удари Джил по рамото.
Бранди не можеше да гледа как Ян помага на Фелисити да седне, сякаш тя беше дете. Приближи се до Джил и баба си.
— Наистина, Джил, толкова малко знаем за семейството ви! Ян никога не ни е разказвал…
— Какво? Не ви е говорил за прекрасните си роднини? Какъв пропуск? — Бранди видя подигравка в очите му, въпреки че устните му се усмихваха на Ян. — Нашият знатен глава на семейството не си е дал труда да ви информира за гордия си произход? Ян, остави на мен да направя това?
— Давай, Джил! Само внимавай от скука дамите да не задремят.
Фелисити не харесваше начина, по който херцогът се шегуваше относно семейството си. То беше твърде известно и не беше прилично да се постъпва така. Беше направо светотатство!
— Наистина, как може да се подиграваш с предците си? Те пълнят цели страници от историческите книги. Побеждавали са в битки, били са свещеници, добри политици. Имало е дори крале. Натрупали са толкова богатства и са се сдобили с такива имения…
— Да и са манипулирали своите избиратели — прекъсна я Ян. — Купували са гласове от продажниците, кланяли са се на силните. Разбира се, някои от тях са стигнали и до Камарата на лордовете. Не им се е налагало да похарчат и едно пени, затова пък са досаждали на всички с високопарните си речи.
Бранди любезно изрече:
— Прав си, Ян. Не си заслужава да се хвалиш с това. Кълна се, че бих умряла от скука да слушам някоя от речите на твоите предци. Впечатлена съм дотолкова, доколкото Джил се опитва да развесели баба.
Фелисити изстреля като лейтенант:
— Бих искала да ви информирам, госпожице Робъртсън, че семейство Кармайкъл има благороден и горд произход. Те са чисти англичани! Във вените им не е текла чужда кръв.
— Колко бързо забрави граф и графиня Дьо Во, скъпа — вметна Джил.
— Джил! — възмутено възкликна херцогът.
Бранди понита:
— Кои са били тези Дьо Во, Джил?
— Принуден съм да мълча, Бранди. Нека ти обясни херцогът.
Фелисити приключи темата:
— Не виждам каква промяна са донесли Дьо Во, Джил? В края на краищата не са внесли френска кръв в рода Портмейн.
— Права си, скъпа — съгласи се той и измъкна малка кутийка с емфие от многоцветната си жилетка.
— Бранди, седни на пианото — нареди херцогът. — Искам да чуя шотландската балада!
Тя беше толкова изненадана от странния разговор, че не събра сили да откаже. Изпя тъжната балада на Робърт Бърнс, но за цялото си старание получи единствено студения коментар на госпожица Трамърли:
— Колко трудно е да се насладиш на песента, след като не можеш да разбереш думите.
Бранди изгаряше от желание да узнае повече за семейството на Ян и за загадъчните Дьо Во, но лейди Фелисити дискретно се прозя и помоли херцога да я изпрати до стаята.
— Коридорът е толкова тъмен, че сигурно ще се загубя! Дъските са неравни, а сигурно има и ръждиви пирони. Килимът е прекалено изтъркан. Трябва да се внимава и с него. Моля те, ела с мен!
— Бих искала да си счупи глезена — прошепна Констанс на сестра си.
— О, не, Кони! Представяш ли си още колко време ще се наложи да остане? А и трябва да я обслужваме!
Клод стана, изкривил лицето си от болка, и галантно целуна ръката на лейди Фелисити.
— Не ставай глупак, Клод — изръмжа лейди Адела. — Сигурно лейди Фелисити не е примряла за артритното ти кавалерство?
Лейди Фелисити обаче явно нямаше нищо против. Тя се усмихна като кралица, току-що зарадвана от своя поданик. Клод се наду като пуяк. Гостенката пожела лека нощ на цялата компания и напусна, хванала под ръка Ян.
Херцогът беше раздразнен. Изобщо не се постара да смекчи тона си, въпреки че говореше на Фелисити.
— Колкото и да ми беше приятно да те видя, тази вечер поведението ти беше под всякаква критика!
Доловила гнева му, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх. С усилие се сдържа да не изрече ругатни, които не прилягаха на една дама.
Двамата се заизкачваха по стълбите. Херцогът продължи:
— Разбирам, че всичко е много странно за теб, но трябва да положиш усилия и да се овладееш. Няма да умреш, ако се държиш любезно с хората и спреш да критикуваш всичко наоколо! Мисля, че не искам много от теб?
Това вече беше прекалено! Фелисити забрави всичко, на което я беше учила майка й. Започна да крещи на огромния мъж, който трябваше да стане неин съпруг:
— Да се държа любезно? Няма нищо по-лесно от това! Да гледам това проядено от молците домакинство е истинска наслада? А още по-весело стана от брътвежите ти да населиш Съфолк с дузина лигльовци, приличащи на онова отвратително дете Фиона? Наистина ми беше много приятно да си представя, че съм разплодна крава, заключена в онзи мавзолей Кармайкъл Хол! Ако си въобразяваш, че ще зарежа живота в Лондон, жестоко се лъжеш!
— Фелисити, да не намекваш, че не искаш да раждаш децата ми? — От погледа й Ян разбра, че тя се отвращава от него. Той наистина беше огромен мъж, но нямаше да я нарани, особено в леглото. Щеше да бъде нежен, като с Мариан. Вероятно като всяка девственица е изплашена. — Вече каза достатъчно — продължи той. Не знаеше дали трябва да я хвърли надолу по стълбите, или да се справи с нея по друг начин. — Не искаш ли моите деца, Фелисити?
Тя не беше глупачка. Разпери ръце и въздъхна.
— Що за смешен въпрос? Просто съм изморена, това е! Пътуването беше прекалено дълго. Необходима ми е една нощ здрав сън.
— Да, разбира се — съгласи се Ян и отвори вратата на стаята й. Беше прекалено суров с нея тази вечер и сега съжаляваше за това. Фелисити беше много изморена и той трябваше да се съобрази с това. Усмихна й се, но не я докосна. — Ще се видим утре сутринта — каза.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Стаята на Фиона гледаше към главната алея пред Пендърлей. От там Бранди ревниво наблюдаваше как херцогът помогна на Фелисити да се качи върху гърба на Кантор. Облечена във великолепен син костюм за езда, годеницата му седеше стабилно върху седлото. Без съмнение беше добра ездачка и не се страхуваше, че ще падне на земята. Да, тя наистина беше елегантна и самоуверена дама. Идеално подхождаше на английския херцог. Не можеше и сравнение да става между нея и бедната, одърпана внучка на шотландски граф. Бранди не можеше да понесе мисълта, че тази жена ще язди Кантор и нищо не би могла да направи. Обърна се, за да провери до къде е стигнала Фиона.
Тази сутрин беше отместила настрана скучната история на Шотландия. Разгърнала измачканата карта на Англия, тя беше поставила задача на сестричката си да открие имението Съфолк. Единственото обяснение за постъпката й беше, че й доставя удоволствие да се измъчва.
— Съфолк… Какво е Съфолк, Бранди? — Фиона говореше с отчайващ шотландски акцент.
— Това е провинция в Англия, кукличке. Там Ян живее, когато не е в Лондон. Имението се казва Кармайкъл Хол. В него има и езеро, където той обича да плува. — Внезапно си го представи как излиза от езерото треперещ и гол. От тялото му капе вода. Такъв го видя в онази злополучна вечер, когато беше нахълтала в стаята му. Господи, трябваше да престане да мисли за него!
— Значи там е резиденцията на херцога — промълви момиченцето, като плъзгаше късичките си пръсти към източната част на картата.
— Мили Боже, кукличке! Къде си чула това?
