По-късно същия ден господин Джил Бредстън се беше настанил в гостната на градската къща Портмейн. Той въртеше чашата с коняка във фините си пръсти и разговаряше със своя братовчед, херцога на Портмейн.
— Фелисити ми каза, че заминаваш за Шотландия. Доста рисковано начинание, но ти харесва, нали? Мразя тези пътувания, които сякаш нямат край. На всичкото отгоре си принуден да спиш в кревати, които гъмжат от бълхи. Имам чувството, че кучето на стопанина е по-чисто от тях. Разбираш, че Фелисити е доста разтревожена от твоето решение. По-скоро беше ядосана. Тя доста старомодно вирна носле, устните й се присвиват, а очите й блестят. Да, умее да скрива своя гняв. Възхищавам се на майка й. Възпитала я е много добре.
Ян се беше привел над огромно дъбово бюро и внимателно разглеждаше картата на Шотландия.
— По дяволите, Джил, та на мен ще ми трябват поне пет дни да стигна до замъка Пендърлей. Пътищата сигурно са разкаляни и са по-подходящи за овце, отколкото за коли. Близо е до Беруик, на източното крайбрежие. Извинявай, приятелю, не чух какво каза?
— Говорех за гнева на годеницата ти, Ян.
— Ако Фелисити те е изпратила, за да промениш намерението ми, само си губиш времето. Трябва да замина. Това е мое задължение. Ти, разбира се, ще се грижиш за нея?
— Не се съмнявай в това. За мен ще бъде удоволствие и дори ще се забавлявам. Благодаря ти, братовчеде, че ми позволяваш да заема твоето място. Та нали съм твой формален наследник?
Херцогът си спомни за купищата сметки, които Пабсън беше изплатил по негово нареждане. Ян обичаше своя модерен братовчед и не му се сърдеше за това. Благодареше на Бог, че младият мъж не беше пристрастен към хазарта, а към сребърните копчета и към екстравагантните жилетки.
— Свободен си да постъпваш, както ти харесва. Единствената услуга, която искам от теб, е да придружаваш Фелисити. Ще направиш така, че да е доволна, нали, Джил?
— О, имай ми доверие. Майка й я е научила никога да не се мръщи. Ако все пак го направи, аз съм насреща. Няма да допусна челцето й да се набръчка преждевременно. Между другото, замислял ли си се, че тя много прилича на майка си?
— Тъй като си мой братовчед, вярвам, че няма да плъзнат слухове. Фелисити обича светския живот. Също като Мари… По дяволите! — Херцогът въздъхна и отмести поглед. — Щом Фелисити желае своите балове и партита, не искам да бъде разочарована!
Джил люлееше кадифената панделка, която държеше часовника му.
— Ян, твоето пътуване до Шотландия идва съвсем не навреме. Да се развяваш насам-натам точно в разгара на Сезона…
— Да се развявам? Какъв глупав израз! Сезонът е най-скучното нещо на света и ти знаеш това. Е, може и да не си на същото мнение, но за мен е така!
— Надявам се да не твърдиш това и пред своята годеница. Веднага ще те провъзгласи за лицемер и ще те накара да си платиш.
Херцогът просто искаше да бъде оставен на мира. Внимателно нави картата на руло и я привърза с къса панделка.
— Джил, може би си прав. Ще бъда откровен с теб. Отиването ми в Пендърлей е като освобождаване от тъмница, а не е досадно задължение. Любопитен съм да видя своите роднини Робъртсънови, както и самото място. Освен това мисълта, че ще трябва да кавалерствам на друга годеница по време на Сезона, ми причинява мъка. Бих бил щастлив, ако никога вече не ми се налагаше да идвам в Лондон.
— Много мъдро от твоя страна да спестиш истината на Фелисити, братовчеде. Страшно трудно ще й бъде да се държи смирено, когато разговаря с теб. На лицето й има маска, Ян. Не вярвам да не си забелязал?
— Няма да са малко разочарованията й, Джил, но тя е великодушна и умна.
Братовчед му го изгледа скептично.
— Господи, Ян, съгласен съм, че Фелисити физически страшно прилича на Мариан, но това е всичко! Тя сподели с мен, че категорично отказваш да говориш с нея за първата си съпруга. Съвсем естествено е да бъде любопитна.
— Фелисити ще знае единствено това, което искам да й кажа, Джил! Вече съм й доверил, че харесвам жени от нейния тип.
— О, Ян, не е ли достатъчно, че всичките ти любовници през последните пет години бяха с черни коси и зелени очи? Ако тя разбере това, съвсем скоро ще узнаеш истината за нежната й натура. — Когато погледът на херцога потъмня, той миролюбиво вдигна ръце. — Прости ми, Ян, няма да кажа и дума повече! Щом искаш да се ожениш за Фелисити, кой съм аз да те разубеждавам?
ГЛАВА ВТОРА
— Благодаря за загрижеността, братовчеде. Колкото до характера на Фелисити, той ще стане точно такъв, какъвто го желая. Тя ще бъде съпругата, от която имам нужда!
Ян веднага съжали за това свое изявление. Не му се искаше да бъде толкова откровен. Затова бързо смени темата.
— Трябва да знаеш, Джил, че бедният, стар Мабли не спира да вещае нещастия. Казах му, че ако не иска да ме придружи, ще взема Джапър. Постоянно ходи след мен и ми напомня да не забравя ту палтото, ту връзката си. Той все още не може да свикне, че не съм малко момче, а мъж на двадесет и осем години.
Бредстън несъзнателно погали своята безупречна връзка. Въпреки че не притежаваше атлетичното тяло на своя братовчед, не се съмняваше в елегантния си външен вид. Той беше цивилизован и модерен. За мъж като него мечтаеше всяка жена. Винаги знаеше какво да каже и как да постъпи. Неговото мнение беше, че Ян е скучен и прекалено сериозен, а начинът, но който се обличаше, доказваше това.
— Мабли вече е твърде стар, Ян. Бил е камериер и на баща ти, нали? Време е да излезе в пенсия. — Джил се прозя.
„Толкова е лекомислен моят братовчед — помисли си херцогът. — Гледа единствено богатствата и привилегиите на титлата, а не и отговорностите, които носи тя.“ Гласно изрече само:
— Не, Джил! Аз ще съм загубен без него, а и той, ако не лъска всеки ден ботушите ми, със сигурност ще умре. Но стига сме говорили за стария човек. Каза ли ти Фелисити за начина, по който ставам граф Пендърлей?
— Спомена нещо за някаква пралеля. Не искам да те обидя, но трябва да призная, че веднага щом пристигна новата й рокля от мадам Флоке, тя загуби интерес към темата. Веднага започна да иска мнението ми за новите течения в модата, разбира се.
— Разбирам. Е, аз нямам костюми, които чакат твоята оценка. По тази причина ще трябва да ме изслушаш.
Бредстън размаха монокъла си. После се настани удобно на канапето със страдалческо изражение.
— Сърцето ми бие в очакване, а душата ми копнее да чуе поемата ти.
Едва споменал името Робъртсън, Ян беше прекъснат от иконома. Отворил двойната врата на библиотеката, той обяви:
— Извинете, Ваша светлост. Доктор Едуард Мюлхауз е дошъл да ви види.
— Едуард! Господи, не сме се виждали с месеци. Покани го да влезе, Джеймс. Спомняш си Едуард Мюлхауз, нали, Джил? Запознах те с него при последното ти посещение в Кармайкъл Хол. Това е човекът, с когото най-много се забавлявам.
Докторът влезе в красивата библиотека на херцога с грейнало лице. Той беше едър мъж. С огромните си ръце и ходила много напомняше на мечка. Въпреки това беше прилично облечен. Джил веднага отбеляза, че не е така елегантен като него самия.
Мюлхауз и херцогът бяха приятели още от деца. Двамата мъже си стиснаха ръце. Ян потупа госта си по рамото.
— Нима пациентите ти позволиха да напуснеш Съфолк?
— Когато тръгнах, имаше само един куц кон. Не можех да открия човек дори с навехнат глезен. Не ми оставаше нищо друго, освен да дойда в Лондон и да посетя баща си. Помислих си, че ще бъде добре да те видя. И ето ме тук.
