привлекли вниманието на цялото семейство.
— Можете ли да се закълнете, че тя е добре?
— Разбира се. Само е доста разтревожена за вас.
— Могли са да я убият! Какво я е прихванало да проявява такава безразсъдна смелост?
— Да, но за щастие не е ранена. Цялото семейство е много разтревожено, ваша светлост. Дали няма да си спомните нещо важно? Помислете какво правехте, за какво мислехте?
— Плувах в океана — започна херцогът. — Тези овце миришеха ужасно. Исках, преди да се върна в замъка, да премахна тази воня от себе си. Излязох от водата. Говорих малко с Бранди и тя си тръгна. Спомням си някакъв гърмеж, който ми приличаше на изстрел. После събитията ми се губят.
Господин Тревър видя, че лицето на херцога се сгърчи от болка, и стана.
— Ще повикам Робърт, ваша светлост. Ще говорим пак, може и да си спомните някои подробности. Всичко може да помогне.
Ян почти не го чу. Той примига с очи, за да прогони сумрака в стаята. Отново ясно видя Бранди. Зачервена, тя го гледаше на брега. Наблюдаваше го с интерес и не криеше възхищението си от голото му тяло.
После някой застана край леглото му. До устните му се притисна хладна чаша. Ян отпи няколко глътки от студеното питие. После затвори очи, погълнат от тъмнината.
— Раната не е инфектирана, но негова светлост има треска. — Докторът седеше в дневната, където се беше събрало цялото семейство. Докато говореше, той гледаше лейди Фелисити, годеницата на херцога. В очите му тя беше една слабичка женичка, която лесно губи съзнание. Не можеше да си я представи до херцога. Той беше силен и властен човек. Тя, изглежда, беше свикнала да плаче и да припада. Лейди Фелисити пребледня от думите му, но, слава Богу, не се просна отново на килима.
— Колко време ще продължи треската? — попита тихо Бранди.
— Не бих могъл да зная, млада госпожице. Някои изобщо не се възстановяват, но херцогът е млад и силен. Обзалагам се, че бързо ще се оправи.
— Но той е херцог — възкликна Фелисити.
Малкият Робърт й отговори с известна ирония:
— Да, госпожице. Без съмнение титлата ще му помогне да прояви по-силна воля!
— Предполагам лейди Фелисити иска да каже, че е невероятно човек с неговото положение да изпадне в такава ситуация — отбеляза Джил, като се усмихваше нежно на младата жена.
Малкият Робърт стана.
— Това е от компетенцията на господин Тревър. Аз не бих могъл да направя нищо повече за негова светлост, лейди Адела. Дадох указания на Мабли. Сега бих искал да ви пожелая приятен ден.
Бъртранд придружи доктора до вратата.
— Каква бъркотия — оплака се Клод. — Кълна се, че през изминалия ден подаграта ме мъчи повече, отколкото през цялата година! Проклет убиец!
— Мисля, че бих предпочел подагра вместо куршум в гърба си — отбеляза Пърси. В гласа му имаше такова злорадство, че Клод едва не се нахвърли срещу него.
— Успокой се, Клод — каза лейди Адела. После тя млъкна, като започна да оглежда всеки един по един.
Бъртранд се завърна.
— Сигурен съм, че Ян няма да добави нищо към онова, което Бранди ни разказа.
— Съгласен съм с лейди Адела — изгърмя Клод. — Трябва да е бил някой от онези ужасни бракониери.
Бранди въздъхна и стана.
— Ако ми позволите, бабо, ще се занимая с уроците на Фиона. После бих искала да видя как е херцогът.
— Не прави такава тъжна физиономия, момиче. Детето ще започне да сънува кошмари от теб — каза лейди Адела. После замислено се обърна към останалите в стаята. — Не обичам загадките и негодниците, въпреки че петдесет години живях с такъв. От мисълта, че такъв подлец може да гази земята на Пендърлей, направо ми призлява!
— Не мисля, лейди Адела, че господин Тревър подозира само мъжете — отбеляза тихо Пърси.
— Не ставай смешен, Пърси! Нали не смяташ, че лейди Адела крие пистолет в бастуна си? — Бъртранд беше ядосан на братовчед си.
— Само размишлявам, братовчеде. Ако господин Тревър смята да души наоколо и да ни досажда със смешните си въпроси, не виждам защо дамите трябва да правят изключение!
Фелисити стана и се обърна с разтреперан глас към Джил:
— Чувствам се ужасно! Мария трябва да навлажни слепоочията ми с лавандулова вода. Защо изобщо херцогът трябваше да идва на това противно място? Някакъв смахнат шотландец едва не го уби! О, как ми се иска никой от нас да не беше стъпвал тук!
— Тогава защо не си заминете? — попита Констанс. — Единственото, което правите тук, е да се оплаквате, да припадате и да ни обиждате. От вас няма никаква полза. Най-добре ще е да си заминете!
Фелисити се обърна рязко.
— Ти, злобно малко шотландче! Дори не можеш да говориш английски като хората. И защо онази повлекана, сестра ти, трябва да вижда херцога? Тя няма нищо общо с него! Нищо! Аз съм негова годеница! Ако трябва някой да го види, това съм аз, но сега не се чувствам достатъчно силна. Ох, как мразя това противно място!
— Аз посетих Ян — каза Джил. — Има треска, но Мабли непрекъснато е при него. Той ще ни извести, ако положението му се влоши.
— Да, Мабли каза, че дори бълнувал! По дяволите! — Бъртранд внезапно удари с юмрук по коляното си.
— Какво проклинаш? — попита Пърси. — Това, че херцогът е болен, или факта, че убиецът е пропуснал целта си?
— Какви нелепости дрънкаш само — възмути се Констанс, стиснала юмруци.
— Мабли ме увери, че херцогът няма да остане сам нито за миг — намеси се Джил. — Сигурен съм, че това ще възпре убиеца. Сега, ако не възразявате, лейди Адела, да изпием следобедния си чай?
ГЛАВА ДВА ДЕСЕТ И ПЕТА
— Няма да допуснеш нещо лошо да се случи на Ян, нали, Бранди? — Фиона беше разтревожена и изплашена. Не защото не познаваше смъртта. Дядо Енгъс беше починал, но той беше толкова стар, че тя се чудеше как още е жив.
Сестра й подгъна завивките й и я целуна по челото.
— Няма, кукличке! Не се тревожи, той е силен и голям. Кълна ти се, че ще се оправи.
Бранди напусна стаята на Фиона и се запъти към своята. Нямаше сили да понася нападките и злобата, които се разменяха в дневната преди вечеря. Наближаваше десет, когато стигна до стаята на Ян. Очите й веднага се обърнаха към леглото.
— Спокоен е, Мабли? Дали не е отминала треската?
В гласа й имаше толкова надежда, че на възрастния човек му дожаля за нея.
— Не съвсем госпожице, Бранди. Бълнуваше и се мяташе в леглото. Минаха шест години вече, а в устата му е само нейното име. Боже, какви ужасни времена бяха тогава! Страшно го съжалявах! — Мабли поклати глава изморено.
Бранди го изгледа, после разбра.
— Говориш за Мариан, нали?
— Да, госпожице Бранди. Мисля, че отново преживява онези ужасни събития. — Старият човек беше толкова изморен, че се отпусна на един стол и затвори очи. Не можеше да забрави пребледнялото лице на херцога, когато се беше върнал сам от Франция. На глас изрече: — Приятелите му се изплашиха да не се побърка. Спомням си, че дори кралят му изпрати своите съболезнования. Беше много тъжно тогава!
