му беше създала. Е, той също я беше ядосал, но тя беше започнала първа. Беше се поддала на очарованието на най-красивия и единствен мъж, на когото се възхищаваше. Просто не беше помислила за последствията. Вече не се съмняваше, че го обича.
Беше толкова ясно и просто, също като факта, че е сгоден. Един джентълмен не можеше да развали годежа си. Просто и дума не можеше да става за това. Тя беше натрапница, обречена да бъде отритната. Другата жена в Лондон кроеше планове с бъдещия си съпруг. Без съмнение мислеше за него по същия начин като нея. Имаше всички права да го обича. Бранди знаеше, че когато Ян се върне в Лондон, ще се ожени за нея.
Трябваше да свикне с тази мисъл. Единственият мъж, когото беше пожелала, нямаше никога да бъде неин. И това беше правилно. Тя беше една бедна шотландка. Нямаше пари и не беше красива. Той беше великолепен. Беше всичко това, което тя никога нямаше да бъде. Девойката дълго се взира в празната си купа. После се изправи и тръгна към стаята на Фиона. Искаше да се махне далеч от всички любопитни очи в замъка. Бързо облече и нахрани детето. Поведе го към малката пещера, където беше лодката й.
Едва привечер се върнаха в замъка. Двете бяха мокри, обрулени от вятъра и миришеха на море. Пред замъка стоеше непозната карета. До нея имаше друга, по-стара, със запъхтени коне.
— Сигурно са дошли някакви приятели на баба — каза Бранди на Фиона, като я придърпа към парадния вход.
Пред очите й се изправи най-красивата дама, която някога беше виждала. Момичето застина на място. Жената стоеше пред голямата карета и гледаше към Пендърлей. Беше ниска. Талията й беше толкова тънка, че на Бранди й идеше да се разплаче. Беше облечена в златиста рокля за пътуване, с едно напълно нормално деколте и падаше свободно върху малките й обувчици. Така трябваше да й стои роклята, която Ян донесе от Единбург. Гърдите на дамата изобщо не излизаха навън. От златистото й боне се подаваха гарвановочерни къдрици. Очите й се засенчваха от гъсти мигли. Цветът им беше на тъмнозелен лист.
Бранди забеляза, че към каретата се приближава Ян. Дамата протегна двете си ръце към него. Момичето гледаше как той ги поема и започва да целува пръстите й. След това дамата започна да му говори нещо. Той гледаше към нея и се усмихваше. Бранди разбра, че това беше годеницата на херцога. Всъщност още в първия момент се беше досетила. Двамата изглеждаха така, сякаш принадлежаха един на друг. Бяха елегантни, самоуверени, леко надменни което дори им отиваше. Неочаквано дамата се обърна, сякаш усетила присъствието й. Засмя се и изрече:
— Е, скъпи, Шотландия наистина е странна държава. Но защо разрешаваш на слугите да влизат през парадния вход? Това е той, нали? Трудно е да се каже, защото изглежда като неприветлива купчина сиви камъни. Тази кула над нас заплашва всеки момент да падне! Вероятно не трябва да се приближавам до нея?
Ах, ти, злобна кучко! Цялата й красота и елегантност внезапно се изпариха. Бранди не желаеше дори за секунда да стои близо до това наконтено подобие на жена. Искаше й се да я зашлеви. Погледът на Бранди се спря върху лицето на Ян. То остана невъзмутимо.
— Внимателно, скъпа! Плуваш в непознати води — обади се един мъж с насмешка в гласа си. Той излезе от каретата и стисна ръката на херцога. Двамата започнаха да разговарят за нещо. При друг случай девойката щеше да се изсмее над необичайния му костюм. По жилетката и палтото му имаше безброй златни копчета и джобчета. Но сега стоеше като онемяла. Стискаше ръката на Фиона и искаше да изкрещи на дамата. Но знаеше, че не може да го направи.
— Бранди, причиняваш ми болка — извика детето и измъкна ръката си. Ян се запъти към тях. Фиона се затича най-безсрамно към него, протегнала ръце. Той се засмя и я вдигна високо над главата си. Започна да я върти, а тя се смееше.
— Сега трябва да те оставя на земята, Фиона. А, Бранди, радвам се, че си тук. Чувстваш се по-добре, нали?
— Да — отсече тя, без да се приближи към него.
— Бих искал да те запозная с лейди Фелисити Трамърли. Фелисити, това е Бранди, най-голямата от трите ми братовчедки. Това прелестно дете е Фиона, най-малката сестра.
— Те са твои братовчедки? — Фелисити стоеше и мигаше с очи.
— Точно така каза Ян, Фелисити — поясни другият господин.
— Добре тогава. Поласкана съм — изрече тя, като едва-едва мръдна шията си. Значи това е Бранди, онази различната. Това бяха думите на херцога от странното му писмо. Веднага беше усетила опасността, но как се беше заблудила! Невероятно! Тя, дъщеря на граф и всепризната красавица, да си помисли, че херцогът на Портмейн ще бъде впечатлен от това раздърпано, студено същество, което се облича като селянка и мирише на риба! Държеше другата хлапачка, сякаш му беше приятно да го прави. Фелисити беше вбесена. Как е могъл да забрави кой е и какво дължи на бъдещата си съпруга?
— Двете с Фиона ходихме за риба — обясни Бранди.
— Да — потвърди сестра й, — но не хванахме нищо. Бранди я болеше главата. Искаше просто да седи в лодката и да не прави нищо.
Зелените очи на Фелисити светнаха доволно. Тя се обърна към херцога:
— Това е много странно. Мама няма никога да ми разреши да прекарам цял ден в някаква лодка. Толкова почерняваш. Това не е здравословно, да не говорим, че не е прилично. Ставаш ужасно грозен.
Бранди стисна ръце в юмруци. Беше много близо до мига, когато щеше да се нахвърли върху тази жена. Как смееше да се държи така, сякаш е попаднала в страната на диваци, които няма да получат благоволението й дори да лъснат обувките й?
Джентълменът с много джобчета пристъпи напред. Весело попита:
— Значи ти си Бранди? Какво старинно и чудато име! Аз съм Джил Бредстън, английският братовчед на Ян.
Девойката направи лек реверанс. Изглеждаше й добър човек, като Ян. Но беше пристигнал с тази жена и тя не можеше да му има, доверие. Имаше толкова начини да обидиш някого.
— Тези копчета от истинско злато ли са? — Мръсната ръчичка на Фиона вече се протягаше напред. — Приличаш на един от онези пауни, които веднъж ядосаха баба. Тя заповяда на готвачката да ги изпече за вечеря.
— Добре е постъпила! Надявам се да не свърша земния си път в една от тавите на вашата готвачка. Харесват ли ти копчетата, скъпа? Да, златни са. Когато си измиеш ръцете, ще можеш да ги докоснеш.
— Ще го направя веднага! Ще станат чисти и хубави, ще видиш! — Тя хукна към стълбите. — Ще се върна веднага, сър. Нали няма да забравиш обещанието си?
Той се засмя и помаха ръка след нея.
— Никога не забравям нищо!
— Да не си си загубил ума, Джил? — възмути се лейди Фелисити. — Това мърляче сигурно ще ги откъсне и после ще започне да ги яде. Господи, тя просто ще ги загуби!
Ян се намръщи. Как можеше Фелисити да се държи така? Беше готов да й направи забележка, но си спомни своето първо впечатление от Пендърлей и Шотландия. Осъзна, че всичко е толкова необичайно за нея. Най-вероятно Фелисити беше изненадана. В този момент тя го изгледа с очите на Мариан и той се усмихна.
Бранди забеляза погледа й. Прииска й се да я навре в дулото на ръждясалото оръдие и да я изстреля в небитието.
— Извинете ме — изрече и се насочи към стълбите. Стараеше се гърбът й да бъде изправен като бастуна на баба й.
— Значи това е замъкът Пендърлей, Ян? — обади се Джил. — Е, поне още не си навлякъл фустанела, старче! Доста е грамаден. Чудя се дали не е построен преди четиристотин години? Фелисити е права. Виж как са наклонени кулите!
— Нямам нерви, за да изпробвам шотландската пола. Бъртранд, другият ми братовчед, казва, че краката ми са много подходящи за нея.
— Господи, Ян, какъв диалект имаш само! — Гласчето на Фелисити беше толкова сладко, че стомахът му се обърна. — Ако не говориш на чист английски, страхувам се, че няма да те разбера.
Много неща искаше в момента херцогът. Най-важното беше, че би искал да махне с ръка и Фелисити с Джил магически да се върнат обратно в Лондон. Но това беше невъзможно, а той беше техен домакин.
