— Толкова! — той вдигна перлите и ги приближи до очите си. — По-блестящи са станали, след като само няколко минути са се допирали до кожата ти — наведе се и целуна корема й. Тя го докопа за косата и повдигна главата му.
— Ще си сложа перлите отново на четиринадесети. Ще ги считам като първа вноска за рождения ми ден. А ти в какво ще се появиш, Маркъс? Искам да сложиш пръстена с огромния рубин.
— Друго?
— Нищо.
— Кога каза, че е рожденият ти ден, Херцогиньо?
— Мисля, че започва след около десет минути. Всъщност, ти вече даде началото му с няколко целувки.
Той се засмя, целуна я отново и се заигра с перлите.
— Дявол да го вземе, ще почакаме, докато се оправиш напълно. Раните ти не са зараснали и, ща не ща, трябва да се съобразявам.
— Нищо подобно. От три седмици насам съм в чудесна форма, нямам проблеми дори с раните от куршума.
Той се намръщи при думите й и пръстът му мина по розовия белег върху слабините й. Все още си личаха следите от шевовете, а много ясно помнеше и картината на иглата, забиваща се в кожата й. Споменът го накара да преглътне мъчително.
— Стига, Маркъс. Минало-заминало. Аз съм добре. И двамата оцеляхме. Твърдата ти глава и ръката ти оздравяха дори по-бързо, отколкото заслужаваш.
— Имаш право, минало е. Можеш да бъдеш сигурна, че отсега нататък ще взема всички необходими мерки за безопасността ти. За другото — ще почакаме, докато си в повече от отлична форма. И недей да спориш, въпреки че бих изслушал аргументите ти по този въпрос. Бих искал да чуя от устата ти, че ме желаеш толкова много, че би ме убила, ако не те обладая на момента — въздишката му беше мъченическа. Той бързо стана от леглото и се отдалечи на няколко метра от нея. — Не, аз само ще си стоя и ще се потя при гледката на голото тяло на съпругата си.
— Мразя да гледам мъж, който се поти, Маркъс.
— Замълчи, Херцогиньо. Не мърдай, стой си в леглото. Приличаш на наложница от султански харем. Ще се насиля да мисля за нещо друго. Например за църковните реликви — Библията, двата бокала и прочее. Решил съм да ги изпратя в Рим. Остатъкът е за нас.
— Съгласна съм. Хубаво е, че подари нещо и на Маги.
— Чудя се дали и тя не си лежи в стаята само с изумрудената огърлица върху прелестите си.
— Не, седи пред огледалото, реши разкошната си червена коса и се радва на комбинацията й с изумрудите. Всички са на върха на щастието от подаръците си.
— Баджър и Спиърс бяха възмутени от предложението ми, че биха могли да престанат да ни служат, след като разполагат със своите дялове от намереното. Спиърс ме изгледа, като че ли съм извършил пакост, и заяви, че се страхувал за бъдещето ми, ако не е до мен, за да ме наглежда и да се грижи лично за благополучието ми. Предложението ми се ръководеше от най-добри подбуди, но Баджър изрази надеждата си, че то няма да остане ненаказано от небето, без да може да каже какво точно има предвид. Щял да помисли.
— Интересно, но стига за това. Съпруже мой, бих желала да те видя с рубинения пръстен.
— Аз те забавлявам, а ти не можеш да изхвърлиш похотливите мисли от главицата си — започваше да се разтреперва от желание, с всяка минута мъжкият му апетит растеше. — Само ако можеше да се видиш с всичките тия перли, подчертаващи гърдите ти…
Тя взе ръката му и я постави върху гърдата си.
Стана му трудно и да преглъща. Опита да се съсредоточи в контраста между мургавата си ръка и бялата й кожа.
— Престани да ме забавляваш, а ме слушай. Състоянието ми е отлично по думите на Джордж днес следобед.
— Как би могъл да знае? Да не би да е жена?
— И ти не си жена, следователно не би могъл да знаеш по-добре от мен. От теб се иска да бъдеш нежен, а и най-важното е това, което ме караш да изпитвам. Моля те, Маркъс, сложи си пръстена.
Маркъс измърмори нещо, но се подчини. И не беше оставен на мира, докато не се разсъблече и той, при което рубинът заблестя на фона на голото му тяло под светлината на късните следобедни лъчи. После той си поигра с всяка една от перлите върху нея и с бялата плът под всяка една от тях. Когато влезе в нея, стори го нежно, по-нежно от всякога и я изпълни със сладостта на преживяването, преди да я накара да достигне върховния екстаз, който не й се искаше никога да свършва. Свят, изпълнен със светлина и опиянение — само техен свят, където си принадлежаха един на друг, завинаги.
На следващата сутрин, отивайки към библиотеката, където очакваше да намери съпруга си, тя се спря на прага и се заслуша в гласа му, пеещ неприлична моряшка песен.
След като я изпя цялата, той се обърна към нея и й се усмихна.
— Чудесна песничка, нали?
— Доста описателен текст. Мелодията е хубава, как мислиш?
— Всъщност — погледът му някак загрижено изучаваше нокътя на единия палец, — мелодията никак не ми харесва. Мислех си, че сам бих я съчинил много по-сполучливо. Талант съм що се отнася до нагаждане на музика към мръсни стихчета. Иска ми се да познавам мъжа, написал тези песнички. Щяхме да станем партньори. Жалко. Превъзходни рими, а трябва да се пеят с такива отвратителни мелодии.
— Отвратителни! Глупости — превъзходни са! Е, не всичките, но повечето са твърде приемливи, някои дори изключителни. Що се касае до моряшката песен, чух, че се пее навсякъде и вероятно никога няма да бъде забравена, толкова е популярна. Докато има Кралска флота, ще съществува и тя. Толкова в отговор на критиката ти, Маркъс. Жалка критика.
— Казах, че не е лоша, но се съмнявам, че някой ще си я спомня най-късно до рождения ми ден. Ами че аз вече почти я забравих, особено мелодията.
Тя сграбчи първия попаднал й подръка по-дебел том и го захвърли с всичка сила по него. Той сръчно го улови и забеляза.
— Не предполагах, че „Том Джоунс“ е толкова тежък. Елементарна история на прекалено много страници. Точна като всичките глупашки песнички — никакъв смисъл, елементарно натъкмяване. И без никаква свежа мелодия, която да ги направи запомнящи се. Истинско нещастие за приятелчето, което ги е писало, че не е имал възможността да се възползва от помощта на талант като мен.
Херцогинята почервеня, огледа се за друга дебела книга и след като не откри такава, затича се към него, по-точно заподскача, опитвайки се в движение да събуе единия си чехъл.
Беше забравила за връзките. Опитът й да ги развърже, само ги затегна във възел. Тя изруга, което предизвика весел смях у него и пристъп на истерия от страна на вбесената му нежна половинка.
— Нещастник! Песните са прекрасни! Колко ли пък от тях знаеш?
Съкровище беше тази негова нова Херцогиня — със сигурност би го убила, ако успееше да се справи с възела. Отговорът му прозвуча още по-вбесяващо, провлечено.
— О, предполагам, че ги знам всичките. За жалост, напразно усилие, защото не си заслужават. На ръба на поносимото са — нокътят на палеца беше ощастливен с още по-съсредоточено разучаване. — Размислях над идеята да отида до издателството и да поискам адреса на това приятелче Куутс. Като мъж очаквам да прояви достатъчно разум и да се зарадва неимоверно на предложението ми да си сътрудничим. Упорит възел, а? Да ти помогна ли? Не? Ще опиташ с другия пантоф? Време беше. Гневът е хубаво нещо, но по- важно е да не се сдържа, иначе каква полза да се ядосваме?
Връзките на другия пантоф се накъсаха на парченца в ръцете й. Тя го изу, скочи на крака и се втурна към него.
Той се смееше, когато жена му започна да го налага, после я стисна здраво до себе си. Плъзна устни по шията й и прошепна в ухото й.
— Мислиш ли, че трябва да пиша на Куутс? Да го информирам, че с моя помощ би могъл да стане богат човек? Сигурно нещастникът се бори за оцеляването си.
