Ако гледам право във вратата на колибата, а после леко обърна главата си надясно, тогава… Ето го! Това там е дъбът. Господи, каква странна форма е придобил… Но все пак е там, слава Богу.
Джеси хукна към дървото, а Антъни се втурна плътно след нея, като надаваше бойни викове, по-силни дори от крясъците на гларусите над главите им.
„Твърде лесно го намерихме, помисли си Джеймс. Прекалено лесно и това не е на добро.“
Дървото наистина изглеждаше много чудато — беше почти приведено до земята на една страна от суровите морски ветрове, дънерът му беше някак странно смачкан и посукан. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини, буци, дупки. Може би беше най-грозното дърво, което Джеймс някога бе виждал.
— Донеси лопатата, Сампсън! — извика Джеймс и забърза към Джеси, която вече беше застанала на колене и дълбаеше с ръце в пясъка, а Антъни, клекнал до нея, мяташе малки шепички с пясък зад гърба си. Един син краб побягна от хвърчащите песъчинки. Трипръсти пясъчници започнаха да се спускат надолу и да се примъкват по-наблизо, надушили храна. Няколко морски чайки се приближиха почти до копаещите ръце на Джеси, но после, когато Антъни развълнувано извика, дърпайки един от корените на дървото, се разхвърчаха с крясък.
— Татко!
— Внимавай, Антъни — каза Джеси и отдръпна ръцете му. — Не е нужно да унищожаваме дървото. Само разрови внимателно около корените. Точно така.
Но не намериха нищо. Петнадесет минути по-късно всички бяха заобиколили в кръг дъба, който сега се издигаше самотен, като крепост, оградена с ров.
Джеси клатеше глава.
— Не може тогава да съм изкопала повече от това. Къде е тогава?
Джеймс я прегърна утешително през рамото и я притисна до себе си:
— Минали са десет години, скъпа. Ти толкова пъти си ми казвала, че пейзажът тук можел изцяло да се променя само за един ден. Десет години са много време, имало е толкова силни бури оттогава.
— Неприятно наистина — каза Маги, която стоеше отстрани. Великолепната й коса блестеше на слънцето, а полата й се издуваше от соления вятър. — Джеси, една от висулките се е приклещила под яката ти. Да, точно там, издърпай я и я остави да се вее свободно. Така е по-добре.
— Надявах се, че ще намерим съкровище, Джеси — въздъхна Антъни. — Не знаеш ли къде може да го е скрил Черната брада и без тези дневници?
— Не. Съжалявам, миличък, но не знам какъв е ключът към неговата тайна.
— Моето първо съкровище, а аз няма да го намеря. — Момченцето поклати глава и седна на пясъка, като започна да събува чорапите и обувките си.
Тогава Сампсън се обади:
— Джеси, това дърво изглежда по-подходящо за гората на някоя вещица. Толкова е чепато и усукано, я само погледни тази странна буца тук. Никога не съм знаел, че дърветата могат да имат чак такива издутини. Прилича на някой старец с гуша.
Тя пристъпи напред и прокара ръка по грапавата издутина на дървото.
— Слушала съм да разказват — изрече тя, при което очите й светнаха, — че водата, носена от бурите, може направо да разпори дърветата до корен. Представете си, че нещо е било заровено плътно до дървото, точно над тези корени. Ами да, тогава вързопът може просто да е бил блъснат от водата и да е заседнал в тази цепнатина. А после е продължил да се издига нагоре заедно с растежа на дървото.
— Искаш да кажеш — обади се невярващо Джеймс, — че тази необичайна издутина тук би могло да е мушаменият вързоп? И че той се е враснал в самото дърво?
— А защо не? О, Господи, ще трябва да пожертваме дървото. Но пък то е ужасно грозно.
— Аз ще донеса брадва — изкрещя Антъни е се втурна като хала към каруцата, а Спиърс веднага се завтече по петите му.
Един бял ибис с яркочервени като залез крака стоеше на около пет-шест метра от тях и ги наблюдаваше как отсичат дървото.
— Чувствам се толкова виновна за това — каза Джеси.
Дървото с трясък се пречупи на две. Антъни, който наблюдаваше като настръхнало таралежче, изврещя:
— Виж, татко, кухо е!
Джеймс се ухили на Джеси:
— Дневниците са си твои, твое е и съкровището. Бръкни сама и дано излезеш права. Успех!
Джеси предпазливо провря ръка нагоре в дънера. Напипа люспести подутини, нещо гъбесто и мазно, за което предпочете да не се замисля какво е, а после напипа и нещо… по-плътно. Мушама! Тя само погледна ококорено Джеймс.
— Опитвам се да го издърпам, но не ще да излезе.
Джеймс успя да издърпа загнилия вързоп от дървото. Мушамата се разпадна в дланите му. Вътре имаше пет книги, които бяха в доста окаяно състояние, но все пак не бяха и съвсем унищожени.
— О, Боже! — възкликна Антъни със страхопочитание.
— Джеси — внимателно попита Джеймс, — това ли са дневниците на Черната брада?
— Да. Тези двата е писал сам. Тези пък ги е писал внукът на Черната брада, Самюъл Тийч. Той е бил баща на Стария Том. А пък ето този, дето изглежда толкова овехтял, че още малко, и ще се разпадне, е дело на Валантайн.
— Но, Джеси, тук няма логика — обади се дукесата. — Ако внукът е имал дневника на дядо си, защо тогава той не е изровил съкровището? Ами синът на Черната брада? Защо той не е открил съкровището?
— Може би защото — започна да разсъждава Маркъс — синът и внукът не са били достатъчно умни да открият тайните знаци на Черната брада.
Баджър имаше своя версия но въпроса:
— Аз се обзалагам, че и синът, и внукът сигурно са ги обесили още преди да успеят да потърсят съкровището. Изглежда и двамата са били пълни непрокопсаници.
Джеси добави:
— Не забравяйте Червеноокия и господин Том, праправнука на Черната брада.
Макар и да му беше трудно, Антъни успя да запази донякъде спокойствие, докато Джеймс откарваше каруцата обратно към дома на Уорфийлд. Всички се скупчиха в малката гостна, а Джеси седна на овехтелия килим, с мушамения вързоп, разтворен на пода пред нея. Баджър донесе чая, който беше приготвила старата Бес.
— Е, добре — започна Маркъс. — Защо значи синът на Черната брада или пък неговият внук не са изровили съкровището? Просто не е имало съкровище, това е единственото логично обяснение. — Той млъкна. Джеси бясно клатеше глава.
— Сега си спомням, че господин Том ми разказваше нещо за това как синът на Черната брада не намерил съкровището, защото англичаните го арестували малко след като открил дневниците на своя баща на майчиния си таван. Успял само да ги предаде на своя син, Самюъл Тийч, бащата на Стария Том. Значи Баджър е прав. Защо Самюъл Тийч не е открил съкровището, просто не мога да си обясня. Но със сигурност ще разберем, когато прочетем дневниците.
— Червеноокия… — каза Джеймс. — Какво се е случило с него, Джеси? Не ми ли спомена, че бил отишъл в затвора?
— Да, така е. Казаха ми, че нямало да излезе оттам поне деветдесет години. Това страшно ме успокои.
— Да речем — произнесе Джеймс замислено, взе дланта й в своята и започна да я гали с палец, — че той все пак го е направил. Да речем, че Червеноокия е човекът, който е убил Алън Белмонд, когато е открил, че Алън пък се опитва да те унищожи теб. Нищо чудно той да е и твоят спасител, и твоето проклятие. Да речем, че той те е следил, но ти си имала късметът никога да не оставаш сама. После си отишла в Англия, а когато се върна от Англия, около тебе вече има цяла тълпа хора.
Джеси потрепери.
— Не искам да си спомням за онази вечер, когато се появи Червеноокия, Джеймс. Той беше направо бесен. Искаше му се да ме убие, но знаеше, че все още не трябва да го прави, не и преди да го заведа до
