— Аз нямам сестра, Тоби. Престани да я зяпаш така. Та ти си само на осем години. И ми е майка, честна дума.
Лейди Маунтвейл, която наблюдаваше леко слисана детето, кимна в потвърждение на думите на сина си. Малкият определено бе наблюдателен и много интелигентен.
— Очевидно вече си тръгнал по пътя на един бъдещ хедонист, момчето ми — заяви с очарователна усмивка тя. — Аз съм смаяна и удовлетворена. Кое е това красиво дете, прескъпи мой? Да не би да си измъкнал от вълшебната си шапка някое копеле? Трябва да си го създал, когато си бил на петнайсет- шестнайсет години. Браво, Роухън. Браво. Скъпият ти баща щеше да бъде толкова доволен. Жалко, че така и не разбра за това. Защо не му каза за това прекрасно момче? Това щеше да изпълни с радост последните му дни.
На изпълнения с благоговение Тоби думите й му подействаха като плесница. Той се наду като петле.
— Аз не съм копеле, миледи. Аз съм Тоби Холуърт. Роухън наистина мисли, че баща ми е копеле, но аз съм си законен, честно.
— Баща му е копеле ли, прескъпи мой? Такова нещо и в сънищата си не съм виждала. Всичко това ми се струва много странно.
— Той е копеле по характер — отвърна младият мъж, — не по рождение.
— Да не би бащата да ти е изпратил прелестния си син, за да го напътстваш по проблемите на светския живот?
— Не. Тоби всъщност е братче на ужасената млада дама, която си видяла в твоите видения. Тоби, иди да доведеш Сузана. Ако Мариан не спи, кажи на сестра си да вземе и нея.
— Да, сър — отвърна момчето, хвърли последен поглед към невероятно красивата жена, която не можеше да е майка на Роухън, и излезе заднишком от салона.
— Среши си косата, Сузана.
— Какво й има на косата ми, Тоби? Тази сутрин я сресах. Какво ти става?
— Ти нямаш като нейната коса, Сузана. Моля те, трябва да направиш нещо, иначе ще се почувстваш като слугиня.
Младата жена постави ръце на хълбоците и се вторачи в брат си.
— Идваш и ми казваш да бързам. После ми нареждаш да си среша косата. Какво става? Посетители някакви ли има?
— Една посетителка. Роухън каза, че е майка му, но явно се шегуваше. Това е невъзможно.
— Защо да е невъзможно?
— Тя е повече от красива, Сузана. Моля те, среши си косата. Имаш ли някакви бляскави фиби, с които да я задържиш?
— Не, нямам. — Все пак се приближи до тоалетката и започна да оправя прическата си. Среса косите си назад и ги върза на тила. Усмихна се на момчето в огледалото, след това прибра няколко кичурчета зад ушите си. — Е, така по-добре ли е?
Той я огледа.
— Малко. Ами роклята, Сузана? Нямаш ли нещо, с което ще изглеждаш по-бяла и, може би, по… ъъ, по-нежна и…
Не знаеше кои думи да употреби. Но сега вече младата жена разбра, че долу с Роухън трябва да беше някоя изключителна красавица. И със сигурност — не майка му. Неговата майка трябваше да е възрастна жена, а не младо момиче. А и нали той й бе казал, че в момента тя е някъде из Европа? Дали не беше някоя съседка? Или любовница? Дори човек с неговата репутация не би довел любовницата си вкъщи. Тоби сигурно бъркаше нещо. Въпросната дама не можеше да е майката на барона.
— Май искаш да изглеждам по-апетитна, а?
— Така ми се струва — намръщи се момчето. — Но дори след като открих какво означава „апетитна“, все още си мисля за храна, като чуя тази дума.
Сузана се усмихна и разроши косите му с ръка.
— Ето — рече тя и поощипа бузите си. — Така малко по-добре ли е?
— Нейната уста изглежда така, сякаш е яла ягоди.
О, Боже.
Никога не беше употребявала грим. Нито някоя майка, поне не сред майките, които бе виждала. Коя беше тази особа?
— Роухън каза също така да доведеш Мариан, ако е в настроение.
— Добре. Да я вземем. Тоби, тази жена все пак може ли да е майка му?
Малкият раздруса буйно глава.
— Не, това е невъзможно. Роухън се пошегува с мен. Прекалено е млада, Сузана. Ще видиш. Изглежда като да му е сестра, но нали сестра му е умряла отдавна?
— Така мисля.
Възможно ли беше да е майка му, известната красавица, обожавана от покойния си съпруг и от обществото, която вероятно имаше повече любовници, отколкото рокли притежаваха най-богатите дами?
Десет минути по-късно тримата стояха на прага на салона, Мариан между вуйчо си и майка си. Тъй като младата жена не беше на осем години, тя не се втренчи в новодошлата. Но затова пък разбираше прекрасно защо брат й се бе ококорил така. Дамата беше красива. Нищо чудно, че Роухън бе толкова красив. Както и Джордж. Запита се за момент как ли изглеждаше викарият Тиболт. Ако приличаше на майка си и братята си, младите момичета от неговото паство сигурно се надпреварваха коя ще успее да го заведе пред олтара.
Сузана подръпна старата си износена вълнена рокля, но това не помогна.
— А, ето ви и вас. Елате да се запознаете с майка ми, лейди Маунтвейл. Майко, това ли е младата дама, която си видяла във виденията си? И която била толкова уплашена?
— Да — отвърна без колебание запитаната. — Колко странно, синко, че изглеждаше така безпомощен.
Младата жена премигна и погледна объркано първо към барона, а след това — към майка му.
— Не разбирам. За какво става дума?
— Ще поговорим по-късно по този въпрос — отвърна Роухън.
— А кое е това сладурче? — попита внезапно Шарлот, загледана в Мариан.
— Това — обяви с огромна наслада синът й, а зелените му очи блеснаха игриво, — е твоята внучка, майко. Дъщерята на Джордж. Това е Сузана Карингтън, вдовицата на брат ми. А Тоби е нейното братче.
За изненада на младия мъж, Шарлот падна на колене пред момиченцето. Не направи опит да го прегърне. Само го съзерцаваше. Детето отвръщаше със същото.
— Тя е копие на Джордж — рече най-сетне лейди Маунтвейл. — Тя е копие и на теб, и на мен. И дори е взела очите на скъпия ти татко.
Изправи се, обърна се към сина си и избухна в плач.
— Майко!
Младият мъж я притисна към гърдите си и започна да я потупва успокояващо по крехкия гръб.
— Хайде, майко, тя не е толкова голяма, само едно малко момиченце. Наистина е съвсем мъничка. А никой няма да повярва, че може да бъдеш баба.
— Моля ви, мадам, Роухън е прав — обади се Тоби. — Никой никога няма да повярва, че сте баба на Мариан. Вие изглеждате като майка й, само дето досега не съм виждал толкова красива майка като вас. — Очевидно вдъхновен, малкият продължи: — Мисля, че приличате по-скоро на по-голямата й сестра, мадам. Да, точно така. Ами да, Сузана изглежда по-стара майка от вас.
Лейди Маунтвейл вдигна глава. „Дори плачът й е красив“ — помисли си синът й. Сълзите блестяха като диаманти сред гъстите й ресници. Какво беше това? Та тя се смееше през сълзи.
