— Симпатяга е, госпожо. Напълнил е имението поне с половин дузина дечица. У него липсват пороците на дядо му. Животът му е съвсем обикновен. — Хвърли закачлив поглед към Ян и продължи: — Много прилича на моя братовчед, бих казал. Пренебрегнал е всички предимства на херцогската титла и е започнал да обработва земята си. Признай си, Ян, че градският живот не е за тебе? — Той гледаше многозначително Фелисити. — Би искал да имаш поне дузина деца? Колкото до техния размер, лейди Адела, те сигурно ще са гиганти и здрави като дъбовете в имението му. Колко жалко за съпругата му! Той не би се задоволил с по- малко.
— Знаеш, че не бих могъл да завра главата ти в чинията, Джил — каза херцогът. — Но мога да се промъкна в стаята ти и да те хвърля през прозореца върху голямото оръдие отдолу! — Докато говореше, се усмихваше. После погледна годеницата си и стана сериозен.
— Трябва да призная, че предпочитам да живея в провинцията. В Кармайкъл Хол обичам да ловя риба в езерото. Прясно опечената пъстърва за вечеря е много вкусна. Обичам да препускам с коня из източните поляни и да ловя фазани в яворовата горичка. Наблизо има останки от Римската империя, които Хенри VIII е разрушил през шестнадесети век. Обичам да ги изследвам. Руините ми навяват спокойствие и тишина. Нямат нищо общо с мръсотията и шума на Лондон. С удоволствие бих населил Съфолк с половин дузина малки Фионки!
Фелисити хвърли вилицата си в чинията. Погледна го и като поклати глава, изсъска:
— Ян, сигурно се шегуваш? В провинцията е хубаво само на Коледа и когато вали сняг! Приятно е единствено да се возиш на шейна, за да откриеш голям бъдник. Кой се интересува от тези руини? Това са само купчина плесенясали камъни, пълни с паяци! И най-важното: Не мога да си представя нещо по- вулгарно и отблъскващо от някакви червенокоси деца!
Тя се облегна на стола си и се усмихна на всички.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Бранди стисна чашата си. С най-студения глас, който Ян някога беше чувал, изрече:
— Сестричката ми не е вулгарна, лейди Фелисити! Вулгарността е способността на някои хора да нараняват чувствата на другите! Тя се проявява, когато човек е невъзпитан, или няма достатъчно ум в главата си. Тогава със сладки приказки прикрива собствената си посредственост!
Фелисити студено се засмя.
— Не исках да ви обидя, госпожице Робъртсън! В края на краищата скъпата ви сестричка лови риба с вас, нали?
— Фиона е много повече, Фелисити — сряза я Ян. — Бих казал, че за Бранди тя е повече от сестра. Фиона е нейното дребно чедо, както бихме казали в Шотландия.
— Дребно чедо, сър? Като слушам твоите приказки, бих казала, че съм в провинцията на някоя чужда страна! Бих те помолила да говориш на английски!
— Наистина сте в чужда страна — заяви Бранди. — Тук говорим шотландски. Не е ли по-добре да възприемете нашия говор, отколкото да ни принуждавате да използваме вашия?
Клод, който не искаше да си разваля настроението с дреболии, промърмори:
— Права сте, лейди Фелисити. За дама като вас ние трябва да променим произношението си. Това е Шотландия, но вие сте наша гостенка.
Фелисити затърси ирония в думите му, но не ги откри. Въпреки че беше стар и нямаше зъби, това явно беше единственият Робъртсън, който можеше да оцени истинските неща. Тя му кимна грациозно. Как смееше тази повлекана да я нарича посредствена?
Лейди Адела наля масло в огъня.
— Значи не обичаш суетата на градския живот, Ян? Надявам се поне на един Сезон, за да въведеш моята Бранди в обществото?
— Страхувам се, лейди Адела, че с негова светлост ще имаме доста продължително сватбено пътешествие. — Нямате ли други роднини в Единбург например? Обществото там ще бъде много по- подходящо за нейния вид и способности!
Джил изгледа остро Фелисити: тя седеше с изправени рамене и упорито стиснати устни. После дискретно погледна Бранди. Дали Фелисити не е забелязала огромните й кехлибарени очи. Поне на тази светлина имаха такъв цвят. Осветлението му харесваше. То правеше огромната зала по-уютна и омекотяваше сенките.
Не, Фелисити не беше видяла нищо друго освен дрехите й. Момичето беше красиво, а езикът му беше остър само когато обиждаха любимите за него хора. Бранди беше права, че Фелисити не успява да прикрие духовната си нищета. Макар че в повечето случаи умееше да очарова мъжете. Поне така се беше случило.
— Не, не искам Единбург за Бранди — продължи невинно лейди Адела. Явно не забелязваше раздразнението на гостенката. — Ян ще й осигури богата зестра. С нея момичето ще се превърне в истинска англичанка. Внучка е на граф, ще има пари, би могла да постигне много!
— А какво ще стане с мен, бабо? — попита Констанс, готова за битка.
Клод се ухили широко и побутна сина си.
— Имаме други планове за теб, момичето ми. Не трябва да се безпокоиш за бъдещето си, нали така, Бърти?
— За всяко нещо си има подходящо време и място, татко! — изрече твърдо той. — Надявам се двамата с лейди Адела да ме оставите сам да уреждам живота си!
Не обърна внимание на пълното объркване на Констанс и се зае със саздърмата. Тази вечер тя не беше вкусна както обикновено. Кони нямаше представа какви са чувствата му към нея. Тя беше твърде млада. Кокетничеше и се учеше да бъде жена. Обичаше да наблюдава номерата й, освен когато бяха насочени към онзи кучи син Пърси. Радваше се, като гледаше как тя расте и се променя. Понякога дрънкаше глупости, друг път думите й го караха да се чувства горд от нея. Кони имаше нужда от време. Баща му и лейди Адела не трябваше да насилват нещата.
— Само гледай да не побелееш, докато направиш своя избор, момче — отбеляза старицата размахала вилицата си към него.
— Според мен Бъртранд винаги внимава какво върши — обади се Ян. Искаше малко да разведри атмосферата. Като видя жалкото подобие на плодова пита, което се готвеха да им сервират, побърза да добави: — Предлагам да отложим десерта и да минем във всекидневната.
Бранди му се усмихна ослепително.
— Но, Ян, плодовата пита е чисто шотландски специалитет! Сигурен ли си, че не искаш да я опиташ? Не си ли ми казвал толкова пъти, че е любимият ти десерт?
В отговор той също й се усмихна и заяви:
— Без съмнение съм казал всичко, което си пожелала от мен! Сега бъди така добра и последвай лейди Адела във всекидневната!
— Добре, командире — промърмори тя.
Ян получи неочаквана подкрепа от Джил. Той се изправи готов да кавалерства на лейди Адела.
— Да тръгваме, Ян! Колкото по-бързо се оттеглим, толкова по-добре, приятелю! Не мисля, че мъжете имаме да си кажем нещо важно. Бастунът ви, лейди! До къде бяхме стигнали? А, да, до Дойър. Спомняте си стария скъперник, виконт Дойър, нали?
— Дойър — повтори бавно старицата. — Не мога да кажа, че ми звучи познато това име, момчето ми — призна накрая разочарована.
— Няма значение, лейди — успокои я младият мъж. — Той наистина не заслужава вниманието ви. — Всъщност не съществуваше никакъв виконт Дойър.
Ян го изгледа предупредително, но Джил не му обърна внимание. Той се забавляваше отлично.
Когато настаниха старата графиня в дневната, тя предложи:
— Защо не ми разкажеш за твоето семейство или за това на херцога? Знам, че дъщерята на сестра ми се омъжи за едно безгръбначно. Бих искала да знам от кого Ян е наследил този огромен ръст?
— Може би дъщерята на сестра ви малко е излъгала безгръбначното, госпожо?
Лейди Адела се изкикоти. Бранди се радваше, че устата й не е пълна с храна. Старицата се обърна и
