мястото, където съм заровила дневниците. Очевидно съм извадила невероятен късмет.
— Ако Джеймс е прав — обади се Маркъс, — това означава, че Червеноокия може все още да се навърта наоколо. Възможно е дори да е тук, в Окракоук, и да ни е проследил, защото се е досетил за какво сме тръгнали.
— Ще трябва добре да наглеждаме околността — каза Джеймс. — Някой от вас сети ли се да вземе пистолет?
Спиърс отвърна непринудено:
— Естествено. Аз никога не отивам далеч от своите владения без подходящи средства за защита. Ако си спомняте, милорд, носех пистолет и в Париж, когато ви насърчавахме да се ожените за дукесата. Ех, какви времена бяха… — Спиърс се прокашля и за най-голямо удивление на Джеси, придоби леко смутен вид. — Ей сега ще го донеса. Но един пистолет няма да е достатъчен. Ще трябва да се въоръжим. Можем ли да се снабдим с огнестрелно оръжие от селото, Джеси?
Тя кимна с глава като вцепенена, защото й се струваше, че светът се беше обърнал с главата надолу. Червеноокия бил убил Алън Белмонд, защото знаел, че Алън се опитвал да убие нея? Невероятно! Пък и освен това защо Алън ще е искал да я убива? Накрая тя промълви отнесено:
— Господин Стайрън има чудесна оръжейна колекция. Ако не иска да ни продаде от оръжието, то поне със сигурност ще ни го даде на заем.
— Това ще ни дойде добре като предпазна мярка срещу Червеноокия — отбеляза Джеймс.
— Хайде сега да погледнем в дневниците. Време е.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— О, Господи! — въздъхна Джеси и започна да прелиства дневника отначало. — Това е последната глава. Толкова е кратка, а и никъде изобщо не се споменава за онези английски негодници или за това как са се наливали с ром, нито пък къде Черната брада е скрил съкровището си. От това, което чета, разбирам, че той се е женил четиринадесет пъти, а чуйте как нарича последната си жена: „особено очарователно дванадесетгодишно създание. Името й е Валантайн, точно като на моята прабаба. Взех я само заради това. Но ще видим дали не е прекалено малка, за да ми роди едно бебче. Харесвам ги тия малки мръсници. Карат те да се чувстваш безсмъртен даже и ако вече си пред казана на дявола.“ — Джеси вдигна смаяно поглед. — Валантайн не е много популярно име. Това наистина е интересно. Аз разказвах на Джеймс за една Валантайн, която е живяла в колонията на сър Уолтър Рали на остров Роаноук. Това е колонията, която безследно изчезнала някъде между 1587 и 1590 година. Никой не знае какво се е случило с нея. Но ние ще разберем. — Джеси вдигна в ръка дневника на Валантайн. — Това ще ни разкрие не само какво се е случило с Валантайн, но и с цялата колония. — Тя остави дневника в скута си. — Знаете ли какво мисля? Според мен последната съпруга на Черната брада, тази втората Валантайн, е била всъщност прабабата на Стария Том. Има логика, нали?
— Така сякаш кръгът се затваря напълно — каза Маркъс.
— Толкова много прароднини — обади се Баджър. — Човек може съвсем да се обърка. Добре, Джеси. Значи първата Валантайн, която е била на остров Роаноук, е прабабата на Черната брада. Втората Валантайн е била прабаба на Стария Том, а пък Черната брада е негов прадядо.
— Така излиза.
— Дотук много добре — обади се Маркъс, — но както Маги, аз също искам да знам къде е проклетото съкровище. Черната брада изобщо не споменава за него, мръсникът му с мръсник.
— Може би ще разберем нещо повече за това, което се е случило със съпругата на Черната брада — горкичката дванадесетгодишна Валантайн, — когато прочетем дневника на внука на Черната брада — каза Спиърс. Той се приведе и потупа Джеси по рамото. — Все още недей да губиш надежда, Джеси.
Тогава се обади Антъни, който стоеше разкрачен, кръстосал ръце на гърдите си.
— Имаме дневниците на трима души. Засега сме прочели само тези на Черната брада. Мисля, че ще трябва да прочетем и дневниците на неговия внук. Може би баба му, Валантайн, жената на Черната брада, все още е била жива по това време и му е казала нещо. Няма да се предаваме, докато не изгълтаме и последната думичка във всеки един от тези дневници.
— Прав си, Антъни — каза Джеймс, но не личеше да е много убеден в думите си.
— Този пират е бил наистина хитър негодник. — Баджър поклати прошарената си глава. — Струва ми се, че за да възвърна мисловните си способности, ще трябва да опека за обяд онази красива риба — да, много красива риба, с шест черни вертикални ивици от едната си страна, броих ги. Джипсъм я е хванал рано тази сутрин близо до доковете. Ще опека рибата, а ще си хапнем малко и от онези вкусни зелени грахчета, които Бес донесе от госпожа Фулчър. Тази симпатична женица накарала Бес да опита от ябълковото й вино. Ако бяхте видели Бес с каква занесена усмивка се върна…
Баджър се отправи към порутената кухня на Уорфийлд, която беше толкова стара и разнебитена, че Джеси се чудеше как изобщо той можеше да приготвя такива вълшебни ястия в нея.
След като се нахраниха същата вечер, всички отново се пренесоха в гостната, заедно с Бес и Джипсъм. „Защо не? — беше заявил Маркъс. — Те са част от всичко това, както и ние.“
Джеймс каза:
— Тази вечер ще четем двата дневника, написани от внука на Черната брада, Самюъл Тийч. Маги, ти и Антъни ще започнете първи. Дневника на Валантайн ще оставим настрана и ще се запознаем с него по- късно.
Антъни, Сампсън и Маги бяха един отбор. Внезапно в пълната тишина на вечерта се разнесе крясъкът на Антъни. Маги го перна с ръка и се засмя.
— Хайде, Антъни, прочети им на какво попаднахме.
— Чуй само това, татко. — Момчето леко повдигна книгата от ръцете на Маги. — Дядото на Стария Том, Самюъл Тийч, пише така: „Мисля, че моята баба, мис Валантайн, е една смахната стара сладурана. Днес не спря да ми разказва за някаква си златна огърлица, която й бил подарил нейният скъп съпруг Едуард.“ Едуард Тийч е пиратът Черната брада — допълни Антъни и продължи с отчетливия тон на ученик: — По- нататък Самюъл обяснява, че ще опише всичко точно така, както тя му го била разказала, защото никой не знаел какво можело да излезе от всичко това:
…Той излезе навън в нощта — една бурна нощ, когато вълните се блъскаха в черните скали край залива, а дъждът плющеше в усуканите клони на дърветата, — и ме остави заедно с трима от неговите хора в онзи негов малък каменен замък, който беше толкова студен и влажен дори при най-горещо време, че на мен от време на време ми идваше да му кажа нещо. Никога не се осмелих да го направя, разбира се. А, тази нощ значи… Да, казах му да изпрати някой от своите хора навън, ако му трябва нещо, но той само ми нареди да му стопля малко ром, но да не е прекалено горещ, ами точно какъвто той го обичаше. Когато се върна, изглеждаше направо страшен. Черната му брада беше цялата сплъстена и мокра, от дрехите му се вдигна пара, когато се приближи до огъня, високите му черни кожени ботуши жвакаха по пода от вода и бяха покрити с гадна черна кал. Аз му подадох рома. Той го изгълта наведнъж и ми се ухили, а после извади изпод ризата си един дълъг златен наниз. Разсмя се с онзи негов ужасяващ смях и го омота веднъж, после втори, трети път около шията ми. Този наниз тежеше почти колкото мен самата. Това вече не е лошо, помислих си аз, и му дадох още ром, защото не съм глупачка. Той го обърна на една глътка, оригна се, изръмжа, че след малко ще започнат да му излизат пламъци от устата и извади още една огърлица изпод ризата си. Тази беше цялата от разноцветни камъни — имаше кристално бели като лед, червени камъни, тъмни и загадъчни, също и сини, на чиито цвят дори небето би завидяло. Имаше дори няколко зелени, но те не бяха така лъскави като другите. Той ме потупа по лицето с големите си мръсни, мазолести ръце и ми каза, че и двете огърлици случайно ги бил намерил в едно малко ковчеже, което се носело по водата до някакъв потъващ кораб.
…Аз само кимах сериозно с глава, макар че нито за миг не му бях повярвала. Той беше зъл и коварен като онзи пиратски флаг, който издигаха на кораба си „Отмъщение“. Аз не съм глупаво момиче. Винаги съм знаела, че той държи някъде скрито съкровище, а сега вече имах и доказателството. То беше тук, на Окракоук. Беше се върнал само четиридесет и пет минути, след като излезе. За мой късмет случайно бях
