Тя се засмя непринудено на веселяшката мелодия и безжалостния начин, по който войниците я преправяха, за да им бъде по-забавно. Най-важното беше, че песните им се нравеха. Прибра се обратно и затвори прозореца, след като войниците излязоха от полезрението й надолу по улицата, а по-късно и гласовете им заглъхнаха.
Стихчетата далеч не се отличаваха с изящност, но я забавляваше тънкото осмиване на Уелингтън. И друга, по-къса песничка беше чула няколко пъти, докато се разхождаше, придружавана от Баджър по улица Сейнт Джеймс. Очевидно още една от радващите се на широка популярност. В нея се говореше за Френския сенат, манипулиран от хитрата лисица Талейран, който без съмнение беше убедил и руския цар да подкрепи Луи, брат на последния крал. Луи XVIII — под това име щеше да бъде коронясан дебелият стар идиот.
Маркъс трябваше да е жив, здрав и в безопасност. Откакто Наполеон беше абдикирал на шести април, само при Тулуза се беше разиграло по-кръвопролитно сражение, другото бяха безбройни дребни схватки. Но при Тулуза числото на жертвите беше зашеметяващо. Ала Маркъс не е бил там, трябва да не е бил там. Спиърс трябва да е получил посланието й.
Скоро щеше да знае точно къде се намира. Скоро щеше да падне в ръцете й, безразсъдният глупак — времето, с което разполагаха, беше на привършване.
Тя отиде до писалището, отвори най-долното чекмедже и извади последното писмо, получено от Спиърс. Носеше дата от края на март. В него пишеше, че двамата с негова светлост имали възложена задача, но не знаел къде ги изпращали. Когато станело възможно, щял да й изпрати повече информация. Писмото завършваше със съобщението, че негова светлост продължавал да се инати, но всичко щяло да си дойде на мястото — нямало живо същество, което да не можело да бъде приучено на по-добри маниери. Последните му думи бяха, че са попаднали в самата паст на ада.
Какво можеше да означава това? Тя потрепери. Ами ако беше ранен или убит след абдикацията на Наполеон? Беше преглеждала внимателно вестниците за новини от войната, съобщенията за смъртта на един или друг. Нито дума за Маркъс. Не искаше да допусне възможността, че е убит. Не, не, Спиърс във всички случаи щеше да се добере обратно да й го съобщи. Трябваше да го повярва, иначе щеше да полудее. Не, Маркъс е добре. Тя сгъна писмото и го мушна обратно в чекмеджето.
Същата, наситена с благоухания, пролетна вечер на влюбени, докато седеше сама във внушителната гостна на къщата на Бъркли Скуеър, тя осъзна, че за успеха й е необходим план или по-скоро цяла кампания от рода на тези, които Уелингтън ръководеше. Дори и да откриеше Маркъс някога, не можеше да разчита, че той ще се поддаде на влиянието на разумни доводи, след като не беше се случило досега. Доводите и фронталната атака нямаше да свършат работа. Атака щеше да има, но неин елемент щеше да бъде надхитрянето с равен по хитрост противник. Тя се изправи, дръпна шнура на звънеца и докато чакаше Баджър, си затананика песничката, чута по-рано, внасяйки свой принос в мелодията и текста.
Когато Баджър се появи, беше посрещнат от усмивка, без ни най-малка следа от жило в нея и от жизнерадостното съобщение.
— Съставих го, Баджър. Плана. Готово ли е всичко за тръгване в момента, когато получим известие?
— От три седмици насам, Херцогиньо — каза Баджър, отвръщайки на усмивката й. — Негова проклета светлост няма никакъв шанс, ако сте съставила окончателно план.
— Няма, глупакът му с глупак.
VIII
Париж
май 1814
Магаре. Беше се държал като пълно магаре, ето как, и въпреки желанието си и изтичането на седмици оттогава, не беше съумял да забрави случилото се. Споменът беше заседнал в едно ъгълче на съзнанието му, готов да изскочи оттам във всеки момент и да го измъчва. Проклятие! Беше се държал абсолютно несправедливо към нея. Ако той беше на нейно място, не би издържал обидите, които й наговори. За такива думи се убива, а не се запазва самообладание. Тя беше съумяла напълно да се владее, докато той пък напълно беше изпуснал юздите на самоконтрола си.
Непоносимо беше да се държиш като магаре, да го осъзнаваш и да изпитваш вина поради същата причина. А не беше сторил нищо, за да изглади впечатлението от поведението си. Не беше й изпратил дори писмо, в което да се извини. Тя не можеше да носи отговорност за постъпките на баща си. Бог му е свидетел колко му се искаше Херцогинята да е при него сега, за да… Но всъщност какво би сторил в такъв случай? Не можеше да каже със сигурност. Надяваше се, че би намерил сили да й се извини за злобата си, изляна върху нея.
Разтърси глава и вдигна поглед в момента, когато в грамадното помещение се появи Норт Найтингейл, лорд Чилтън по титла, майор по чин и негов приятел. Изчака, докато приятелят му се доближи и се обърна към него с думите.
— Лорд Брукс и двама от блюдолизците му адютанти идват. Сякаш са те гонили по петите.
— Където е и мястото им — каза Норт и се усмихна мрачно. Очите му обходиха стаята с девет метра високия й таван и мебелите й в яркозлатисто и бяло. Маркъс, за разлика от Норт, беше привикнал към заобикалящия ги разкош, към потискащия му блясък, смазващото великолепие. Намираха се в парижката къща на дук Дьо Нюи, предоставена на Уелингтън и неговия щаб. Цар Александър беше настанен в още по- разкошната къща на Талейран на същата улица. Нищо чудно, че бившият Наполеонов министър си беше уредил тъкмо този гост — по-лесно щеше да му бъде да го манипулира, както беше отбелязал веднъж пред Маркъс и Норт Уелингтън.
— Е, но има и някаква полза от тях, Маркъс. От адютантите, искам да кажа. Чух ги да пеят новата песничка за Талейран — как безскрупулната стара лисица си играе не само с царя, но и с Френския сенат, в желанието си да върнат дебелия Луи. Доста добре се справяха, доколкото си спомням.
— Тоя Луи има акъл не повече от една овца, но поне е владетел по право.
— И не повече представителност от надут пуяк. По-важното е обаче, че Тайлеран успя и Луи е на трона. Господи, не бих искал да имам нищо общо с този човек. Казват, че от любовниците му можело да се състави самостоятелен легион.
Маркъс имаше отегчен вид. Когато проговори, погледът му не се отделяше от лорд Брукс и двамата му шпиони.
— Понякога ми се е искало Тайлеран да беше англичанин. Касълриа е чудесен дипломат, хората му се доверяват и все пак у него твърде много надделява честта за сметка на хитростта. Виждал съм колко трудно му е да излъже някого в лицето.
— Истински провал — каза Норт и незабележимо смушка Маркъс в ребрата, защото лорд Брукс се приближаваше с намерение да ги заговори.
— Господа — обърна се към тях възможно най-приветливо лорд Брукс, както това му се случваше всеки ден. Бялата му коса беше къса и остра, носът — огромен, а се считаше, че дребният му ръст надвишава мозъчния му капацитет. — Значи сега имаме Луи XVIII за френски крал. Мисля, че Наполеон е постъпил отлично, като е запазил императорската си титла, а вие?
Маркъс считаше въпросната постъпка за проява на висша глупост, но не отговори, а започна да се рови из някакви нареждания.
— Император на какво? Не ви ли се струва това труден въпрос? — каза Норт. — А, да, сега властта му е неоспорима над Елба — император на камъни, плажове и няколко недорасли дръвчета.
— Не забравяй, всичките му френски и полски телохранители — допълни Маркъс. — А има и флот- бригът14 „Инконетант“.
— Струва ми се, че подхождате твърде незадълбочено към събитие, което определено изисква по- сериозно отношение — лорд Брукс изрече репликата си с вид, сякаш изгаряше от желание да зашлеви и двамата с ръкавицата си, после се върна към адютантите си.
— Какво искаше да каже? — попита Норт.
— Един Бог знае.
