засякла времето. Бях обърнала внимание и на това, че ботушите му бяха покрити с кал. Искам това съкровище! Аз съм си го заслужила. Моят баща ме продаде на този негодник. Заслужавам съкровището.
…Същата вечер аз навърших тринадесет. Но пък после, след не повече от месец, скъпия ми съпруг го застреляли и го намушкали на десетки места, а пък английският лейтенант му отрязал главата, завързал я за мачтата и отплавал с нея. Той ме остави бременна с баща ти. А и баща ти си беше негодник, още от ей такова дребосъче. Заклех се, че на него никога няма да му кажа за огърлиците. Когато порасна, той ме заряза и се върна чак след години, за да ми донесе теб, Самюъл. Аз разпродавах онези огърлици парченце по парченце и си живеех добре, а баща ти започна непрекъснато да ме разпитва как съм успяла да се сдобия с такава хубава къща и дори да имам прислуга. Накрая му казах, че съм станала лека жена. Той пък, негодникът, веднага ми повярва. Самюъл, съкровището наистина съществува. Ти не си глупав. Искам да стана богата, преди да умра. Намери това съкровище, Самюъл.
Маги удивено продължи нататък:
— Самюъл пише, че била смахната, макар че сам е видял няколко невероятни скъпоценни камъка. Той вярва в историята за огърлиците, но не мисли, че са от скритото съкровище на Черната брада. Твърди, че баба му била стара и че главата й вече съвсем била изветряла. Но иска да намери останалите камъни. Когато тя умре, непременно щял да ги намери. Не можел обаче да я зареже приживе, защото й бил задължен заради това, че го приела и се грижила за него добре. Разполагали са с двама слуги, а той пък е имал и домашен учител.
— Благодарение единствено на онези огърлици — отбеляза тихичко дукесата.
— Ама че очарователен негодник — вметна Джеймс.
— Самюъл е бащата на Стария Том — обади се Джеси. — Стария Том също беше „очарователен“ негодник, Джеймс. — Тя потрепери. Точно в този момент в съзнанието й се върна, остър и ясен, споменът за онзи ден. Джеймс я придърпа към себе си и я целуна по ухото.
Антъни вдигна глава от дневника, а тъмносините му очи радостно просветваха. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да скочи до тавана.
— Сега вече знаем, че съкровището съществува. Знаем го със сигурност.
— Съпругата на Черната брада… — произнесе бавно Джеси. — Дванадесетгодишната Валантайн. Дал й е две огърлици от своето съкровище. А то е скрито на четиридесет и пет минути път от неговия замък, може би дори на още по-малко, ако му е трябвало време да го разкопае.
— Къде ли се намира тоя проклет замък? — запита сякаш сам себе си Сампсън, докато помагаше на Баджър да налее чай на всеки. Към чая имаше, естествено, лимонови кейкчета.
— Толкова време е минало оттогава — каза Джеси. — Когато бях малко момиче, често се ровех с другите деца из развалините, които още тогава бяха само купчини от камъни. Много хора казват, че по тези места изобщо не е имало никакъв замък. Кой знае? Даже и да е имало, хората от Окракоук отдавна вече са разграбили всичко през изминалите десетилетия. Но поне горе-долу знам мястото, където слуховете твърдят, че се намирал някакъв замък. Какво значение има обаче? Четиридесет и пет минути? В коя посока?
След като погълна едно парченце вкусно лимоново кейкче, Джеймс затвори очи и се прокашля:
— Същата онази вечер е валяло. Ботушите му са били кални. Ще опитаме във всяка възможна посока от мястото, където някога се е намирал замъкът.
Маркъс беше доста по-скептичен:
— Четиридесетте и пет минути в повечето случаи ще те доведат до плуване във водата. Има вероятност обаче, просто има вероятност да попаднем на нещо.
— Аз пък мисля, че първо трябва да продължим да четем — съвсем трезво погледна на проблема Маги, като съзерцаваше последното парченце кейк и поклащаше глава. — Ако не намерим нищо повече, тогава ще опитаме с този преход от замъка.
— Местните селяни със сигурност ще ни помислят за смахнати — каза Джеймс и се ухили на съпругата си. — Можеш ли само да си представиш как всички ние се разгръщаме в кръг около онези купища с камъни?
В старата къща настана тишина. Вече не се чуваше досадното скърцане на дъски, защото всички бяха по леглата си и спяха. Дано да беше така, надяваше се Джеймс, защото никак дори не се съмняваше, че и най-слабият звук, който той или Джеси издадат, щеше да се разнесе и до най-затънтените ъгли на всяка стая. Тя лежеше до него по гръб, а тънката й ленена нощница покриваше всеки сантиметър от тялото й чак до пръстите на краката. Панделките с цвят на праскова бяха вързани точно под брадичката й. Той нямаше търпение да развърже тези панделки.
Тя тихичко каза:
— Маркъс е прав. В повечето посоки разстоянието от четиридесет и пет минути пеш ще води до океана, или в Памлико Саунд.
Той се надигна на лакти над нея:
— Тази вечер има пълнолуние.
— Какво? Ах, да, виждам дяволските огънчета в очите ти.
— Това не са дяволски огънчета. Това е страст.
Тя нежно го погали но бузата.
— Не знам защо не съм ти казвала, че те обичам, но сега ще го направя. Обичам те, Джеймс. Обичала съм те винаги, още когато бях на четиринадесет.
Той усети силно смущение, невероятно паническо смущение. Любов? Разбира се, че я харесваше, обожаваше тялото й. Тя толкова често и го разсмиваше. Страшно държеше на нея. Но пък точно любов?
Усмивката й остана непроменена, но той забеляза тъгата в очите й под меката лунна светлина, която се лееше през прозореца.
— Няма значение — каза тя, но той знаеше, че не е вярно. — Аз имам толкова любов, че ще стигне дори за двамата. Ти нали ще обичаш детето ни, Джеймс? Независимо от това, че то ще бъде мое дете?
— Не ставай глупава, Джеси. Аз държа на теб. Страшно много. Ти си моя съпруга. Просто…
— Знам. Ти никога няма да забравиш, че и двамата обичаме конете, нали? Все още не знам дали обичам деца или не, но със сигурност ще обожавам нашето дете.
— Няма съмнение. Ти ще бъдеш чудесна майка.
— Ами ти, Джеймс?
— Аз ще бъда най-добрият от всички бащи, обещавам ти. Джеси, вече съм сигурен, че всеки в тази проклета къща е заспал. Ако обещаеш, че няма да викаш, ще те любя. — Той леко докосна гърдите й. — Огорчена ли си?
— Да, но ти винаги си толкова нежен. — Тя притвори очи, докато пръстите му бавно шареха по гърдите й под тънката ленена нощница. После провлечено каза във възбудата си: — Не мисля, че Маркъс и дукесата спят. Трябваше да видиш какви погледи й хвърляше той в гостната.
— Маркъс обаче няма да има късмет. Забрави ли? Антъни спи в тяхната стая. — Дланта му се разтвори върху корема й. Той усети издутината. Неговото дете беше вътре в нея.
— Грешиш. Антъни е при Баджър и Спиърс. Чух как Маркъс уговаряше Спиърс да го вземат. Чарлз е при Маги и Сампсън.
Джеймс се разсмя високо, след което бързо напъха края на чаршафа в устата си. Когато отново си пое спокойно въздух, той каза:
— С такава съпруга като дукесата се съмнявам, че Маркъс може да я остави на мира ден дори, да не говорим пък за цели два.
— Иска ми се да съм красива като нея, но не съм, Джеймс. Съжалявам, аз просто съм си аз.
— Ти комплименти ли си просиш, Джеси? Ако е така, не го правиш много сполучливо. Прекалено трогателен е тонът ти. Хайде сега да помълчиш. — Той се приведе и я целуна по връхчето на носа. Очите й бяха отворени и когато се доближи до лицето й, те се кръстосаха. Той пак се разсмя, но този път, без да се спира.
