеря. Ужасно съжалявам, че и двамата ви родители бяха застигнати от смъртта толкова неочаквано и ви оставиха сама и беззащитна, в неведение какво са сторили, за да сложат в ред живота ви. Те и двамата много ви обичаха.
— Да — произнесе тя бавно, с поглед, вперен някъде зад събеседника й, — те наистина са се погрижили добре за мен. — Сега вярваше, че баща й наистина я е обичал. Наведе глава и заплака. Сълзи се затъркаляха по бузите й и закапаха върху ръцете й. От устата й не излизаше никакъв звук, издаваха я само сълзите. Баджър беше този, който й подаде носна кърпичка, обръщайки се към господин Уикс.
— Благодаря, Баджър — каза тя. Лицето й беше бледо, носът — зачервен, а очите — мокри, и на господин Уикс тя се стори най-пленителната млада дама, която му се беше удавало да види от доста години насам.
— Имате очите и косата на баща си — каза господин Уикс. — Само веднъж съм виждал майка ви. Забележителна жена. Умна, каквато сте и вие. И толкова ослепително красива, че не можех да сваля очи от нея, опасявам се, само стоях и я гледах, и я гледах, докато баща ви се разсмя и каза, че било нормално, дето всеки мъж зяпвал, когато я зърне. А вие в никакъв случай не й отстъпвате по красота. Сега ще заемете полагащото ви се място в обществото, лейди Херцогиньо. Лейди Херцогиня — колко странно звучи. Баща ви настояваше, че това е името ви, когато го попитах за него. Ако правилно си спомням, думите му бяха: Да, Уикс, тя е лейди Херцогиня и нищо друго. Тя притежава очарование и характер, способни да налагат
