Маркъс обърна погледа си към него. Както изглежда, беше се оформил съюз между иконома, секретаря и личния му прислужник.
— Съгласен съм, че Херцогинята е горда, но не и глупава. Най-малкото, не вярвам да прояви глупост в случая.
По думите на Спиърс, гордостта в много по-голяма степен оправдава вършенето на неразумни постъпки, отколкото глупостта.
Маркъс внимателно сгъна писмото, пусна го в джоба си и се качи да се преоблече. Е, Херцогиньо — помисли си той, — ето че ти се налага да дойдеш при мен. По-късно, прочитайки писмото още веднъж, вниманието му беше привлечено от последните две изречения.
Господин Уикс би желал да те види в четвъртъка, следващ пристигането ми. Не се съмнявам, че вече го познаваш.
Какво, по дяволите, желаеше лондонският адвокат на чичо му? Имаше ли още нещо, което не знаеше? Какво?
Тя пристигна в Чейз Парк седмица преди Коледа. Имаше възможност да го стори до първи януари 1814 година, но беше решила по-скоро да приключи цялата история.
Двамата с Баджър бяха застанали на високите стъпала пред входната врата на имението и тя тъкмо протягаше облечената си в ръкавица ръка, за да хване чукчето във формата на лъвска глава, която винаги я беше плашила като дете. Не успя да почука — вратата се отвори и насреща й застана излъчващият лъчезарност Сампсън.
— Госпожице Херцогиньо! Всъщност, лейди Херцогиньо! Какво щастие, какво радостно събитие! Влезте, моля, влезте. Кой е този човек?
— Баджър, моят… прислужник.
— А, добре, това няма значение. Без съмнение негова светлост ще се погрижи всичко да е наред. Той ви очаква в библиотеката. Моля, придружете ме, лейди Херцогиньо. Вашият… ъ-ъ… прислужник…
— Името ми е Еразъм Баджър, сър.
— А да, господин Баджър, аз ще ви заведа горе, за да ви представя лично на господин Спиърс, личния прислужник на негова светлост. Може би тримата ще успеем да намерим общ език и да обсъдим… ъ-ъ… положението.
Баджър погледна Херцогинята, но тя само се усмихна хладно.
— Иди със Сампсън. Негова светлост едва ли ще се осмели да ми прегризе гърлото в собствената си библиотека.
Влезе тихо в смущаващо грамадното помещение. Маркъс седеше зад бюрото си. Не се помръдна, когато я видя, застанала на прага, само каза.
— Ти дойде.
Тя кимна.
— Налагаше се да дойда. Писах ти.
— Да, за да се превърнеш в чистокръвна Уиндъм, трябвало е да покажеш лицето тук преди първи януари 1914 година. Не ми е ясно защо. Или законът вече те е направил Уиндъм, или не. Това е очевидно и за теб. Има още, нали?
Тя не желаеше да му разкаже останалото, за истинската причина на пристигането си. Не можеше да му нанесе такъв удар. Господин Уикс щеше да го стори. Така че се задоволи просто да стисне устни и да вирне брадичка.
Маркъс изсумтя, захвърли документите, които стискаше в едната си ръка и заобиколи от другата страна на бюрото.
— Поздравления за сватбата на баща ти и майка ти.
— Благодаря. Искаше ми се да бях знаела, поне колкото да мога да се досетя, преди…
— Е, сега знаеш и си вкъщи, където е мястото ти. Коледа е след седмица. Възнамерявам да отида заедно с близначките и Спиърс да нацепим дърва за коледния огън в гостната. Би ли желала да дойдеш с нас?
Може би за първи път откакто я познаваше, съзря нещо подобно на вълнение в очите й, но то угасна, преди да се разгори. Тя кимна хладно и му отговори.
— Благодаря, Маркъс. Много си любезен. Искам да ти кажа, че наистина съжалявам, ако присъствието ми тук, в новото ми положение, ти създава притеснения.
Гласът му прозвуча сурово след нейните думи.
— Глупости. Чейз парк е твой дом, както е и мой. Ако не се инатеше като зверче, можеше вече да живееш тук от шест месеца, а не да…
Спря, разтърси глава и се опита да преглътне останалото, но не можа да се сдържи и за кой ли път вече я попита.
— Как печелеше пари, за да поддържаш проклетата къща? Как можеше да си позволиш такъв хубав кристал?
— Кога ще ходите за Бъдник?
— След час — отвърна й, втренчен в бялата й шия, а пръстите му се свиваха и се разтваряха. Този път роклята й беше по-стилна, яката не се закопчаваше чак до брадичката, а загатваше за прелестите, криещи се под нея — твърде изкусителни според Маркъс. — Облечи си топли дрехи и обуй дебели ботуши. Имаш ли такива?
— Не, сигурно ще се наложи да си облека дрехите за смяна и чифт пантофи. Разбира се, че имам достатъчно дрехи, Маркъс. Не се притеснявай. Не се дръж като мой настойник. Много те моля да не забравяш, че разликата ни е само пет години. Накратко, братовчеде Маркъс, и двамата сме прекалено млади, за да се качваме един другиго на главите.
— Какво, по дяволите, говориш? Все още си на осемнадесет. Почти е сигурно, че ще бъда определен за твой настойник, въпреки скромната ми възраст. Затова те съветвам, Херцогиньо, да престанеш да ме вбесяваш.
— Дали ще се вбесяваш или не, Маркъс, не ме интересува. Аз съм тук, защото така трябва да бъде. Повече няма какво да обсъждаме. А в момента съм на деветнадесет години.
— А ще благоволиш ли да останеш?
V
Чудесна Коледа, у дома, сред най-близките от семейството, мислеше си Маркъс, докато отпиваше греяно вино, подправено с индийско орехче, а върху лицето си усещаше топлината от пламъците на огъня. Предишната Коледа беше прекарал край лагерен огън, сред мразовитите хълмове на Галиция, заедно с петдесетина от неговите войници, изправен пред въпроса дали новата година ще му донесе битки и смърт.
Обърна се и погледна събраните. Дойде му на ум, че не е купил подарък за Херцогинята, макар че тя и да не го заслужаваше. Е, все още имаше време, оставаха пет дни до Коледа. Утре пристигаше от Лондон адвокатът на чичо му. Намръщи се, чудейки се какви ли още може да ги е свършил чичо му. Без съмнение уреждането на положението на Херцогинята беше добре свършена работа, но оттогава се беше променило отношението на леля Гуенет към нея. Значително. Не можеше да разбере защо не приема истинската дама, при положение че нямаше нищо против незаконородената. Чудно, много чудно. Заслуша се в думите на леля Гуенет.
— Херцогиньо, Маркъс ни каза, че си живяла в Смардън, в някаква къща, заедно с мъж. Честно казано, скъпа моя, като се има предвид не особено благоприятстващия ти произход, подобно обстоятелство излага репутацията ти на прищевките на хорските сплетни.
Херцогинята я дари с усмивка, без ни най-малко да показва, че спокойствието й е нарушено.
— Никога не са ми били давани основания да смятам, че има за какво да се срамувам от произхода си, госпожо.
— И така да е, ти си живяла заедно с мъж.
