Цената на рая

На другата сутрин не Маги, а Баджър я събуди. Носеше табла в ръцете си. Вдигна смачканата нощница от пода и й я подаде, а след това се извърна, докато тя се напъха в нея. Разреши му да й помогне да облече робата си. Изпи чаша силно кафе. Той запази мълчание, докато тя отхапе от топлите кифлички.

— Искате ли малко масло и мед?

— Няма нужда, Баджър. Кифличките са чудесни. Ти ли ги опече?

Баджър не обърна внимание на въпроса й.

— Негова светлост излезе. Господин Спиърс каза, че когато тази сутрин влязъл да събуди графа, той вече нахлузвал ботушите си. Господин Спиърс каза, че нямало никакви видими прояви на ярост от негова страна. Господин Спиърс естествено нямал възможност да го разпита. Попитал го само кога възнамерява да се завърне и негова светлост казал: „Ами, че аз живея тук, Спиърс, не знаеш ли? Но аз…“ — устните на Баджър се превърнаха в тънка линия.

— Моля те, Баджър, разкажи ми всичко. Думите му не биха могли да ме изненадат. Разбери, свикнала съм напълно с пристъпите му на ярост и обидите.

— Казал, че сега знае къде сте изпратила Лизет и възнамерявал да прекара голяма част от времето си с нея.

Тя продължи да се храни.

— Да изпратя ли Маги? Като минавах покрай вратата й, я чух да си тананика. Косата й изглежда по- червена тази сутрин, ако това въобще е възможно. Чешит е тя, какво ще кажете?

— Да. Развеселява ме. А, Баджър, моля те да й съобщиш, че тримата заминаваме за Кале не по-късно от днес на обяд.

Десет минути по-късно между Баджър, Спиърс и Маги се проведе следният разговор.

— Всичко пропадна. Господарят ти и моята господарка напълно я оплескаха. Връщаме се в Лондон. Ще ви изпратя адреса, когато пристигнем.

— Няма да останете в къщата на фамилия Уиндъм?

Баджър сви рамене.

— Нямам представа. Нищо не ми казва. Но мисля, че ще отседнем там. Тя продължи срока на наема на Пипуел котидж в Смардън. Не я виждам точно сега да измине целия път до Чейз Парк.

— Слава Богу — добави Маги пламенно.

Баджър й се усмихна.

— Къщата в Лондон ще ти хареса. Намира се в средището на всевъзможни развлечения. Ще се наложи да поръчам на някой лакей специално да те пази от младите безделници.

— Наистина се надявам да го сторите, господин Баджър — каза девойката с целомъдрения тон на монахиня и намигна на Спиърс. — Но може би няма нужда да бързате толкова — с лакея и други подобни неща.

За неин късмет Спиърс не забеляза намигването й, защото изражението му беше по-строго от това на съдия.

— Аз също ще се свържа с вас, господин Баджър, веднага щом ситуацията ми се изясни.

— Негова светлост е пъзльо, господин Спиърс.

— Да, поне за момента така изглежда, госпожице Маги. Аз ще се погрижа за него и тогава ще видим какво ще излезе от цялата работа. Желая ви приятно пътуване, господин Баджър, госпожице Маги. Господин Баджър, с нетърпение ще очаквам възможността отново да вкуся от деликатесите ви с телешко и бекон.

— А какво ще очаквате с нетърпение от мен, господин Спиърс?

— Устата ви отговори, госпожице Маги, какво друго?

— Колко сте скромен, господин Спиърс!

XII

Лондон, фамилната къща на Уиндъм, Бъркли Скуеър

края на юни 1814 година

Баджър стоеше безмълвно на прага на дневната, загледан в нея. Тя пишеше и си припяваше едновременно, все по-бързо и по-бързо, което означаваше, че вдъхновението я е осенило. Цяло щастие е, че е така, помисли си той. В седмиците след завръщането им от Париж тя се бе затворила в мълчанието си, в съкрушението си.

Зачака търпеливо, благодарен, че се е намерило какво да отклони мислите й в различна посока. Тя вдигна глава, леко подскочи, стресната от внезапната му поява, и се усмихна.

— Влез, Баджър. Бях прекалено погълната от заниманието си. Хубаво е, че се случва понякога.

— Зная, зная. Значи, че това, което е в умната ви главица, свободно се излива.

— Умна, казваш. Не е ли странно, че сега го правя за развлечение, а не защото трябва да има с какво да платя наема, да купя яйца или да се опитам да ти платя?

Той винаги беше получавал възнаграждението си въпреки протестите. Неговите заплати се изплащаха даже преди наема за Пипуел котидж. Ужасно неприятно положение, но го приемаше, съзнавайки значението за нея — като му плащаше, тя се чувстваше сигурна, че съумява да се справя със собствения си живот.

— Чух песничката за цар Александър и херцогиня Катерина — каза Баджър. — Каква вещица! Заслужила си е всичко, което се пее за нея. Трябва да призная, че в този случай принц-регентът17 предизвиква съчувствието ми. Може да е дебел и егоистичен простак, но е англичанин и няма нищо общо с феодалните тирани в Русия, които трепят селяните си, само защото не харесват миризмата им.

— Вярно е. Великата херцогиня Катерина наистина го надмина по грубост, необразованост и развратност — смехът й го накара направо да се разтопи от щастие. — Римата е доста сочна, нали?

— Да, и доста добре прилепва към езика. Слушам я навсякъде, откъдето ми се случи да мина.

— Мисля, че принц-регентьт заслужава да му се посвети отделна песничка. Той е не по-малко отвратителен от царя, както си интимничи с вигите18, а те го считат за глупак.

— Вероятно. Но какво може да се сравни с намъкването на великата херцогиня на банкета в Гилдхол, на който били поканени само мъже, където тя настояла всякаква музика да спре, защото от нея й прилошавало. Как ми се ще да съм бил там!

— И на мен. Представяш ли си как принцът я е умолявал да разреши музикантите да изсвирят „Боже, краля ни пази“19?

— Да — продължи Баджър, — и през цялото време, докато го свирели, шумно се оплаквала. Но аз си мисля, че има и други неща достойни да занимават вниманието ви освен дипломатическите неразбории и малоумниците, които ги създават.

О, Боже, каква радост — отново я чуваше да се смее!

— Има нещо разумно в думите ти, Баджър. Може би трябва да чета и други части на „Лондон Таймс“ и „Лондон Газет“.

— По-рано изчитахте всяка думичка от вестниците. Защо и сега да не го правите? Дошъл съм да разговаряме за нещо друго, Херцогиньо. За негова светлост.

Можеше да се долови как тя се затваря в себе си, подчинявайки се на защитна реакция.

— Какво за него?

— Господин Спиърс ми писа, за да ме уведоми, че е възможно негова светлост скоро да се върне в Лондон.

— Разбирам. Да не би пак да е напуснал армията?

— Не знам. Господин Спиърс не спомена такова нещо и аз си правя заключението, че не е го е направил.

— Много добре. Налага се да поразмисля върху думите ти. На входната врата ли се тропа?

Нетълз, изпълняващ длъжността иконом в лондонската къща, въведе господин Уикс в гостната малко след почукването. Адвокатът я поздрави с нисък поклон и уморена усмивка.

— Какво ви води насам, уважаеми господин Уикс? Заповядайте, седнете, моля. Желаете ли чаша чай? Бренди?