— Разбира се, че е необходимо — гласът му не приличаше на неговия, — защото…
Дишането му се учести дотолкова, че пресече думите му. Продължи, докато стигна до освобождаването. Само за момент остана неподвижно върху й след това. Претърколи се и застана до леглото, взирайки се надолу към нея. Беше запалил свещ и тя отвори очи, за да срещне погледа му. Тялото й беше простряно с разтворени крака на леглото.
— Защо го направи?
— Защо не? — отговори той и сви рамене. В очите му нямаше гняв и лицето му не изразяваше нищо. — След като ти ме облада, защо да не ти върна услугата? Не ме ли считаш да джентълмен, Херцогиньо?
Тя се размърда, за да придърпа завивките върху себе си.
— Ето от това няма нужда. Вече почувствах тялото ти и имах възможност да го погледам. Да не мислиш, че си първата гола жена, която виждам? Или мислиш, че се отличаваш от всички останали с по-оригинално, по-привлекателно тяло? Не се заблуждавай, Херцогиньо — дългите му пръсти погладиха брадичката му, имитирайки размисъл. — Всъщност, сега е първият път, в който имам възможност да те огледам, а аз бях прекалено зает да… Е, не искам да бъда груб, разбираш какво имам предвид. А пък и през цялото време бяхме под завивките.
Тя метна одеялата надолу без коментар. Усети как сърцето й лудо тупка, но запази мълчание — несъзнателна реакция на самозащита от по-тежки подигравки, въпреки че и така нямаше да ги избегне. Той щеше да изкаже всичко, което беше решил да каже. Въпрос на характер.
Видя, че се канеше да си тръгне. Не можеше да го допусне, преди да е сигурна, че е разбрал мотивите й. Бързо изрече.
— Трябваше да го направя, Маркъс. Сигурна съм, че разбираш. Мисля, че не ти беше неприятно.
— Взех те за Лизет. Ако първия път бях разбрал, че си ти… — той сви рамене, а очите й пробягаха надолу по тялото му. — Трябвало да го направиш. Звучи много странно от устата ти. Защо е трябвало? Сигурен съм, че ти си последната жена, последната от всички проклети девственици, които ще пожелаят да ги обладае мъж. Толкова си студена, че се съмнявам, че би ме допуснала в себе си, освен ако… — в гласа му прозвучаха мразовити нотки. Той я загледа безмълвно за потвърждение.
— Абсолютно необходимо беше това да се случи поне веднъж. Сега си в безопасност, Маркъс. В безопасност от последиците на безразсъдния си гняв. Не можеш да анулираш брака.
— Така значи. Мина ми през ума, но не исках да повярвам дори и в замаяното ми състояние в подобно изтезание. Божичко, Джозефина, каква жертва е трябвало да понесеш! А аз ти помогнах, защото те взех за Лизет. Това обстоятелство наистина те улесни. Ако желанието ми към нея не беше прогонило съня ми, чак до сутринта нямаше да осъзная какво се е случило. Но и аз, и чаршафите бяхме оплескани с кръвта ти, безценната кръв на девица, която Лизет отдавна не е в състояние да пролее за никой мъж. Права си, няма да има никакво анулиране на брака — изражението му беше още по-тежко и безкомпромисно от думите.
— Маркъс — каза тя и му протегна ръка.
Той поклати глава.
— Съмнявам се, че бих анулирал брака, дори и да не беше постъпила по този начин, Херцогиньо. Не съм чак толкова глупав. Дори и аз нямаше да пожертвам такова богатство заради гордостта си.
— Но ти ме накара да мисля, че ще го сториш, ти…
Усмивката му не вещаеше нищо хубаво.
— Бях ядосан. И дотук с обясненията и извиненията. Станалото — станало. Анулиране няма да има. Не ме разбирай погрешно, Херцогиньо. Все още съм убеден, че проклетият глупак Тревор може да ме наследи или, ако се сдобие с глупави малки дечица, някое от тях да стане наследник. Не се заблуждавай, че скъпоценната ти кръв ще тече в жилите на следващия граф. Никога няма да доставя на гадния ти баща такава радост. Ако някога стана баща, детето ми ще бъде незаконородено, каквато си и ти, тоест беше. А за разлика от теб, синът ми ще си остане копеле. Не, не, никакво анулиране! Можеш да се успокоиш. Ти направи върховната си жертва като жена. Аз пък бях толкова груб, че да те насиля да я направиш още веднъж. Ето съпругът, с който си се сдобила.
— Искаш ли наистина да бъдеш мой съпруг? — ядоса се на себе си за умоляващите нотки, прозвучали във въпроса й, защото знаеше, че той няма да се поколебае да я нарани, използвайки собствената й слабост, което и направи.
— Чудя се какво ли означава да бъда твой съпруг? Дали, че трябва да съм любезен с теб на масата за закуска? Дали, че ще е необходимо от време на време да правя любов с теб? Така, както тази нощ ли? Да ти кажа честно, Херцогиньо, първия път, когато те помислих за Лизет, ми достави огромно удоволствие. Втория път дойдох при теб, за да проверя дали наистина си толкова студена, колкото мисля, че си.
— Не съм студена.
— Вие, Херцогиньо — произнесе графът, натъртвайки на всяка дума, — едвам понасяхте докосването ми. Не отричайте. Трудно ми беше да се възбудя и да постигна някакво удовлетворение, докато вие ми пищяхте да спра. Много трудно. Трябваше непрестанно да насочвам мисълта си към Лизет и към начина, по който тя се притиска към мен, гали ме, стене от възбуда.
— Не ми беше неприятно докосването ти. Ти ме събуди, само за да ми причиниш отново болка, но реакцията ми на болката не означава, че съм студена. Аз не зная как да те докосвам и да те галя. И не съм искала от теб да спреш. Просто не разбирах какво става и се уплаших.
— Е, добре, нека ти обясня по-елементарно, Херцогиньо. Ти влезе насила в живота ми и аз не мога да те прогоня от него, но няма да приема сегашното положение. Върни се в Англия, Херцогиньо. Не се нуждаеш от ничие досадно присъствие около себе си, най-малко от това на съпруг. Можеш чудесно и сама да се оправяш, цениш извънредно независимостта си, а имаш вече и положение — никой не може да оспори графската ти титла. От съюза ни няма да има потомство. Не съм сторил на баща ти нищо лошо, докато беше жив, но няма да допусна продължението на рода му да бъде заченато в утробата ти. Допуснах грешка тази нощ, идвайки повторно при теб, но няма да я повторя. Иди в Лондон, Херцогиньо, и се забавлявай. Имаш и богатство, и титла. Никой няма да застане на пътя ти във висшето общество. Но първо няма да е лошо, ако ми кажеш къде си скрила Лизет.
Битката беше спечелена и загубена. Пирова победа. Нямаше надежда за подобрение. Гласът й прозвуча спокойно, когато отговори.
— Тя е настанена в апартамент на същата улица. На улица „Роял“ има посолства, а в тях са мъжете с власт и пари. Дадох й десет хиляди франка.
— Ти си разговаряла с Лизет?
Тя само кимна.
— Какво й каза? Божичко, цялата тая пародия ли й разказа?
— Разказах й истината — че се боя да не анулираш брака и че не мога да го допусна. Тя ме разбра, Маркъс. Много те обича и желае най-доброто за теб. Искаше да ми помогне да ти помогна.
— И никак не предизвика съпружеската ти ревност, а?
— Нямаше никакво място за съпружеска ревност.
— Изобщо ли не те притесни мисълта, че ще станеш моя съпруга, след като съм се наслаждавал на прекрасното тяло на любовницата си, което ме е карало да изпитвам неизразимо удоволствие? Пак мълчиш. Благородството ти надхвърля всичките ми представи и желания. Предполагам, че ти си платила за новия й апартамент.
— Да. Намира се на улица „Роял“, номер четиридесет и седем.
— Благодаря ти, Херцогиньо. Много е късно за посещение, така че ще се върна в леглото си. Лека нощ, Херцогиньо. Благодаря за поучителната история.
— Наистина беше поучителна — каза тя.
Маркъс не се обърна. Изгледа го как напуска гол спалнята й. Гневът сякаш струеше от него. Не че с нещо го показваше, но тя умееше да го почувства — още от времето, когато беше четиринадесетгодишно момче и се радваше и скърбеше както момчетата на неговата възраст. Но спомените сега нямаха значение. Тя беше спечелила, защото бракът беше консумиран и интересите му бяха защитени от самия него, от гнева му. Зачуди се дали решението му да не анулира брака е било твърдо. Може би се опитваше да убеди самия себе си с думите си.
