— Това е чудесно, Едуард! Предполагам, че помниш моя братовчед Джил Бредстън?
— Разбира се. Удоволствие е за мен да ви видя отново.
Джил с нежелание подаде ръката си на човек с конструкцията на вековен дъб, който явно лесно би могъл да намести навехнат крак. Бредстън въздъхна и каза:
— Сядайте, Едуард. Сега вече сме двама, с които да скучае Ян.
— За твое сведение, Едуард, наскоро наследих графство в Шотландия. Тъкмо разказвам на Джил как се случи това. — Той подаде чаша шери на приятеля си. — Но първо искам да ми разкажеш за Кармайкъл Хол. Денвърс още ли е скован от артрита?
Докторът започна да описва Съфолк, Кармайкъл Хол и многобройните им жители.
— Денвърс не се е променил. Твоят иконом се държи така, сякаш той е господарят. Изобщо не търпи възражения.
— Ян го използва, за да крепи авторитета му.
— Не е вярно, Джил! Ти си този, който обича да се перчи.
— Ти също, Ян. Само че така си свикнал с почитанията, които ти се поднасят, че не ги забелязваш.
Дали наистина беше така, зачуди се херцогът. Разговорът продължи още минута в същия дух. После Едуард тръсна глава и каза:
— Достатъчно за Кармайкъл Хол, Лондон и краля. Разкажи за новото си графство, Ян.
— Жалко — изпъшка Джил, — мислех, че сме го разсеяли.
— Нямаш късмет, Джил. Съжалявам даже, че няма много за разказване.
Братовчедът отегчено вдигна поглед към тавана. Ян не му обърна внимание. Замисли се, подпрял с ръка главата си.
— Любопитно е наистина — каза накрая. — Титлата и имението идват от моята пралеля, единствената сестра на баба ми. Доколкото разбрах, тя се е омъжила за Енгъс Робъртсън скоро след като принц Чарли се е качил на трона. Има някакви неразбории, но дворът е решил, че аз ще бъда единственият наследник. Явно няма други мъже, родени от този брак. — Херцогът намигна на братовчед си и продължи: — Но низините в имението не могат да се сбъркат с върховете на Робъртсън
— Съгласен съм — каза Джил и кимна. Осанката му приличаше на тази на епископа на Йорк. — Не бих ги сбъркал никога.
— Единственото, което знам от своя адвокат, е, че в Шотландия няма друг мъж, който да бъде обявен за наследник. Графът е имал син, умрял през хиляда седемстотин деветдесет и пета година. Оставил е три дъщери.
Бредстън прикри прозявката си зад ослепително бялата си ръка.
— Древната история е толкова отегчителна, нали, Едуард? — После се усмихна и продължи: — Благодаря ти, Ян, че много бързо ни пренесе в наши дни. Предполагам не си известил Фелисити, че има много братовчедки? Това би набръчкало красивото й челце, майка й също няма да бъде доволна.
— Колкото до това, Джил, става въпрос за три момичета. Това разбрах от писмото на пралеля си.
Едуард Мюлхауз зяпна.
— Значи старицата е още жива? Господи, тя трябва да е толкова възрастна, че е видяла потопа, описан в Библията?
— Може да е на седемдесет, осемдесет или сто години. Това няма значение. Жива и здрава е.
Бредстън стана.
— Горкият Ян! Налага се да се грижиш за някаква дърта вещица и за три невръстни дечица. Е, трябва да тръгвам, приятелю. Оставям Едуард, за да оплачеш съдбата си пред него.
— Сигурно те очакват да си кажеш мнението за някоя нова жилетка, Джил?
— Точно така. Трябва да реша дали червенокафявите райета подхождат на златни или на сребърни копчета. Всъщност формата на самите копчета също е от голямо значение. Такива неща изискват време. — Той се обърна към Едуард. — Надявам се, ще ме поканите на Бруук Стрийт. Ян заминава към края на седмицата. Очаквам да те видя преди това, братовчеде? Пожелавам ти от все сърце да прекараш добре в Шотландия.
Щом Джил излезе, Едуард въздъхна и рече:
— Въпреки че са изминали петдесет години след Кълоден, разбирам защо шотландците намразват англичаните още от пръв поглед.
Херцогът тихо отговори:
— Мислил съм за това, приятелю. Решил съм да взема със себе си единствено Мабли. Каквото и да е отношението им към англичаните, не искам да ме презират, защото мъкна десет слуги и цяло стадо мулета с дрехите си. Джил да върви по дяволите. Нека мисли каквото си ще. Но стига за моите дела, Едуард! Кажи ми какво те води в Лондон?
Тъй като рядко идваше в столицата, Едуард беше изготвил цял списък, начело на който бяха отбелязани няколко места за плътски удоволствия. Когато докторът приключи, Ян възкликна:
— Господи, ще ми трябва цял месец за възстановяване, а все пак ми предстои и пътуване!
Съфолк беше хубаво място, но там нямаше бардаци.
— Ще си почиваш, докато пътуваш до Шотландия, Ян — усмихна се гостът и вдигна чаша.
— По дяволите, заслужава си да опитаме! Нали си доктор, после ще облекчиш страданията ми?
— Ще се постарая, Ян. Вече е четири следобед. Няма ли да решим какво ще правим довечера?
Херцогът си спомни за своята любовница Чери Брайт и въздъхна.
— Предполагам нямаш предвид къщата на мадам Тревалие?
— Но, разбира се! Вече съм готов. Шест месеца бях заточен в глухата провинция. Там има само омъжени жени и благородни девици, които можеш само да ухажваш. Всички дъщери ми се усмихват и с погледите си ме изнервят. Съпругите ме изпиват с поглед и ме плашат до смърт. Навсякъде срещаш само овце. Какво може да направи беден доктор като мен?
— Добре, добре. Ще посетим всички бардаци, докато се заситиш.
— Погледни още веднъж списъка ми, Ян! Дали не съм пропуснал някое интересно място?
— Между другото, как се снабди с него?
— От коняря на хан „Летящи гъски“. Там съм отседнал. Той има красива дъщеря, но не мога да припаря до нея.
Херцогът въздъхна.
— Върви в хана и донеси нещата си. Не мога да допусна да спиш на друго място. Най-късно до шест да си тук. Ще вечеряме в моя клуб и ще започнем със списъка ти.
Едно от най-здравите неща на този свят е приятелството, започнало на шестгодишна възраст.
ГЛАВА ТРЕТА
Лейди Адела Уиклиф Робъртсън, овдовялата графиня на имението Пендърлей, вдигна стария си бастун от слонова кост и насочи изхабения му връх към внучката си.
— Хайде, дете, изправи рамене! Стойката ти е като на онази повлекана Мораг точно преди да се почеше. Въпреки че си Робъртсън, във вените ти тече английска кръв. Това те прави истинска лейди. Дамите не се прегърбват, разбра ли?
— Да, бабо — отговори Бранди и изправи рамене.
В огромната кръгла гостна на вдовицата постоянно духаше отнякъде. На момичето му се искаше да се свие, за да се постопли. Каменните стени бяха покрити с вълнени гоблени. Те много отдавна бяха просмукани с влага от студените ветрове на Северно море. Понякога Бранди виждаше как вятърът повдига поизръфаните краища на гоблените и ги удря в грубите камъни. Тя се сви по-близо до почернялата от времето камина.
— Вярно ли е това, което ми каза Бъртранд, бабо? Новият граф наистина е английски херцог и ще бъде нашият господар?
— Така е, детето ми. Както знаеш, неговата баба е моя сестра. — Старицата изпухтя. — Тя беше слаба. Във вените й течеше някаква кашица вместо кръв, а духът й беше като разредено вино. Господи, колко бяхме различни! Всяка пое по своя път…
Гласът на лейди Адела трепна. Бранди разбра, че мислите на баба й са поели по мъглявия път на
