— Ако открия приятелчето. Ще му разбия носа. Или не — не искам да го карам да пищи или да плаче. Ще му предложа да водя поводите на коня му по обратния път, защото сигурно бедното конте ще е изтощено.
— Трогателна загриженост, милорд.
Херцогинята беше гладна, но не й се искаше да влезе и трапезарията и да се сблъска с леля Уилхелмина. Но горкият господин Уикс нямаше никакъв шанс, изправен сам срещу тази страховита дама. Тя настръхна, припомняйки си разтреперания му глас, когато й разказваше как леля Уилхелмина се появила в покоите му — в неговата спалня! — и не губила време да измъкне от стреснатия човечец всичко, каквото му е известно. Накратко, с леля Уилхелмина човек трябваше да се съобразява.
Но къде беше Маркъс?
За минута беше озарил нея и трите й братовчедки с присъствието си, след което беше изчезнал, без да й отправи поглед или думичка.
Херцогинята зае главното място зад масата. Леля Гуенет беше настояла на това, макар самата тя да го бе заемала до появата на истинската господарка на имението. Леля Гуенет беше възвърнала доброто си разположение към нея, откакто предишния ден се бяха появили с господин Уикс, и това й носеше голямо облекчение, защото не знаеше как би се справила с положението без помощта и самочувствието на възрастната дама. Столът на графа в другия край на дългата маса стоеше празен. Забеляза, че Тревор също отсъства. Поне господин Критакър беше налице и любезно разговаряше с Урсула.
Херцогинята кимна на Сампсън да не бави сервирането на обяда.
Леля Уилхелмина започна атаката.
— Къде е племенникът ми, оня, дето се представя за новия граф? Още не се е явил пред мен да се запознаем.
— Аз го срещнах, мамо — каза Урсула, гребвайки от супата. — Много е едър, красив и добре сложен. Косата му е черна като на Херцогинята, а и очите му са светлосини като нейните.
— Те са роднини — каза Уилхелмина. — Не е трябвало да се женят. Противоречи на природните закони. Децата им ще бъдат изроди.
— Наистина, госпожо — намеси се Херцогинята, без следа от засягане, — бракът е напълно законен. И църквата не е против него.
— Англиканската църква — додаде леля Уилхелмина презрително. — Какво разбират тия дърти глупаци? Ако човек има титла и достатъчно пари да ги подкупи, те ще нарушат всички канони. Така беше и в случая, нали?
— Уверявам ви, госпожо, никакъв подкуп не беше необходим. Всъщност негова светлост и аз бяхме венчани във Франция. Там католицизмът има решително влияние. Дори изискванията на гражданските власти не са по-малко строги от тези на църквата.
— Французи — каза леля Уилхелмина и изпръхтя като кобилата на Херцогинята. — Всичко ми е ясно. Може би най-добре ще е да попитам дали бракът ви е валиден в Англия.
— Уверявам ви, госпожо, че е. Господин Уикс също може да ви даде доказателства. Смея да твърдя, че той дори би ви ги представил още тук, на масата за обяд, с по-голямо удоволствие, отколкото в спалнята си. А сега, ако не възразявате, да пристъпим към обяда и да не разсейваме останалите с дърдоренето си.
— Ти си зла и опърничава кучка.
— Вие не… не, не може да бъде. Какво казахте, госпожо?
— Каква невероятна случка — да завърши толкова щастливо за вас. Какво друго бих могла да кажа.
Очевидно със засилване на раздразнението при леля Уилхелмина отслабваше способността да прикрива обидите, сипещи се от устата й чрез игра на думи22.
— Трябваше да ми се представи — продължи Уилхелмина. — Новият граф не демонстрира никакво уважение, а то е показателно за възпитанието му, по-скоро за липсата на възпитание.
За уважението имаш право, помисли си Херцогинята.
— Ще се радвате на присъствието му на вечеря, госпожо — каза тя без притеснение. Вдигна чашата си и лакей я напълни с лимонов сок. Тя му благодари с усмивка.
— Да пукне дано.
— Моля за извинение, госпожо? — каза Херцогинята, без да обръща внимание на зяпването на господин Критакър, който седеше до американката и можеше да я чуе, дори ако шепне.
— Казах — отвратително блюдо. Графът ще се задави с тая пресолена и дебело нарязана шунка.
Господин Уикс хвърли скръбен поглед към Херцогинята. Той преглътна още една хапка, извини се и напусна масата. Бедната Урсула не можеше да помръдне от стола си без разрешение от майката. Фани и Антония изглеждаха прекалено слисани, за да им мине мисълта да се махнат от масата.
Тя се хранеше бавно и със замислен вид, поглеждайки по-младия си братовчед Джеймс, неин връстник по възраст. Когато приключеше с растежа си, той вероятно щеше да достигне ръста на Маркъс. Засега телосложението му беше момчешко. Косата му беше руса и леко къдрава, очите — с чудесен тъмнозелен цвят, а брадичката — твърдо изсечена, издаваща почти безпогрешно дяволското му упорство. Вероятно беше и в лошо настроение, защото пъхаше една след друга хапките в устата си, без да вдига очи от чинията. Сякаш се хранеше сам-самичък. Тя си спомни думите на Урсула за недоволството му, че не той, а Тревор е най-важният мъж в семейството. Забеляза красивия пръстен с оникс на показалеца на дясната му ръка. Изящна златарска изработка. Зачуди се лениво откъде ли се е сдобил с него.
Времето едва-едва се влачеше. Вече не мислеше за нищо, обзе я нетърпение, породено от досада. Искаше й се Маркъс да се появи, да разбере дали се е излекувал.
Най-сетне, когато прецени, че оттеглянето й няма да прилича на бягство, тя се изправи с усмивка.
— Моля всички да ме извинят, но имам работи, за които трябва да се погрижа.
— Мисли се за кралска особа, глупавата кучка.
— Какво казахте, мамо?
— Казах, че роклята й е прекрасна.
Господин Критакър се задави с препечената кифла, която ядеше.
Херцогинята се отдалечи бавно и с достойнство, въпреки че — ако трябва да се каже истината — краката й напираха сами да я отнесат по-бързо далеч оттук. Оттегли се в малката стая, която си беше избрала за кабинет, и се зае с прочитането на „Лондон Таймс“. Проучи страниците, посветени на висшето общество, в търсене на забавни истории, но не откри такива. После за известно време мислите й бяха заети с Маркъс. Къде се намираше, как се бе отнесъл с глупака Тревор?
Маркъс забави хода на жребеца си до лек тръс, за да подложи лицето си на свежия летен въздух. Слънцето леко приличаше над главата му, но това нямаше значение. Къде ли беше тоя самодоволен глупак Тревор?
Американският му братовчед беше имал наглостта да яхне един от злонравните му коне, въпреки направеното му от конярчето предупреждение, че на животното не може да се има доверие. Господинът благоволил само да се изсмее на предупреждението, яхнал коня без никакви проблеми и се отдалечил на гърба му в източна посока. Значи жребецът е бил в добро настроение, но това не траеше дълго. Маркъс се надяваше, че братовчед му все още не се е претрепал.
Следващите три часа изминаха в безуспешно търсене на нахалния гостенин. Спираше се да заговаря хората, които живееха в земите му и ги обработваха, и ентусиазираните им поздрави за завръщането му стопляха сърцето му. Мъжете го разпитваха за проклетите жабари, бити най-накрая, както им се полагаше, и за тиранина Наполеон, проклетия император на напердашените жабари. Отнасяха се с него, сякаш лично той е принудил Наполеон да подпише абдикацията си. Съпругите им усмихнато му поднасяха разхладителни напитки. Децата го гледаха с възторг.
За първи път се беше почувствал истински свързан с Чейз Парк. Като роден граф Чейз. Може би.
Маркъс почувства глад. Къде беше Тревор? Беше ли го хвърлил конят най-накрая, показвайки същинския си нрав? Дали го беше претрепал? Нелоша мисъл, но най-вероятно само си беше навехнал глезена и сега грациозно куцукаше обратно към имението.
Маркъс изсумтя и в този момент зърна фигурата на ездач, приближаващ се към него от север. Спря
