Винаги практична Фани попита.
— А защо е нещастен? — и с шумно мляскане отхапа и задъвка от ябълката, която държеше в ръката си. На Херцогинята й се струваше, че чертите на лицето на Фани са се изострили за времето, през което не я беше виждала. Очевидно и двете с Антония растяха. Чувстваше се твърде стара до тях.
— Съпругата му почина — каза Урсула.
Брадичката на Херцогинята увисна от изненада.
— Бил е женен, Урсула?
— Да, Херцогиньо. Името й беше Хелън, най-красивото момиче в Балтимор, но Тревор разправяше, че е болнава. Умря при раждане, след като падна от кобилата си. И бебето умря заедно с нея. Случи се преди четири месеца, след като бяха женени само година и половина. Тревор замина за Ню Йорк тогава, ако не се лъжа. Върна се, за да ни придружи до Англия по молба на мама, която му писа. На Джеймс това не му се понрави, защото искаше да заеме мястото на татко и той да се грижи за състоянието ни. Не проговори на Тревор поне една седмица, но се съмнявам, че Тревор дори е забелязал. При нас беше само телом, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да — каза Херцогинята, — знам точно какво искаш да кажеш, Урсула.
Божичко, помисли си тя, никога не съм си правила труда да опозная някого, да науча какво е преживял и що за човек е!
— До времето, когато навърша осемнадесет, Тревор ще е преодолял мъката си — заяви Антония с убедеността на богато момиче с голяма зестра, чиито желания цял живот са били изпълнявани. — Тогава той ще се ожени за мен и аз няма да умра при раждане, защото яздя превъзходно и съм здрава като впрегатно животно. Така казва леля Гуенет.
Фани отхапа от ябълката за последен път и захвърли огризката в езерото зад дъба.
— Може би аз пък ще взема Джеймс. Искаше ми се само да е малко по-стар. Момчетата са толкова неопитни. Те трябва да отлежават като виното, така поне казваше татко. Помниш ли, Антония? Татко дразнеше Чарли и Марк винаги, когато обсъждаше някое красиво момиче. Казваше им, че още са кисели като оцет и трябва да минат години, за да придобият вкуса на портвайн.
Урсула се засмя. Антония се смути. Херцогинята каза, влизайки в тона на разговора.
— Мога да си представя как ги е дразнил, Фани. Добре е, че си спомняш за братята си с хубаво и можем да се посмеем.
— Затова новият граф е хлапак, нали? — намеси се Урсула. — Понеже братовчедите ми са умрели…
Херцогинята спокойно я прекъсна.
— Маркъс също ти е братовчед. Той е граф Чейз. Твоят баща и неговият са братя. Дължиш му уважение, Урсула, като към глава на рода Уиндъм.
— Да, госпожо.
— Предполагам, че още сега можеш да ми засвидетелстваш уважението си, нали, Урсула?
Херцогинята застина. После съвсем бавно се обърна, за да се озове срещу Маркъс, подпрял се нехайно на дъба. Колко ли дълго беше стоял там, незабележим зрител и слушател на разговора им? Тя се взря безмълвно в него.
— Да, милорд — отговори Урсула.
— Можеш да ме наричаш Маркъс, след като сме братовчеди.
— Да, Маркъс.
— Няма ли да получа поздрав и от любящата си съпруга? — той се приближи до нея, погледна я в очите и вдигна отпуснатата й длан към устните си.
XIII
Маркъс се намръщи при звука от тананикането на нетърпимия си камериер. Малко по-късно Спиърс дори си позволи да даде воля на гласа си, сгъвайки грижливо чорапите на господаря си и той отекна в обширната спалня.
Не можа да сдържи усмивката си. Чул беше историята за цар Александър, който се задавил с вино и го изплюл върху бялата си дреха със златни копчета, когато до ушите му достигнали думите на песничката. Хората, минаващи покрай Уайт’с, на разходка по „Сент Джеймс Стрийт“ не просто пеели, а крещели, колкото им глас държи текста на не особено почтителното музикално творение. Царят побеснял от гняв и искал да изколи мръсниците, но бил възпрян от безукорния Хенри, управителя на Уайт’с от времето, преди Маркъс да започне да го посещава, подпомогнат от самия Уелингтън.
— Милорд, вие сте се виждал с Херцогинята?
— За момент. Беше в градината с котилото от момиченца.
— Добре ли е тя със здравето, милорд?
— Защо пък да не е? Я почакай, Спиърс, да не би да си научил нещо, което трябва да знам, използвайки шпионската си мрежа?
— Не, милорд. Просто последния път, когато я видях, изглеждаше нещастна. Не проявихте към нея дори елементарна учтивост.
— Тя не заслужава любезно отношение, било то елементарно или каквото и да е. Що се отнася до теб, нищожни продажнико, ти трябваше да бъдеш уволнен.
— Напълно оценявам сдържаността, проявена от негова светлост — докато говореше, Спиърс внимателно положи в едно чекмедже няколко току-що изгладени шалчета.
— Подиграваш ли ми се, Спиърс?
— Аз ли, милорд? Да ви се подигравам? Невъзможно, милорд. Самата мисъл ме обижда — заяви Спиърс с вид на засегнат.
Маркъс изсумтя и каза.
— Когато я зърнах, не побързах веднага да привлека вниманието й. Тя поучаваше Урсула как да се отнася напълно почтително с мен като глава на рода.
— Тъй като вие сте глава на рода Уиндъм, милорд, постъпката й е била напълно разбираема и необходима.
— О, я млъкни, Спиърс! Ти да не си й изповедник? Това не е твоя работа. Нито пък на Баджър. Ала и двамата си навряхте дългите носове в нея. Трябваше да ви изпратя на работа в Колониите.
— Имате пълно право, милорд. Отвратително място било, казват. И какво последва думите на Херцогинята, милорд?
— Ами аз тогава им разкрих присъствието си — обадих се или нещо такова, и тя се вкамени, което не й се случва за първи път, разбира се. Сега отивам да пояздя. Чух, че идиотът Тревор отишъл да обикаля моите земи, взимайки мой кон за целта. Без съмнение иска да добие представа колко богат ще бъде един ден.
— Но това бяха ваши думи, милорд. Или той, или поколението му ще бъдат богати.
— Върви по дяволите, Спиърс! Има разлика. Няма да допусна, докато съм жив, тоя нещастник да се разпорежда из Чейз Парк, сякаш му принадлежи. Подобна наглост ще бъде пресечена.
— Ще се върнете ли за обяд, милорд?
