Когато останаха само с доктора в спалнята, Маркъс съблече нощницата й и се видя, че превръзката е суха и чиста.
— Хубаво е, че кръвта не е избила пак — каза доктор Рейвън.
— Как е малкото ти име?
— Джордж.
— Хайде, Джордж, казвай ми какво да правя.
Продължиха да разтриват цялото й тяло, на смени, повече от час. Някъде към три сутринта Джордж провери температурата на челото и гърдите и близо до превръзката.
— Спаднала е. Да се молим да се задържи така.
— Стопила се е — каза Маркъс, след като донесе чиста нощница и я напъха в нея. — Все едно, че е безплътна.
— Няма да умре, милорд, кълна се. Очаквах треската. Починете си. Аз ще съм при нея и ще ви извикам по-късно. Не ми се ще да се наложи и вас да разтриваме с ледена вода. За вас никак не може да се каже, че сте безплътен.
Тя сънуваше — чуден сън, изпълнен с най-различни цветя, безброй цветя с разкошни цветове и аромат. Седеше сред всичките тези цветя и си пееше една от песничките, съчинени от самата нея, може би най- популярната, макар и с най-пикантен език. За нея издателят й беше казал, че е толкова популярна между хората от флота, та му се струвало, че никога няма да бъде забравена. Мисълта да се обезсмърти чрез песен я накара да се усмихне. Тъкмо пръстите и се протегнаха да погалят листчетата на една червена роза, когато от другата страна на храста изникна странно същество, което като че ли бе облечено в монашеско расо; беше сбръчкано и с ръста на джудже. На възраст изглеждаше по-старо от света. Чу го да й казва.
— Аз бях близо до кладенеца и наблюдавах неотстъпно, но ти не ме откри. Стотици години те чаках да дойдеш. Нямаш никакво въображение, глупачке! По онова време, когато с братята ми трябваше бързо да решаваме какво да правим, Локридж Уиндъм беше само прост барон. И все пак се опита да ни помогне, но не можа; никой не можеше. Тогава ние решихме да се погрижим за барон Дендридж, в случай, че загубеше всичко. Оня мизерен крал и дваж по-жалкия му слуга, Кромуел, оглозгаха абатството до кокал. После баронът умря, бедният човек — прекалено рано, преди синът му да започне да разбира кое какво е. Но знаците бяха оставени и мълвата за съкровището премина през няколко поколения, преди дори и тя да замре. Всички от рода Уиндъм досега бяха глупаци и невежи. Дори и ти се отказа. Затова съм при теб. Кажи ми, какво виждаш сега?
— Виждам деветка. И още една, но тя е обърната.
— Наистина ли, Херцогиньо? Е, може би е така, може би не. Имаш достатъчно ум да пишеш песничките си, а защо не си достатъчно умна за тази загадка? Отваряй си хубаво очите; иначе дойда ли още веднъж при теб, ще съжаляваш. Чудовищата никога не умират, не го забравяй.
След последните си думи монахът-гном изчезна без следа, оставяйки я насред цветята. Само че всичко около нея се сбръчкваше, пожълтяваше, вехнеше пред очите й, смрачаваше се и застудяваше все повече и повече. Тя извика в желанието си да се махне от това място на тлението и смъртта.
— Тихо, любов моя, всичко е наред.
Гласът му я изтръгна от съня. Първото, което видя, отваряйки очи, беше превръзката около главата му.
— Приличаш на пират. Не можеш ли да ме отвлечеш надалеч със себе си? Ще ти се противя, но не от душа.
— Ще те отвлека, но първо трябва напълно да се възстановиш. Да ти кажа, Херцогиньо, писна ми да те нападат и раняват.
— Не повече, отколкото на мен. Трябва да си сложиш черна превръзка на окото и да пуснеш свободно краищата на ръкавите си. Заведи ме на някой далечен пиратски остров, чак отвъд Китай, на юг, където ще е топло и ние…
Тя го загледа, премигвайки смутено.
— Сигурно съм се побъркала.
— Фантасмагориите ти ми харесват и с радост бих помогнал да се осъществят. Как се чувстваш?
Тя замълча за момент, изучавайки състоянието на тялото си.
— Страната ме боли, но поносимо. Необяснимо ми е защо сякаш събитията протичат по-бавно. Как е бедната ти глава, Маркъс?
— Бедната ми глава е по-здрава от орех, както ти е известно.
— Какво е станало с ръката ти?
— Негодникът, който стреля по нас, ме улучи в главата, после вие, госпожо, се хвърлихте върху мен като ангел-хранител и бяхте простреляна в страната, а ръката ми пострада, когато ви придърпах към себе си. Общо взето и двамата се отървахме леко.
— Кой го направи, Маркъс!
— Не знам. Баджър се отправи тази сутрин към Лондон, за да провери дали безценните ни роднини от колониите са там.
— Едва ли леля Уилхелмина би се справила със стрелбата.
— Не, но би могла да наеме някого. Баджър ще разкрие истината. Ако се нуждае от помощ, ще наеме детектив. Не искам нищо да те тревожи, ясно?
Тя кимна.
— Нарече ме любов моя.
— Вярно е.
— Два пъти.
— Много повече, но ти не можеше да ме чуеш.
— Приятно е да го чуя. Нямам нищо против да не преставаш да ме наричаш така — видя, че той се намръщи и добави бързо. — Сънувах странен сън, когато ме събуди. Седях си сред поле от цветя… — разказа му и за цветята, и за миризмите им и невероятните им багри, описа му външността на монаха, думите му и гнева му към нея.
— Нещата стават още по-забъркани. Що за човек е тоя предшественик?
— Всичко, което знам за Локридж Уиндъм, го научих от монаха. Краят на съня беше страшен. Маркъс, не схващам смисъла на това, което чух в съня си.
— Аз също, но отказвам да го приема като някаква лоша поличба.
— Тогава какво?
— Един бог знае. Не си ли спомняш да си чела за него в хрониките на рода?
Внезапно очите и се изпълниха с див ужас.
— Какво? Какво става?
— О, не, Маркъс, не! — гърбът й се изви като лък. Тя стисна корема си, без да престава да пищи. — Не! Не!
По-малко от час след това тя пометна. Тялото й избълва кръв и се заизвива в жестоки гърчове. После всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. Тя потъна в дълбокия сън на изтощението. Лицето й беше лъснало от пот, а устните — почти посинели. Раната от куршума също беше започнала да кърви и той си помисли, че ще я загуби, но се размина. Поне засега.
— Съжалявам, милорд — каза доктор Рейвън, избърсвайки ръцете си. — Подозирах, че може да се случи, но не исках да ви тревожа допълнително. Непрекъснато стават такива неща, но е неприятно, че този трябваше да е начинът.
Маги и госпожа Емъри бяха почистили всички следи от помятането. Херцогинята лежеше, обвита цялата в бяло — бели превръзки, бяла нощница, бяла и самата тя от загубата на кръв.
— Ще се оправи.
Маркъс силно се съмняваше.
За първи път доктор Рейвън беше оставен насаме с пациентката си, което никак не му беше неприятно. Изчака я да се събуди и да го разпознае, после се наведе и леко постави ръка на гърдите й.
— Сърцето ви работи нормално. Чувствате ли болка в корема?
