ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Внезапно Джил скочи на крака и се приближи до вратата на бараката.
— О, нашият герой пристига!
Бранди се заизвива, опитвайки се да седне. Изгледа диво към вратата и закрещя:
— Ян, върни се! Не влизай тук! Джил ще те убие! — Тя замлъкна, когато с един ритник херцогът изтръгна вратата и връхлетя вътре. Трябваше му време, за да привикне към мрака.
— Знам, че в дясната си ръка държиш пистолет, проклетнико — извика Джил. — Ако го използваш, ще убия Бранди. Виждаш, че съм взел главата й на мушка. Хвърли оръжието си към мен!
Ян беше дълбоко разочарован. Взираше се в братовчед си и не вярваше на очите си. Джил, бил е Джил! Не някой Робъртсън, а първият му братовчед, неговия формален наследник. Хвърли пистолета към него.
— Направих, каквото пожела! Сега махни оръжието от главата й!
Джил се подчини.
— Бранди, добре ли си — извика Ян.
Тя лежеше до една прогнила купа със сено. Джил стоеше до нея с насочен напред пистолет.
— Да. О, Ян, не трябваше да идваш тук!
— Не ставай глупава, Бранди! Браво, Джил. Бележката ти ме накара да помисля, че тук ще открия Пърси. Предположих, че иска да ме убие, преди да съм върнал правата на Клод и Бъртранд.
— Да — потвърди братовчед му. — Мисля, че ако първия път бях успял да те убия, щях да си спестя много неприятности.
— Защо го правиш, Джил?
— Мразя твоята откровеност, херцоже, но ще бъда искрен. Причината не е, че съм алчен. Мисля, че те мразя от мига, в който съм се родил. Още тогава съм усещал, че ти ще победиш, а за мен е отредена съдбата на обречения. Ти ще бъдеш херцогът на Портмейн, а аз — едно нищо.
За да печели време, Ян заговори бавно:
— Между нас има само две години разлика, Джил. Винаги си знаел, че титлата ще бъде за мен. Мразил си ме? Сигурно не съм ти дал повод за това? Никой никога не те е унижавал. И приходите ти са доста добри. Можеш да имаш всичко, което пожелаеш. Винаги си се забавлявал.
— Не си съвсем прав, Ян. Като твой формален наследник наистина не съм имал неприятности с кредиторите си. Аз съм единственият херцог на Портмейн, а не ти. Чувам, че си преотстъпил Пендърлей и титлата. Ще променя това, разбира се. След смъртта ти твоето огромно богатство ще премине в ръцете ми. Всички машинации на лейди Адела ще отидат по дяволите. Херцогът няма право да отстъпва рожденото си право. Ти си глупак, Ян!
Ян се опита да владее гласа си. Не искаше да проличи колко е ядосан.
— Когато се ожених за Мариан, ти не постъпи така. Ако не беше загинала, имаше голяма вероятност да ми се роди наследник.
Джил отговори:
— Не си ли спомняш колко време прекарвах с младата ти съпруга, братовчеде? Знаеш, че бяхме връстници. Бързо спечелих доверието й. Винаги си се чудил защо толкова неочаквано реши да замине за Франция. Не разбираше защо не ти се е доверила, за да можеш да я спасиш от гилотината. Един ден, когато ти беше в своя клуб, аз я посетих. Уилям Дакр току-що й беше казал, че е бременна. След няколко часа й донесох спешно писмо. В него родителите й, граф и графиня Дьо Во, я молеха да се яви пред трибунала на Робеспиер. Бях доста сладкодумен. Успях да я убедя, че ако узнаеш за бъдещия си наследник, няма да й позволиш да замине. Придружих я до Франция. Там тя ми призна, че ти е оставила писмо. Не ти е казала за нашите взаимоотношения, защото се е страхувала да не обвиниш мене за всичко. Изпратих Мариан в Гражданския комитет. После открих, че родителите й са били гилотинирани преди седмица. След това, разбира се, и тя ги последва.
Херцогът отначало не можеше да повярва на чутото. Джил се беше погрижил Мариан да бъде убита. Имаше желание да го удуши. Не можеше да овладее гнева си.
— Ти, гадно копеле! Мариан беше невинна! През целия си живот не беше наранила никого! Ти си причина за смъртта й! Господи, ще те убия!
— Сигурен съм в това, херцоже. Не мърдай, иначе ще убия Бранди. Сега помисли! Ако ти беше родила син, щях да се простя с надеждата да стана херцог на Портмейн. Как щяха да се отнасят към мене кредиторите и приятелите ми? Щяха да ме третират като обикновен господин и нищо повече.
Бранди забеляза, че ръцете на Ян треперят от гняв. Тя трябваше да направи нещо, за да му даде време да се овладее.
— Лейди Фелисити трябваше да се омъжи за Ян, но ти не я уби. Ян е бил твоята цел?
Джил я изгледа.
— Както ти казах, Бранди, Шотландия ми даде възможности, които не исках да изпускам. Всеки щеше да подозира член на семейство Робъртсън. Трябва да призная, че за разлика от Мариан Фелисити беше алчна и студена кучка. Голям щастливец е Ян, като се отърва от нея.
— С всичките си приказки за нея, мислех, че искаш да ме предпазиш — отбеляза херцогът. — А ти си се стремял да я отвратиш от мен, като й подчертаеш, че ще искам много деца. Искал си да я докараш до отчаяние, за да развали годежа ни?
— Точно така. Вече бях започнал да се отчайвам, когато проклетият ти инат, омразните Робъртсън, Бранди и Шотландия накрая ми помогнаха. Беше ми доста приятно да придружа Фелисити обратно до Лондон. Всички сметки бяха платени с парите ти и аз нямаше защо да се притеснявам повече за тази кучка.
— Подбуждал си и ревността й към Бранди, нали? Ти си я убедил, че трябва да дойде в Шотландия?
— Естествено. Дори разговарях с майка й, другата алчна кучка. Бележката, която ми написа в Лондон, беше като шок за мен. Смяташ да се ожениш за Бранди. Трябваше да се досетя за това. Как ли се чувства човек, когато държи под един покрив съпругата и любовницата си?
— Ян, недей! — Младата жена вдигна ръка. Херцогът замръзна. Джил отстъпи крачка назад. Застана на няколко сантиметра от Бранди. Тя усети, че е ледено спокойна. За нея нямаше съмнение, че Джил ще убие и двамата, за да приключи с пъкления си план. Почти не чуваше какво говори престъпникът. Панически опипваше около себе си, за да открие някакво оръжие. Вече беше решила да се хвърли срещу насилника, когато видя вила, затъкната дълбоко под изгнилото сено. Внимателно приближи крак към нея.
— Сигурен съм, че разбираш, Ян — каза Джил. — Не мога да ти позволя да се ожениш за Бранди. Съжалявам за това, което съм принуден да направя, но нямам друг изход. Планът ми е противен, признавам, но трябва да я убия. В момента, в който ти изпратих бележката, нейната съдба беше решена.
Ян видя младата жена да се прокрадва зад Джил. Само да успееше да отвлече вниманието му за секунда!
— Надявам се, че съм ти обяснил всичко. Сега ми предстои дълъг път. Ще си бъда в Лондон, когато пристигне вестта за трагичната ти смърт на шотландска земя. Ах, каква суматоха ще предизвикам! Ще крещя отчаян в Камарата на лордовете, че благородният ми братовчед е станал жертва на дивите шотландци. Кой би могъл да предвиди какво ще последва? Може би тази смешна купчина камъни ще бъде лишена от присъствието на семейство Робъртсън?
С крайчеца на окото си Ян видя Бранди да вдига вилата. Ако Джил забележеше нейното движение, всичко щеше да пропадне. Той побърза да заговори:
— Сега разбирам, че ме мразиш, Джил. Колко съм бил сляп! Сигурно много си се забавлявал, когато секретарят ми плащаше сметките ти? Или това те е карало да ме мразиш още повече?
— Разбира се, че не ми беше приятно. На мое място и ти би изпитвал същото.
— Кога измисли този план? Когато чу за наследството ми в Шотландия?
— Не веднага, но скоро след това. Не съм съвсем безчувствен и наистина съжалявам, че трябва да умреш, братовчеде. Сега трябва да ти кажа последно сбогом.
— Не! — Бранди изкрещя и вдигна високо оръжието си.
Джил веднага се извъртя. Удари я през лицето с пистолета и тя падна на земята. Ян се нахвърли срещу братовчед си и се впи в ръката му. Двамата се вкопчиха един в друг задъхани. Джил се опитваше да насочи
