Цената на рая

моя графиня? — гласът му звучеше като несвой от смеха. — Готова ли си да ме спасиш от позора? Готова ли си да ме търпиш в леглото си и да ми раждаш безчислени синове, които може да се случи да приличат много повече на мен, отколкото на теб? Предвидил ли е чичо ми тази възможност, господин Уикс? Дали пък в последната му воля не е включено, че дете от мъжки пол, родено от брака ни, което прилича на мен, ще бъде лишено от наследство? Ами ако децата имат моя характер, емоционалните ми изблици, косматото ми тяло?

Вече не се издържаше. Тя отвори уста да даде воля на всичко насъбрало й се, но точно в този момент графът изкрещя.

— Не! Не искам да слушам протестите ти, които ще изрецитираш съвсем спокойно. Честно казано, Херцогиньо, не бих се оженил за теб даже да умирах от глад, а ти да беше единственият човек в цяла Англия, от когото бих могъл да получа парче хляб. Що за мъж би пожелал да сподели леглото си с такава студенокръвна кучка, въпреки новопридобитото й положение и богатство? Със сигурност не аз, мадам. Не съм пресметлив колкото баща ви. Всъщност, господин Уикс, току-що взех решение да оставя графството без граф след смъртта си. Чудя се дали този сатана, чичо ми, е пресметнал и тази вероятност.

— Вашата леля Уилхелмина има двама сина, милорд. В случай, че не създадете потомство, графската титла ще се наследи от по-големия — Тревор Уиндъм.

— Тревор? Господи, името му е не по-малко абсурдно от нейното. Тревор. Той да не би да е слаботелесен или слабоумен, господин Уикс? Дрънка ли глупости? Хили ли се глупашки? Слага ли подплънки в дрехите си, за да изглежда достатъчно мъжествен? За Бога, Тревор!

— Нямам представа що за хора са децата на леля ви.

Графът изруга, но личеше, че яростта му е преминала. Върху лицето му бавно се появи усмивка.

— Какво пък, нека изрод да бъде следващият граф. Нека седне в Камарата на лордовете и там да му потекат лигите. Може дори и да е педераст. Ако е така, ще поръчам портрета му и ще го окача срещу този на чичо ми — да си се гледат и да си ходят на гости до свършека на света. Аз пък ще си имам моите двеста лири, ще бъда богат. Скоро ще бъдат забравени десетте месеца, в които ми се наложи да играя роля не по мой вкус. Повярвайте ми, господин Уикс, скъпоценната графска титла вече се превръща в спомен за мен.

Напусна библиотеката по същия начин, както при първата им среща, а подигравателният му смях продължи да се носи след него.

Господин Уикс погледна довереницата си и поклати глава.

— Не съм очаквал, ме ще се развихрят такива страсти, ще се прояви такава липса на мярка.

— При Маркъс още като момче винаги каквото е било на ума, е било и на езика — каза тя глухо. — Просто никога не го бях чувала да говори по същия начин като по-голям. Има разбира се разлика между момчето и мъжа, но аз винаги съм му се възхищавала. Той е истински Уиндъм и мястото му е в това семейство, въпреки че не иска да го приеме. Независимо под влиянието на какво настроение е.

Да, той наистина беше принадлежал към семейството, преди баща й да го измами.

Господин Уикс изглеждаше зашеметен и говореше като на себе си.

— Не мога да повярвам, че си позволи да ви отправи такива обиди. Вие никога с нищо не сте му навредила. Напротив, вашето желание беше всичко да се уреди най-благоприятно. Той дори не ви даде възможност да говорите. Вие щяхте да приемете условието, нали, Херцогиньо?

— Да, щях да го приема, но той нямаше да чуе какво казвам, дори ако го бях изкрещяла в лицето му.

— Аз не харесвам гнева — винаги води до грешни решения, неблагоприятни и за двете страни. Но да ви обиди, като че ли разговаря не с дама, а…

— С незаконородена?

— Нарочно се правите, че не разбирате — каза господин Уикс остро и тя разбра по тона му, че наистина е дълбоко засегнат заради нея. Опита се да се усмихне, но резултатът беше жалък.

— Няма значение — каза тя най-накрая. — Много мило от ваша страна, че се притеснявате за мен, сър, но няма значение с какви думи си е послужил.

— Залогът е прекалено сериозен. Сигурен съм, че утре сутринта ще разсъждава по различен начин.

Измамна увереност.

На сутринта осмият граф Чейз го нямаше в имението.

Нямаше го и Спиърс, камериерът му.

Къщата па фамилия Уиндъм, Бъркли Скуеър, Лондон

май 1814 година

Тя се усмихна, отваряйки прозореца по-широко и се показа от рамката му, за да чува по-ясно. Съзря ги — трима войника, пийнали повечко, си деряха гърлата с някаква песничка, прегърнали се през раменете, най-вероятно за да се задържат изправени. Стихчетата бяха за Наполеон и абдикацията му.

Сърдечно се сбогува той с гренадирите си стари;
и скимтяха и грухтяха те — в кланица шопари,
но него веч го няма — към Елба бе изритан в миг
и там ще гний кат’ сено от есен,
та до пролетний светлик.

Закачливи, лесно запомнящи се тонове. Тя дори изпя няколко, все още усмихната. Куплетчетата не бяха кой знае какви, но мелодията напълно прилепваше към тях. Гласовете отвън, стигнаха до припева и зазвучаха още по-шумно и весело.

И ето, тръгваш ти към Елба, дет’ е новият ти дом
котва корабът ти вдига да те отнесе далеч
там, на Елба, отгде не ще се върнеш нивга веч

За нейна голяма радост още преди да свършат с първата песничка, те запяха думите на нова, този път посветена на Уелингтън — при научаването от него за абдикацията на Наполеон. Очевидно в главите им двете бяха свързани.

Разправят, че тъкмо обувал си ботуша,
със план готов за нови битки,
когато пратеник дотичал запъхтян с вика:
„Отмина ни смъртта, отмина ни смъртта!“
А Уелингтън му рекъл: „Остави ме бе, човек,
да сложа ризата си първом нек’.“
Ала вестоносецът все танцувал и крещял:
„Слушайте, милорд, той меча си захвърли
и свойта шапка изгълта ядно;
и тя, и ний приседнахме му.
Като истински герои у дома
можем да се върнем йощ сега.“
„Ура, ура!“, Уелингтън извикал,
„успяхме, боже мой, победата е наша.
На битките дойде им краят,
към Лондон ще вървя, без вече да се мая!“