Катрин Каултър
Дивият барон
1
Маунтвейл Таунхаус, Кавендиш Скуеър
Лондон, април 1811 година
Роухън Карингтън, пети барон Маунтвейл, крещеше на портрета на брат си:
— Ако си направил това, Джордж, и ако вече не беше мъртъв, щях да ти дам да се разбереш! Копеленце такова! Нима наистина си бил способен на подобно нещо?
Усети буца в гърлото си. Брат му беше починал почти преди една година. Не, той не можеше да е сторил това. Джордж беше ученолюбив човек, учен, който не се интересуваше от плътски неща. Младият мъж си спомни как веднъж баща им ги заведе в дома на мадам Трила на „Клайвър стрийт“. При вида на една изключително пищна червенокоса хубавица Джордж пребледня и измина тичешком половината път до Маунтвейл Таунхаус.
След този случай баща им го остави на мира. И брат му се залепи още по-страстно за своите географски карти и учението. Поне Роухън винаги бе мислил така.
— Не — промълви младият мъж, този път с тих и дълбок глас, все така вперил поглед в портрета насреща си, рисуван, когато Джордж бе на осемнайсет години. — Не вярвам на това проклето писмо. Сигурно някой младок е използвал името ти, нали? Нима наистина си стигнал дотам, че да насилиш една млада дама? По дяволите, знаеш ли изобщо какво означава „насилвам“? Какво иска от мен този човек, който се представя за неин баща? Глупав въпрос. Пари, разбира се. Дявол да те вземе, Джордж… по-скоро дявол да вземе онзи, който го е направил и се е представил за теб.
Портретът не отговори.
Последният Карингтън, обезчестил млада жена и понесъл заслужените последствия във вид на брачни окови, бе прадядо им, прочутият Лутър Моран Карингтън. Ако се вярваше на дядо им, старият Лутър само щеше да поклати глава и да измърмори, че вдигнал полите на Кора само един-единствен път, а на нея никак не й било зле, като й го начукал. Продължил да й го начуква още четиринайсет пъти и осем от децата им достигнали зрелост.
Роухън дръпна въженцето на звънеца зад безупречно подреденото махагоново бюро. Секретарят му, Пулвър, трябва да бе стоял зад вратата, притиснал буза в дървената й повърхност, защото влезе в библиотеката само след секунда, без да е ни най-малко задъхан. Имаше блед, измъчен и потиснат вид и както казваше приятелят му Дейвид Плъми, заслугата за това беше на младия Карингтън.
В такива случаи секретарят поклащаше мрачно глава; истината бе, че всъщност се забавляваше безкрайно. Работата при барон Маунтвейл му даваше определено предимство. Дори бе нападнат от няколко дами, които се опитваха да го подкупят, за да им осигури достъп до спалнята на неговия работодател.
Пулвър спря пред Маунтвейл, очевидно ядосан и с разчорлени руси коси. Беше му любопитно да разбере какво бе оказало такъв ефект върху неговия господар. Не се случваше често да го чуе да си говори сам.
— Пулвър, повикай веднага моя адвокат, Симингтън. Не, почакай.
Баронът вдигна поглед към портрета на майка си, който висеше до този на брат му над камината. Беше рисуван, когато е била на двайсет и пет години — почти неговата настояща възраст. Тази жена очевидно е била възхитителна на младини, и дори сега, на четирийсет и петгодишна възраст, бе невероятна. В младостта си бе била по-бурна от ураган, и Роухън очевидно приличаше на нея, както и на гордия си татко, разбира се. Бяха му казвали, че е благословен с тяхната дива, необуздана кръв и бурна природа.
— Не — повтори младият мъж, като насочи отново вниманието си към настоящия проблем. — Сам ще се погрижа за това. Цялата работа е много странна и не вярвам нито дума. Освен това, щом няма незаконно дете, как може да се докаже прелюбодейството му? Изобщо не се споменава за незаконно дете. Със сигурност в проклетото писмо щеше да стане дума за него, ако имаше такова нещо, какво ще кажеш? Така е, трябва сам да свърша тази работа. Не искам, но трябва да го направя, дявол да го вземе. Ще отсъствам три дни, не повече.
— Но, милорд — възкликна почти отчаяно Пулвър, — оставете да свърша нещо и аз. Много сте развълнуван. На ръкава ви дори се е образувала гънка. Вратовръзката ви се е изкривила. Косата ви има нужда от сресване. Камериерът ви няма да остане доволен. Може би не сте в състояние да разсъждавате трезво.
Баронът размаха писмото в лицето на секретаря.
— Разсъждавам достатъчно трезво за да знам, че ще пусна един куршум в мозъка на този пъзльо. Проклет лъжец… той или някой друг.
— А! — зяпна Пулвър.
Очевидно някоя жена бе успяла да го хване натясно. Дали не беше някоя бивша любовница, с която не желаеше да се среща повече? Пари ли искаше от него?
— Много ме бива в преговорите — отвърна с привидна скромност секретарят; пред барона не смееше да помръдне. — Мога да се оправя почти с всеки изнудвач в Лондон. А онези, които не са от Лондон, ги смазвам само за минутка.
Едва сега Маунтвейл обърна внимание на думите му.
— Преговори ли? — повтори разсеяно той. — О, сигурно си мислиш, че става дума за Мелинда Корутърс. Тя никак не беше лесна, нали? А ти се справи блестящо. Успя да я убедиш, че е объркала пътя, тъй като аз наистина дори не бях чувал за нея. Е, случаят не е същият. Ще се заема лично с него, дължа го на брат си. Отказвай всички покани за идната седмица. — Спря за момент, намръщи се, вгледа се в изпитото лице на Пулвър. — Все пак трябва да ядеш нещо, човече. Изглеждаш по-слаб даже от вчера. Хората вече си мислят, че ти плащам толкова малко, та не можеш да си позволиш да изядеш дори една ряпа за вечеря. Дори майка ми мисли, че те мъча.
Секретарят не помръдна от мястото си, загледан в барона, който излезе от библиотеката, стиснал в ръка някаква хартия. Очевидно ставаше дума за някаква жена. За някаква жена и за брат му? Ей това пък бе най-странното от всичко. Кой брат? Никой от братята на Роухън не си приличаше с него. Пулвър подреди търпеливо в главата си малкото факти, с които разполагаше. Представяше си завистта върху лицето на Дейвид Плъми, когато чуеше за този нов подвиг.
Маунтвейл влезе в своята спалня и започна да крачи напред-назад, като си мърмореше под носа. Кой от гадните приятели бе използвал името на по-малкия му брат? Личният му камериер, Тинкър, приготвяше багажа му и, въпреки усилията си, не можеше да чуе какво си говори. Не му оставаше друго, освен да се пита какво бе породило лошото настроение на господаря. Това пътуване несъмнено бе свързано с жена. Почти всичките пътувания на барона бяха свързани с жени. Всеки го знаеше. Маунтвейл беше прочут с пътуванията си до разни закътани местенца. Сега обаче като че ли имаше нещо повече от страст и плътско желание. Какво ли можеше да бъде то? Тинкър беше търпелив. Скоро щеше да разбере. Интересно дали Пулвър знаеше нещо повече от него самия.
Роухън се сети за Лили едва когато бе оставил Лондон на петнайсет мили зад гърба си. Въздъхна. Беше забравил да й изпрати съобщение, че тази вечер нямаше да могат да се видят. Ах, имаше да свърши толкова неща. Е, нямаше да отсъства повече от три дни.
Кой, по дяволите, беше този Джон Холуърт от Мълбъри Хаус, Мортън-ин-Марш, градче недалеч от Оксфорд, където Джордж бе живял и учил?
