и се приземява сред гъстия бръшлян.
Той веднага спря Херкулес и скочи от гърба му. Първата му реакция беше да я притисне към себе си, но не го направи. Коленичи край нея и провери пулса й. Опипа ръцете и краката й за счупвания. Но тя можеше да има вътрешни наранявания, които да причинят смъртта й.
— Бранди — повика я, приведен към застиналото й лице. — Потупа лекичко страните й, но не последва никаква реакция. Изправи се. Не знаеше какво да прави. Като че не му бяха достатъчни небесните гърмежи и светкавици. По лицето на Бранди покапаха капки дъжд.
Трябваше да намери някакъв подслон! Съблече жакета си и я покри. Изгледа лицето й и се отдалечи сред дърветата. Недалеч видя малка колиба. Щеше да отнесе Бранди там и да изпрати децата до Пендърлей. Когато я положи на Херкулес, дъждът вече образуваше сиви пелени. Пое юздите на Кантор в другата си ръка и се насочи към колибата.
Когато приближи, видя, че тя отдавна е изоставена. Покривът й беше опасно хлътнал. Стряхата се подпираше от два дирека. Поне щеше да осигури подслон на конете.
Ян бавно слезе на земята. Прехвърли Бранди върху дясното си рамо и привърза конете. Ритна тясната врата и тя заплашително изскърца на ръждясалите си панти. Молеше се да не падне от тях.
Когато очите му привикнаха към сумрака, видя, че имаше само една малка стая. Подът беше покрит с гнили дъски. Пристъпи внимателно. Разстла палтото си пред огнището и внимателно положи момичето върху него.
Друг трясък го изправи на крака. Кантор изцвили, но поне не се отскубна. Ян видя купчина торф в единия край. Благодарение на Всевишния все пак имаше нещо, което можеше да използва!
Хубавото на торфа беше, че се пали много лесно. Въпреки че из стаята се разнесе гъст пушек, все пак беше нещо. Ян извади кърпичката си и изтри лицето на Бранди. Взираше се в решителната й брадичка, в правото носле и във веждите, които се разширяваха към слепоочията. Чувстваше се безпомощен. Неканен в съзнанието му изникна споменът за Мариан. Тя лежеше, бездиханна и той не можеше да направи нищо, за да я спаси. Въпреки че беше успял да стигне до Париж през тази разкъсвана от революцията страна, знаеше, че вече е късно.
Нямаше да допусне това да се случи и на Бранди!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— По дяволите, Бранди, събуди се! — извика херцогът.
— Не е необходимо да ми крещиш, Ян — прошепна девойката, като отвори очи. На лицето му се изписа облекчение и тя се усмихна.
Той каза:
— Не говори, ако те боли. Просто си почивай. Може по-късно да ми кажеш как се чувстваш, или сега ако пожелаеш!
Тя преглътна с усилие. Стомахът я присвиваше и й се гадеше. Нямаше да повърне, каквото и да станеше! Опита се да опипа челото си.
— За Бога, Бранди, трябва да лежиш неподвижно — нареди й и върна ръката й обратно.
— Ударих главата си и ужасно ме боли!
— Да, представям си! Под дяволската си плитка имаш цицина колкото кокоше яйце. — Момичето се разплака и обърна главата си на другата страна. — Не мога да разбера защо трябва да сплиташ косите си толкова стегнато! Това не само те прави да изглеждаш като малко момиче, но сигурно е и много неудобно?
— Боли ме — простена тя, като се бореше със сълзите.
— Тогава лежи спокойно! Ще се опитам да направя нещо, за да не те боли толкова. — Ян махна фибите. Вдигна дългата плитка и започна да я разплита. Влажни, къдрави вълни напълниха ръцете му и той ги погали. Когато приключи, Бранди си отдъхна облекчено. Нямаше я вече тежестта върху главата й. — Така е по-добре, нали? Престани да сплиташ косите си, Бранди! Не ги харесвам така, освен когато ги навиеш върху главата си. — Той се обърна и хвърли още торф в огъня. Защо беше казал това? Какво го интересуваше как носи проклетата си коса?
Думите на херцога я развълнуваха. Изчака да премине гаденето и тогава вече можеше да мисли по- ясно. Беше го излъгала! Беше една измамница и нищо повече! Преди да умре, трябваше да му каже истината.
— Излъгах те, Ян — прошепна. В погледа й се четеше, че очаква наказание.
— Какво каза? Излъгала си ме? Ти бълнуваш, Бранди! Виждаш ли ме ясно? Кажи, колко пръста има пред очите ти?
— Не трябва да бъдеш мил с мен! За всичко е виновна проклетата ми гордост и сега ще плащам за това. Не искам да умра, преди да съм признала вината си!
Ян се намръщи.
— Не разбирам нищо, честна дума! За каква гордост говориш? Понеже няма да ти позволя да умреш, престани да се обвиняваш!
— Не разбираш? — Нещо решително не беше наред! Той не беше сляп и сигурно беше видял какво е направила? Не, просто проявяваше любезност към нещастницата.
Ян бавно кимна, после започна да разбира за какво говори. Отново усети топлите й устни върху своите и чу сърдитите й думи. Сега съжаляваше, че го е целунала! Би трябвало да се радва на това, но някак съжаляваше, че това можеше и да не се случи.
Бранди въздъхна. Никак не беше трудно да се изповяда пред него. Тя беше такава самохвалка!
— Не мислиш нещо лошо за мен, нали? Нали не вярваш, че съм лош човек? Можеш ли да ми простиш?
По дяволите, защо постоянно повтаряше това?
— Разбира се, че не мисля нищо лошо за теб! Няма какво да ти прощавам. — Съвестта му го накара да добави: — Трябва да знаеш, Бранди, че и аз имам вина за случилото се. Дори като мъж нося по-голяма отговорност. По-възрастен съм от теб и по-опитен за много неща. Трябваше да се контролирам по- добре.
— Не, Ян, не трябва да се обвиняваш! Не исках да разбереш колко ме е страх. Сега плащам за греха си. Можех да нараня и теб, а това е непростимо! — Как й се искаше да я наругае. Не можеше ли поне веднъж да бъде като баба си?
Внезапно си припомни вечерта, когато бяха говорили за различни неща. Е, поне сега не стоеше пред дървената вана чисто гол.
— Страхувам се, момичето ми, че отново имаме предвид различни неща? За какъв страх говориш?
— О, спомняш си за вечерта, когато ти беше гол, а аз мислех, че говорим за пътуването до Лондон? — Изгледа го толкова настоятелно, че отново се почувства без дрехи.
— Престани да мислиш за това какво си мислила, Бранди!
— Добре, но онази вечер разбрах много неща. До тогава не знаех, че човек може да бъде толкова красив! — Тя въздъхна.
— Какво за малодушието?
— Е, добре, трябва да знаеш, че винаги съм се страхувала от тях. Мисля, че едно от тези отвратителни животни ме ухапа, когато бях много малка. Кантор е красив, разбира се. Само дето конете ме карат да отстъпвам назад бавно и тихо. Плашат ме до смърт!
— Страхуваш се от конете — прошепна Ян, пребледнял като стената на колибата. — А аз мислех, че си великолепна ездачка! Господи, ти летеше по моравата като вятър! Беше толкова предизвикателна, че успя да ме заблудиш. Просто не си могла да спреш Кантор?
— Да! Моля те, не ме мисли за глупачка! Ти си съвършен във всичко, докато аз съм…
— Аз? Съвършен? Не съм чувал по-голяма глупост! Колкото до твоята страхливост, мисля, че се държа доста храбро. Дори безсмислено храбро. — Замълча. Пръстите му потупваха коляното. — Не бих помислил нещо лошо за теб само защото не обичаш конете. Освен това не е необходимо да доказваш нищо, Бранди!
— Наистина ли няма значение за теб? Нали не го казваш от съжаление?
