очакваш от мен да въведа това раздърпано момиче в английското общество?
— Бранди не е дете. Скоро ще навърши деветнадесет години. Колкото до външния й вид, тя прекарва доста време навън. Обича да лови риба и да плува в морето.
— Очакваш от мен да я превърна в порядъчна дама?
Беше направо нетърпима. Гласът на Ян стана студен като на баща му, когато се ядосаше.
— Тя вече е дама, Фелисити! Не забравяй, че е внучка на граф. Външността й бързо ще се промени с няколко красиви рокли!
— Сигурно ще трябва да я наглеждам, когато плава с лодка по Темза или язди някой от конете на цирк Астли?
— Не желая да обсъждаме повече този въпрос — заяви той. — Ако си се изморила да критикуваш всичко и всеки, ще наредя да приготвят банята ти!
Когато остана сама, Фелисити вбесена удари с юмрук леглото. Веднага се вдигна облак прах и тя кихна. Господи, що за място беше това? Започна да крачи из стаята. Как смееше да не се съобразява с чувствата й? Как смееше да се държи с нея като с натрапница? Смъкна яростно златистото боне от главата си и го захвърли върху един стол с избеляла тапицерия. Тя обикаля из неприветливата стая, докато се поуспокои. В края на краищата нямаше причина да бъде толкова разстроена. Какво значение имаше, че херцогът беше направо противен? Би могла да се справи с него. Ще се преструва и ще го ласкае, той ще се усмихва и накрая тя ще излезе победителка. О, да! Накрая ще победи!
Но какво да прави с това противно момиче? Била на деветнадесет? Това изобщо не личеше, слава на Бога!
След като помоли Краби да има грижа за банята на Фелисити, Ян слезе във всекидневната. Джил беше седнал до лейди Адела, която, изглежда, го беше обсебила изцяло. Чу старицата да се хили доволно.
— Наистина, момчето ми, старият Чарлз имаше една репутация в онова време! Няма да повярваш как постъпи с жената на свещеника. Как й беше името? А, да, Клоринда. Беше я притиснал гола в конюшнята до нейната кобила. Всички говореха само за това. Да, старият Чарлз беше негодник, но всички го обичаха. — Тя се изкикоти също като Клод. Ето от къде беше взел противния си навик старикът.
Ян се приближи до тях.
— Ще ме извините, лейди Адела, но трябва да заведа Джил горе. В противен случай няма да придобие ослепителния си вид за вечеря.
Старицата изпъшка недоволно.
— Добре, момче, щом се налага. Предполагам, ще имаме достатъчно време? — Махна с кокалестата си ръка към Джил. — Искам да се съсредоточиш, момче! Трябва да ми разкажеш клюките от петдесет години насам. Каква утеха е, че си тук!
— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — заяви Джил с мекия си глас. После последва Ян. Когато се изкачваха по стълбите, каза: — Колко смешно, тя познава стария Ковънпорт. Жените и алкохолът са го погубили. Внукът му Алдос върви по същия път. Страхувам се, че ще свърши като дядо си. Имението Ковън е ипотекирано. Преди година му вървеше много, но напоследък постоянно няма късмет с жените.
Ян изсумтя. Чудеше се защо братовчед му трябва да предпочита компанията на такъв развратник.
Когато изкачиха стълбите, Джил внезапно спря и погледна надолу.
— Господи, Ян, какво странно място! С нищо не напомня за Кармайкъл Хол!
Херцогът си спомни за огромното имение в Съфолк. В него имаше четиридесет стаи и огромна бална зала. Кимна с глава.
— Пендърлей принадлежи на историята и традициите, Джил. Няма да отречеш, че изгледът към морето е прекрасен. Няма ги мръсотията и мъглите на Лондон, крадците и престъпниците. Тук няма опасност някой да те стисне за гърлото.
Джил го изгледа недоверчиво, но се задоволи само да каже:
— Сигурен съм, че си прав за себе си. Аз не виждам нещата като теб, но ти мислиш така. Все пак си херцог и всички трябва да се съобразяват с тебе!
— Пълен си с повече глупости, отколкото Мораг с въшки. Или… не са въшки, а кърлежи?
— Господи, каква ужасяваща мисъл! Кърлежи! Въшки! Моля те, Ян, ще направя каквото поискаш, но дръж тази жена далеч от мен!
Херцогът се изсмя. Побутна Джил към стаята му и попита:
— Какво, по дяволите, правите тук с Фелисити? Знаеш, че исках да остане в Лондон. Тук не е за нея и не се учудвам, че не й харесва. Защо дойдохте?
— Не ме обвинявай, моля те, Ян! Проклетото ти писмо е виновно за всичко. Всъщност нямах друг избор. Ти каза, че трябва да я придружавам навсякъде. Какво можех да направя?
— Моето какво?
Той поклати глава и се усмихна.
— Писмото ти, Ян. Господи, никога не бях виждал толкова думи на един лист! Тази Бранди стана обект на доста забележки. Скъпата Фелисити бе обзета от ревност. Всъщност… — Джил млъкна и погледна предупредително братовчед си. — Ако аз бях на твое място, бих помислил два, не, четири пъти, преди да изпратя и една дума на такава кавгаджийка. Тя изобщо не е това, за което я мислиш, Ян!
— Надявам се, Джил, че не си я подстрекавал към такива безсмислени идеи? Ти най-добре от всички знаеш, че не бих пренебрегнал задълженията си! Колкото до Бранди, като неин настойник искам да направя най-доброто за нея. Когато дойде в Лондон, Фелисити ще се отнася с нея, както трябва. Ще направи всичко, което се иска от нея.
— Бъди сигурен, че изобщо не съм я окуражавал в отвратителните й мисли! Истината е, че трябваше да понасям цялата й злоба и отрова, докато пътувахме към Шотландия. — Забърза, когато Ян отвори вратата на неговата стая. — Господи, искаш да кажеш, че тук ще спи камериерът ми?
— Върви по дяволите, Джил! Не разбираш ли, че нямах време да се погрижа за почистването на замъка? Тази стая си е напълно нормална, въпреки че и Фелисити реагира като теб. След като си тук, мисля да позволя артистичният ти талант да се развихри с пълна сила. Не че аз ще бъда до теб! С лейди Адела може да споделяте неукротимата си страст към сплетни.
— И аз ще се затрудня от къде да започна — каза Джил, като изтупваше праха от един стол. — На това място не му е достатъчен само добър вкус. Нужна му е армия от дърводелци и мебелисти…
— Стига си мърморил, Джил! Не ме е грижа какво ще направиш ти! Заповядай на Пелъм да оправи стаята. Ако искаш да знаеш, след първоначалния шок Мабли вече доста се забавлява.
Джил въздъхна и се приближи до прозореца.
— Не е чудно, че е дяволски влажно. Толкова близо сме до морето. Като си помисля само, че позволих на тази жена да ме довлече тук! Исках да откажа. Молех я да размисли, но тя знаеш ли какво ми каза?
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Не, какво ти каза?
— Постоянно повтаряше, че иска да види новото ти имение. Липсвала ти ужасно и искала да те направи щастлив, като дойде при теб. — Поклати глава. — Нищо от това не е истина, разбира се! Причината за всичко е Бранди. Повярвай ми, Ян, тя е студена като лед!
— Студена? Мислех, че е опърничава?
— За нещастие нашата скъпа Фелисити е и двете едновременно. Ако не съм престанал да познавам хората, през нощта тя ще бъде само студ и лед, а през деня — отвратителна заядливка и опърничава избухливка! — Джил изчетка една прашинка от ръкава си и добави меко: — Бедният Ян, тя изобщо не прилича на Мариан! — Не обърна внимание на стиснатите устни на братовчед си. — Всичко се изчерпва с физическата прилика, повярвай ми! Разбира се, ако искаш да сключиш брак за удобство…
— Отиваш твърде далече, Джил — изръмжа херцогът, стиснал ръце в юмруци. — Мариан е мъртва от шест години и няма нищо общо с това! Колкото до характера на Фелисити пред нощта и деня, съгласи се, че аз трябва да преценя?
— Не ми крещи, Ян! Несъмнено си прав, но не си прекарал с нея дори седмица!
— Джил, предизвикваш ме да забия юмрук в красивото ти лице! Не искам нито дума повече! Фелисити просто се нуждае от твърда ръка.
