Беше тъмна, бурна нощ, от онези, които изпълваха Роухън с необяснимо безпокойство. Той крачеше из кабинета си. Спря и отпи от чая, останал на дъното на чашата. Беше изстинал.
— Милорд.
Едва не се спъна, толкова бързо се обърна при звука на гласа й. Сузана стоеше на вратата, разпуснала разкошните си дълги коси, облечена с избеляла светлосиня нощница и тъмносин пеньоар, и двете по- подходящи за някоя камериерка на неопределена възраст. Вероятно бяха принадлежали на майка й или баба й. Но това нямаше значение — тя и така изглеждаше прекрасно. Подобна мисъл не му бе идвала наум до днес. Всичко това нямаше смисъл. Щеше да се справи с този дребен проблем. Тя беше майка, за Бога. Но беше и прекрасна… о, не, това бе абсурдно.
Постара се гласът му да прозвучи безизразно.
— Минава полунощ. Какво искаш?
— Сетих се нещо, което би могло да ни помогне. Видях, че под вратата свети и реших да ти кажа.
Баронът посочи към един стол. Младата жена тръгна към него. Когато мина покрай камината, искрите внезапно образуваха пламък и това съвпадение даде възможност на погледа му да премине под дрехите й.
Маунтвейл преглътна. Трябваше да отиде в Лондон. Да се отдалечи от нея. Увеличеше ли разстоянието помежду им, всичко щеше да се върне към нормалното си положение. Защо не беше угасил огъня в камината?
Преглътна отново.
— Седни — подкани я Роухън.
Ако не се беше отдалечила от проклетата светлина на пламъците, щеше да му се наложи да седне възможно най-бързо зад бюрото си. И тя несъмнено щеше да отгатне какво означава всичко това, особено ако забележеше искрите в очите му и ако той не можеше да отдели поглед от гърдите й и беше неспособен да говори свързано.
Сузана застана зад едно дълбоко кресло и се приведе леко напред. Косата се плъзна по рамото й и падна върху лявата й гръд. Позата беше изключително изкусителна. Дали си даваше сметка за това? Дали не го правеше нарочно?
— Какво мислиш, че може да е толкова важно?
Тя вдигна рязко глава. Тонът му бе строг, изражението — сериозно.
— Тази вечер сте в странно настроение, милорд.
— В никакво настроение не съм и ти забранявам да говориш за това.
Младата жена се усмихна; не можеше да не го направи. Девер й се държеше опърничаво и, макар и необяснимо, това й се стори очарователно. Стори й се измъчен. Усмивката й избледня. Заради нея, защото тя му бе донесла толкова много неприятности. Но преди всичко — заради писмото на баща й. Дано мисис Херън да го одере жив на карти и да му обере всеки грош, до който успее да се докопа! Така поне, след като няма какво повече да залага, ще му се наложи да остане в Мълбъри Хаус. Сигурно и в този момент баронът проклинаше и нея, и баща й заради затрудненото положение, в което се намираше. Сузана сведе поглед към стиснатите си длани и въздъхна.
— Съжалявам, че ти навлякох всички тези неприятности. За всичко съм виновна аз, напълно го съзнавам.
— Но ти знаеше, че все пак има някаква вероятност крадецът да ви последва и тук, нали?
— Не съвсем. Е, надявах се, че ще се откаже, след като разбере къде отиваме. Това в крайна сметка е истинска къща, не като Мълбъри Хаус. — Погледна мекия брокат върху фотьойла и започна да прокарва нежно длан по него, сякаш беше малко котенце или кученце. Роухън изтръпна цял. Очевидно в най-скоро време щеше да бъде кандидат за лудницата. В този момент тя продължи да говори; гласът й прозвуча дори още по-нещастно, още по-извинително. — Но все пак знаех, че е възможно да реши да ни проследи. Предполагам това означава, въпреки всичките ми извинения, че не съм особено добър човек.
— Да, това би трябвало да значи.
Болката от думите му беше неочаквана. Едва сега Сузана вдигна очи.
— Направих го заради децата. Не можех да ги оставя в опасност.
— Очевидно все още са в опасност.
Той беше напълно прав и тя усети думите му като удар. Опита се да изправи рамене, но тази задача бе почти непосилна.
— Дали тази сума, която се изплаща на всяко тримесечие — започна много тихо тя, — ще бъде достатъчна, за да наема или да купя малка къщичка в близост до Маунвейл, след като трябва да бъда край вас и вие да отговаряте за мен? Ще взема децата и ще се преместя там. А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.
Баронът я погледна гузно.
— Какво точно искаше да кажеш с: „А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.“?
И имитира обвинението и сарказма в гласа й.
Младата жена вдигна глава. Не беше искала да прозвучи по тоя начин, макар да бе вярно. А Роухън я гледаше така, сякаш щеше да я изхвърли всеки момент през прозореца на кабинета си. Прозорците на стаята бяха доста големи, и преди й беше правило впечатление. Така че той можеше да го стори безпрепятствено.
— Вие не сте женен — заяви тя, като опита да заглади нещата. — Имахте репутацията на мъж, който живее единствено заради собственото си удоволствие и за задоволяване на своите прищевки, и…
— Това е предостатъчно. — Баронът прокара пръсти през и без това разрошената си коса.
„Има много хубава коса“ — помисли си Сузана.
— Слушай, идеята да дойдеш да живееш тук беше моя. Приказките ти за малката къщичка са направо смехотворни. Там ще бъдете оставени напълно на милостта на крадеца, също както в Мълбъри Хаус. Тук в Маунтвейл поне и ти, и децата сте на по-сигурно място. Така, всичко това бяха глупости. Защо дойде тук? Каква е чудодейната информация, която искаше да споделиш?
Младата жена прие иронията му и отвърна:
— Когато с Джордж бяхме в Оксфорд преди около две години, неколцина от неговите приятели дойдоха в страноприемницата, където обядвахме. Той ме запозна с тях.
Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.
— Как се отнесоха към теб?
— Странно, че питаш.
Боже мили, невинността й беше ужасяваща. Поне вече знаеше, че тя няма представа за действителното си положение.
Сузана помисли за момент върху думите му и продължи:
— Мисля, че се отнесоха към мен достатъчно добре, но ми се сториха в прекалено добро настроение, непрекъснато се тупаха силно по гърба — по-точно по гърба на Джордж — и си правеха някакви шегички, които не разбирах. След като си тръгнаха, Джордж ми се стори леко смутен. Лицето му бе почервеняло. Пожела да се прибираме у дома. И никога повече не ме заведе в Оксфорд.
— Как се казваха приятелите му?
— Помня със сигурност само едно име и то защото ми се стори странно. Тиодор Миках. Името на другия — ако не се лъжа, което е малко вероятно — беше Ламбърт. Не помня какво беше второто му име или пък дали това не беше второто му име.
— На възрастта на брат ми ли бяха?
— Не, по-големи, може би с шест-седем години. Когато попитах Джордж за тях, той каза, че били наставници на студентите. Но нито изглеждаха, нито се държаха като такива. Нямаха вид на хора от университета. Всичко у тях, като се започне от дрехите им, беше крещящо. Затова реших, че трябва да ти разкажа. Разбираш ли, запитах се дали нямат нещо общо с нахлуването в Мълбъри Хаус. Не бяха студенти. Не бяха благородници.
Баронът не желаеше да чува тези неща, нито едно от тях. Искаше всичко да си остане по старому в спомените му. Искаше, когато мисли за брат си, да не се чувства предаден. Кои, по дяволите, са били тези мъже?
