от имението. Може би трябва да му подшушна, че Тревор би могъл да бъде граф някой ден. Може би трябва да му подскажа да насърчи глупака Тревор да се сдобие с потомство за всеки случай. Да, трябва да поговоря с господин Уикс.
— А Херцогинята, милорд? Вашата съпруга?
— О, тя е напълно наясно, че децата й няма да бъдат заченати от мен. И следователно няма да наследят титлата.
Спиърс само дето не хлъцна от изненада. Не беше лошо да постресне невъзмутимия камериер. Маркъс се усмихна. Усмивката не беше слязла от лицето му, когато двама слуги влязоха в спалнята с кофи гореща вода за къпане.
Насапуниса главата си, докато Спиърс стоеше пред него с плътно стиснати устни и неодобрителен поглед. Почувства се още по-добре. Изпревари камериера си, когато последният отвори уста, за да изкаже мнението си.
— Не, Спиърс, няма да отида в Чейз Парк. Не ме вълнуват действията нито на господин Уикс, нито на Херцогинята. Възнамерявам чудесно да се позабавлявам тук, в Лондон. Възнамерявам да се сдобия с любовница и да я настаня на „Братън Стийт“ или може би на „Стретън Стрийт“ — достатъчно близо, така че да мога да отскачам дотам през свободното си време. Точно така възнамерявам да постъпя.
— Милорд, струва ми се, че подобни занимания ще изискват повече време, отколкото вие имате в момента, на служба при лорд Дрейкърнет. Най-вероятно ще бъдете прекалено зает с изработването на позициите за предстоящия конгрес във Виена21.
— Нищо подобно, Спиърс. Аз не съм дипломат и интригите не ме занимават. Във Виена ще падне безкрайно надлъгване. Не е работа за мен. Аз предпочитам челните сблъсъци. Отказах на лорд Касълриа да се включа в делегацията за конгреса, като разбира се не му отказах направо, а се постарах да бъда колкото е възможно по-тактичен. Що се отнася до лорд Дрейкърнет и задълженията ми в Лондон, измолил съм си кратка почивка, за да се оправя с формалностите около поемането на титлата на осми граф Чейз. И то със съответните финансови осигуровки. Лорд Дрейкърнет толкова се радваше, че се отървавам от мизерното си досегашно положение, че съвсем искрено ми пожела всичко най-добро.
— Това разбрах, милорд, но негова светлост има и многобройни други задължения. Граф Чейз е притежател на огромни имения. От десетте месеца, прекарани в Чейз Парк, сигурно си спомняте колко време отиваше за надзираване и поддържане благосъстоянието на собствеността.
— Разбира се, че си спомням, Спиърс. Ако имаш още аргументи, можеш да ми ги спестиш. Няма да се връщам в Чейз Парк. Проклетата Херцогиня е последната жена на света, която бих искал да срещна.
— Тя вече е графиня, милорд.
— Каква духовитост! Излез и ме остави на мира. Забрави за Чейз Парк. За мен не съществува такова място.
Чейз парк
Херцогинята се взря удивено в Уилхелмина Уиндъм. Сигурно не беше чула добре.
— Моля за извинение, госпожо?
— Казах, че дивите птици от околността може да са носители на много опасни паразити.
— Ще поръчам на Баджър внимателно да преглежда всички птици, преди да разреши да бъдат сготвяни.
Уилхелмина Уиндъм кимна и се обърна да разгледа огромната гостна.
— Всичко е точно както съпругът ми го е описвал. По думите му можех да си съставя мислена картина на Чейз Парк. Най-сетне го виждам наяве. Сигурно се чудите защо не отидохме първо в Лондон. Знаех точно къде се намира Чейз Парк и нямах търпение да го посетя.
Херцогинята се опита да бъде деликатна.
— Но, госпожо, дори с Маркъс да не бяхме се оженили, имението щеше да остане негово по силата на изрично разпореждане.
— Да, знам. Мислите американците за глупаци, но не сме такива. Това е било домът на съпруга ми. Не ми се вярва да мислите, че не бих искала да посетя дома на съпруга си.
— Такова желание е напълно естествено и вие сте добре дошли. Имението е внушително и има впечатляваща история, но сигурно ще искате да посетите и Лондон, преди да се върнете в Америка.
— Ти си само една мръсница и аз няма да ти обръщам никакво внимание.
Херцогинята запремига често-често.
— Моля за извинение, госпожо.
— Няма да те изоставя, Джозефина. Нали не ни чувстваш като натрапници?
— Разбира се, че не, госпожо, но Чейз Парк не е ваш дом. Както ви обясни снощи господин Уикс, след сватбата ни с негова светлост няма други наследници на имота на предишния граф освен нас двамата.
— Бясна кучка!
Този път Херцогинята чу много ясно репликата, но от изненада сякаш си глътна езика и само зяпна събеседницата си в очакване на продължение, но Уилхелмина сви рамене и се упъти към огромния портал.
— Да — каза американката, — сигурно е много приятно да си много богат.
— Истина е.
Уилхелмина се усмихна и весело додаде.
— Как намирате момчетата ми?
Момчета? Тревор беше навършил двадесет и четири — връстник на Маркъс, а Джеймс беше на двадесет.
— Очарователни са, госпожо. Урсула също е много хубава.
— Урсула е момиче и от нея няма полза, не струва повече от теб, дявол да те вземе.
— Извинете?
— Казах, че Урсула има добър произход, със сигурност не по-лош от вашия, агънце сладко. Мисля, че ще си намери чудесна партия за женитба. Вие не мислите ли така?
Главата й се пръскаше от главоболие. Само кимна, благодарна, че леля й Уилхелмина се оттегля и бързо се измъкна през странична врата, за да се скрие в разцъфналите градини на Чейз Парк. Из въздуха се носеха упоителни и успокоителни аромати. Насочи се към един вековен дъб, толкова разкривен и приведен, че можеше да служи за място на събор на вещици. Настани се на пейка, скрита сред клоните му, облегна се на ствола му и затвори очи. Само ден с леля Уилхелмина я беше довел до пълно психическо изтощение. Даже не цял ден, а само вечер и сутрин.
Господин Уикс също се бе оттеглил за възстановяване, защото госпожа Уиндъм почти се бе нахвърлила с пестници върху него предишната вечер.
При пристигането им предишния ден следобед леля Уилхелмина ги беше посрещнала като свои гости. Най-странно изглеждаше покорството, с което леля Гуенет се беше отдръпнала назад, очевидно покорявайки се на тая застаряваща жена с все още красиво лице и платинено руса коса. Херцогинята се усмихна, припомняйки си изблиците на презрение на Маркъс към лелята и братовчедите си от Америка.
Що се отнася до Тревор, очакванията й бяха да срещне добре изглеждащ млад мъж, с цвета на лицето и косата на майка си. Може би не много добре облечен или говорещ, но в това отношение Маркъс щеше да бъде изненадан. Не, всъщност изненада нямаше да има, поне докато тя е в Чейз Парк, защото в такъв случай Маркъс нямаше да го посети.
Чудеше се дали съпругът й се е върнал в Лондон.
Десет минути по-късно Урсула и близначките я откриха. Но дотогава поне пулсирането в главата й се бе превърнало в по-поносима тъпа болка. Първите думи на Антония бяха.
— Реших да се омъжа за Тревор, Херцогиньо. Той напълно отговаря на вкуса ми.
Урсула — дребно четиринадесетгодишно момиче с красиви черти, чиято хубост щеше да достигне разцвета си след четири-пет години, се обърна сериозно към нея.
— Тревор сега е нещастен. Няма да иска веднага да се ожени за теб, Антония. Освен това ти си само на петнадесет. Трябва да минат поне още няколко месеца. Тревор е стар.
— Стар! Нищо подобно. Тревор е млад мъж — заяви разгорещено Антония и се изчерви от прочувствеността на защитата на новоизбрания си идол.
