Точно преди обяд Джеси поязди Селина, като изпита всичките й умения. Тя остана изненадана от мекия бяг на кобилата и превъзходната й издръжливост. У нея сигурно имаше и друга кръв, освен арабска. Никой чистокръвен арабски кон не можеше да притежава такава твърдост и жилавост като Селина.
Когато Джеси се върна в конюшните, тя разбра, че Джеймс нямаше да язди в събота. Той седеше на земята, държеше глезена си с една ръка и ругаеше като бесен Клотилд, една от червеникавокафявите кобили.
Два часа по-късно Джордж Рейвън пристигна в „Кандълторп“, повикан от Харлоу, сина на госпожа Катсдор.
— Здравей, Джеси. Какво се е случило с Джеймс? Харлоу не успя две думи да върже на кръст, за да ми обясни.
— Глезенът му. Не мисля, че е счупен, но не исках да рискувам в преценката си. В края на краищата вие сте лекарят.
Тя му се усмихна с най-милата си усмивка, защото Джордж Рейвън, по-нисък от Джеси и много слаб, без съмнение беше най-красивият мъж, когото тя бе виждала през живота си. Нищо чудно, че Маркъс все се оплакваше от неговите посещения при дукесата.
— Кон ли го е ритнал?
— Да, Клотилд. Съвсем сериозно си мисля, че тя му се смееше, докато той седеше на земята и я ругаеше.
— Хайде да видим как е той.
Джеймс беше отказал да отиде в спалнята си. Той се беше излегнал в едно красиво канапе от син брокат в гостната, а ритнатия си крак беше подпрял върху купчина възглавници. Беше нещастен и в ужасно настроение. Вече минаваше обяд, а ето че той седеше тук с адски болки в глезена, Джеси стоеше облечена с всичките си дрехи и за него нямаше никакви изгледи скоро да я заведе в леглото. Е, какво пък, по дяволите!
— Трябваше да се сетя, че Джеси няма да издържи и ще прати да те викнат. Защо не ми каза, че си направила тази глупост, Джеси? Мълчиш, а? Защото знаеш, че щях да ти зашия една здрава плесница, да те вземат мътните!
— По приказките му личи, че вече е добре. Хайде, Джеймс, остави Джеси на мира. Женени сте едва от три дни. Тя е постъпила съвсем правилно. Хайде сега, дай ми да видя колко силно те е ритнала Клотилд.
— Проклета кобила! Трябваше само да й дам очистително. Зигмунд я държеше, докато аз нахално извършвах неприятната процедура, но тя се отскубна от него и се нахвърли върху мен.
— Значи е била доста ядосана.
— Тя дори за миг не се замисли какво прави. Просто ритна с копито и здравата ме цапардоса. Зигмунд току-що изпрати да ме осведомят, че сега се чувствала просто чудесно. Изглежда, че освобождаването на злобата помага за другия й проблем. Дяволска кобила. Ох! По-леко, проклети мъчителю.
— Съжалявам. Джеси е права. Глезенът не е счупен, слава Богу, но, Джеймс, през следващите два дни ще трябва да оставиш всяка работа. Гледай да не стъпваш на този крак. Гледай да седиш колкото се може повече и дръж глезена си нависоко. Ето, тук ще оставя един мехлем, който Джеси трябва да втрива в глезена. Той няма да помогне кой знае колко за болката или за отока, но ще те накара да се почувстваш малко по-добре.
— В събота ще участвам в едно надбягване.
— Точно тази събота няма да участваш. Не, не, не ми се оплаквай и не ми хленчи. Гледай да не натоварваш глезена и си почивай. Джеси, ще се погрижиш ли да го държиш седнал през по-голямата част от времето?
— Разбира се, макар че той е в състояние да ни продъни главите с цветистите си ругатни.
Джордж Рейвън повдигна учудено едната си вежда. В този момент Джеси само си представи как Маркъс го е изгледал ядосано и му е казал да ходи „да се шиба“. Тази дума, както веднъж й беше разказала дукесата, предизвикала страхотно слисване в къщата, когато тя гласно взела да се чуди какво ли може да означава. „Трябваше само да видиш изражението на Баджър в този момент, беше казала тя през смях. Помислих си, че направо ще хвърли супника със супата му от костенурка по главата ми.“
Доктор Рейвън невярващо заекна:
— Ти ругаеш пред булката ти, която е тук само от три дни?
Джеймс изсумтя:
— Трябвало е да я чуеш как тя ругаеше, когато беше само на четиринадесет години.
— Прав е — обади се Джеси. — Един ден безкрайно дълго го слушах, а накрая се възхитих на словесната му дарба и после за всяка мръсна дума разпитах поотделно всички коняри в Балтимор. Дори баща ми не можеше да се мери с него.
— Ами какво ще кажеш за майка ти?
— Не ставай такава гад, Джеймс, само защото не ти е добре. А, госпожа Катсдор, идвате тъкмо навреме.
Джордж Рейвън капна три капки лауданум в една чаша с лимонада и я подаде на Джеймс:
— Изпий това и спри да мърмориш. Няма да те приспи, но ще притъпи острата болка в глезена ти.
Джеймс изпи цялата чаша, избърса уста с ръка и каза:
— Ето, чакам. Все още боли.
Джеси реши просто да не му обръща внимание.
— Що се отнася до майка ми — продължи тя пред Джордж Рейвън, — тя ме е учила на други неща.
— Като какви например?
Лекарят изгледа първо единия, после другия. Двамата се чепкаха като деца. Естествено, Джеймс не беше в състояние да предприеме каквото и да било в този момент, но Рейвън очакваше Джеси, младоженката, да чупи ръце притеснено, да се върти грижовно около него и да го дарява с нежни ласки — изобщо да се държи като много влюбена младоженка. Но не, тя и той се държаха като хора, които се познаваха от много отдавна, като хора, които дори не бяха особено влюбени един в друг. Каква ли всъщност беше истината за цялата работа? Нито графът, нито дукесата бяха изтървали дори една единствена любопитна подробност пред него или пред неговата собствена нова съпруга, Роуина. Доктор Рейвън се усмихна и се изправи. Роуина щеше безкрайно да го утешава, ако той самият се нарани.
— Джордж, разкарай се вече оттук с твоите съвети.
— О кей, Джеймс. Джеси, ти само се погрижи той да не се движи много насам-натам. Дръж го само на стола и в леглото — е, не точно това исках да кажа. Но никакви валсове. Никаква езда. Ще дойда да те видя в събота, Джеймс. Но не на надбягванията в Йорк.
— Заповядайте за обяд, доктор Рейвън. Защо не доведете също и Роуина?
Когато Джеси се върна в гостната след няколко минути, Джеймс я изгледа от горе до долу и започна:
— Ще ти кажа нещо, Джеси, и повече няма да го повтарям. Забранявам ти да се обличаш като момче и да яздиш Бертрам в събота.
Тя му се ухили лукаво точно като грешник, който току-що е пребъркал джобовете на свети Петър.
— Не се съмнявам, че ще мога да спечеля някоя и друга гвинея за нас, Джеймс. „Кандълторп“ е много добре уреден, но на нас все пак ни трябват пари за „Маратон“. Отвътре той изглежда като стар хамбар. Колко бих могла да спечеля в Йорк?
— Не много, така че най-добре ще е да забравиш за това.
— Може би достатъчно поне за едни нови тапети в гостната.
— Джеси…
— Имаш много интересен вид, Джеймс, точно като някой меланхоличен поет — Шели, да речем, но той беше тъмен, нали?… С този вдигнат крак, с тази къдрица, дето е провиснала над челото ти, и така, както си се отпуснал в стола, ти…
— Обещай ми. Не искам Зигмунд истерясал да влети в стаята ми, след като открие, че ти си изчезнала заедно с твоите бричове и Бертрам.
— Предполагам, че ще взема Зигмунд с мен. Нали разбираш, просто няма да знам къде да отида и той ще ми бъде нещо като водач.
