— Да, името му е Баджър; изпълняваше задълженията на мой иконом и готвач. Забележителен човек. Всъщност той продължава да ми служи като камериер.
— И така да е, поведението ти се отклонява от изискванията за една дама — държеше на своето леля Гуенет, но в този момент се намеси Маркъс, подразнен от прекалено морализаторския й тон на стара мома, осъзнавайки, че и неговите напътствия са звучали по същия начин.
— Няма смисъл да се говори повече за това, лельо. Херцогинята вече е тук.
— Придружавана от мъжа.
— Така е — каза Херцогинята спокойно и замълча. Продължи, след като отпи от виното си.
— Може би Кук би трябвало да поговори с Баджър, чието вино е най-вкусното, което някога съм опитвала. Прибавя в него някакви тайни съставки и досега не ги е разкрил на никого. Спомням си как го умоляваше майка ми, като го убеждаваше да продаде рецептата си и така да ни направи богати. Всичките й усилия бяха напразни.
— Мога да потвърдя, че Баджър е кулинарен експерт, лельо.
— Скъпи ми Маркъс, този човек е живял първо с майката, а после и с дъщерята. Говори превъзходен английски. Той подражава на стоящите по-горе от него. Не може да се допусне човек с такива претенции да се опитва да упражнява влияние. А тя казва, че й е все още камериер. Камериер? Това е скандално и ти, като глава на семейството, не трябва в никакъв случай да го допускаш да продължава. Името Уиндъм е вече достатъчно окаляно и не мога да приема да продължава да се черни.
— Името ни се подмята с неуважение? Защо? Може би вие считате, госпожо, че аз съм причината, защото баща ми е само втори син, а аз — само негов син?
— Не се прави на глупак, момчето ми, не ти отива. Разбира се, че не ти си причината. Името ни е в устата на хората напоследък — откакто Херцогинята стана законно дете на чичо ти. Прибави и факта, че едно момиче е обслужвано от мъж, който я придружава, и резултатът е очевиден и за слепец.
— Виж какво, лельо, бих те помолил да го погледнеш и от друга страна, а именно, че моят чичо, бащата на Херцогинята, е преценил как да постъпи най-правилно и го е сторил. А що се отнася до тая работа с камериера…
Прекъсна го напълно спокойният и владеещ се глас на Херцогинята.
— Стореното е сторено, уважаема госпожа, и се страхувам, че връщане назад няма. Вярвам, че клюките по адрес на семейството ще престанат с време. Друго ме притеснява. Наистина ли смятате, че английският на Баджър оказва такова вредно влияние?
— Не, не смята — намеси се Маркъс, затваряйки с един поглед устата на леля си. — Особено като се има предвид, че Спиърс му е достоен противник в красноречието.
— Маркъс, всичко това е много хубаво, но ти не можеш да му разрешиш да остане тук като неин камериер.
— Камериер? — включи се и Антония в разговора, вдигайки глава от романа, заемащ вниманието й в последно време — твърде отблъскващ с качествата си средновековен романс. — Той е твой камериер, Херцогиньо? Колко интересно. Подрежда ли ти прическата? Приготвя ли ти банята? Ще ми го представиш ли утре?
— Стига да искаш, Антония.
— Баджър ще остане — заяви Маркъс с нетърпящ възражения глас. — Точно с какви задължения, ще реша допълнително.
— Мисля — каза тихо Херцогинята, — че аз трябва да реша какви да бъдат задълженията му.
— Не съм на същото мнение — каза Маркъс. — Можеш да живееш в Чейз Парк, но не си негова господарка. Да се разпореждаш с прислугата в голямо имение не като да заповядваш на едного в къщичка. Както и да е, ще го обсъдя и с теб, и с Баджър. За да не забравя, Херцогиньо, радвам се, че се вразуми и сега Чейз Парк е твоят дом. Би ли желала да споделиш какво те подтикна да промениш възгледите си?
Очевидно Херцогинята не възнамеряваше да споделя с него каквото и да било. Изражението й не се промени. Белите й ръце останаха отпуснати в скута. Единственото й движение бе да постави чашата си с вино на ниската масичка до себе си. Толкова дяволски грациозна е във всяко движение — мислеше си братовчед й, докато я наблюдаваше. В съзнанието му изникна картината, когато я видя коленичила в градината, изцапана с пръст, с коса, паднала върху влажното й чело — и в онзи момент красива и напълно владееща се. Винаги красива и напълно владееща се. Чудеше се дали е способна на дълбоки чувства, дали й се е случвало да крещи, да плаче или да се муси, или пък добре изгладеното и непоклатимо външно спокойствие са нейна същност.
Фани, която гледаше замечтано към поднос със сладкиши с лимонова есенция, улови предупредителното намръщване на леля си и се извърна настрани с нещастно изражение на лицето. Херцогинята се обади.
— Искаш ли ябълка, Фани? Много са вкусни. Аз току-що изядох една.
Фани сви рамене, после улови ябълката, която Маркъс й подхвърли. Изтри я в ръкава си и си спечели още един неодобрителен поглед от леля Гуенет. Маркъс се усмихна на Херцогинята, но тя не му обърна внимание.
— Става късно — каза леля Гуенет няколко минути по-късно. — Мисля, момичета, че за вас е време да лягате.
— Добре — каза Антония, затвори книгата и широко се прозя. След това се обърна към Херцогинята. — Ти си ни наполовина сестра; Маркъс всичко ни разказа. Вече не си братовчедка ни от Холандия.
— Точно така. След като скъпата ви майка умря, баща ни се ожени за моята майка. Той ме направи своя законна дъщеря.
— Ти беше копеле — каза Фани, без в гласа й или върху лицето й да проличи злоба. — Колко странно. Спомням си как с Антония спорехме дали си от Холандия или от Италия. Трудно беше да решим, защото не те бяхме чували да говориш който и да е от двата езика.
— Да, аз бях копеле — по-точно до миналия май.
— Наистина, скъпа моя, не е нужно да го демонстрираш толкова шумно — намеси се леля Гуенет. — Ще накараш хората да мислят, че не си се срамувала от произхода си.
— След като мнението ми не е било поискано по какъвто и да е начин при раждането ми, защо би трябвало да се срамувам от него, госпожо?
— Все пак… — започна леля Гуенет, но беше прекъсната от Антония.
— Сега ще можеш да си намериш съпруг. Няма да е нужно повече да се преструваш, че не си истинска дама.
— Представи си само — каза Фани, дъвчейки ябълката си, — ти си плод на любовта на един мъж и една жена. Колко романтично!
— Дрън-дрън — каза Антония. — Ти си глупачка, Фани. Сега, Херцогиньо, на теб няма да ти се налага непременно да седиш тук, защото законното ти положение е уредено. Няма да е нужно да седиш тук и да търпиш Маркъс да ти нарежда.
— Аз да нареждам, Антония? Хайде моля те, ако аз бях такъв деспот, щях ли да ти разрешавам да четеш тая гадост, която в момента е отворена на колената ти?
— Е, може би не — усмихна се Антония на братовчед си. — И все пак, заповедите ти се умножават всеки ден, Маркъс. Сякаш ги обмисляте с леля Гуенет, след като се качим с Фани в стаите си. Но двете с нея сме в състояние да ви понасяме. Не си граф от толкова много време и сигурно се опитваш да се научиш да бъдеш такъв. При това положение, Херцогиньо, ще отидеш ли в Лондон?
— Възможно е. Може би ще отида след Коледа. Защо не?
— Ще ти даде ли Маркъс пари? — попита Фани, без да отделя очи от сладкишите, стискайки огризката от ябълката в ръката си. — Нали знаеш колко е скъпо в Лондон?
— Ще видим — каза Маркъс раздразнено. — А сега, марш в леглата, момичета. Не бойте се, с леля Гуенет няма да останем, за да измислим още някое и друго тиранско правило, с което да изпитаме издръжливостта ви. Лельо Гуенет, мисля, че за теб също е време. Ако обичаш, остани за малко, Херцогиньо.
Малко по-късно двамата се гледаха от прилично разстояние. Бузите на Херцогинята леко се бяха зачервили от топлината.
— Какво има, Маркъс? Имаш ли нещо да ми казваш?
— Защо каза, че искаш да ходиш до Лондон?
